Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.


Теми - diana_m

Страници: [1]
1
Перлите на Индокитай

 Мианмар/бивша Бирма/, за който Киплинг възкликва: „Напълно различен от всяко място, което познавате”...!
И финален акцент в Камбоджа - Ангкор Ват, най-големият запазен храмов комплекс в света...
Всеки един миг от това великолепно пътешествие е достоен да бъде описан с чувство и прекрасни думи, но въпреки всичко избирам да ви разкажа за Мианмар, в който всеки детайл, всяко листенце, всяка стъпка, всяка пагода е едно чудо...забележете, че не казах „малко чудо”!
Удивителна страна на контрастите - където туризмът е в зародиш, работят усърдно от зори до мрак, а бакшишът ги стряска и е взет с огромно неудобство! Едни безкрайно мили, много усмихнати и за нашите представи – наивни хора...
Бижутерски магазинчета, с големина на квартална бакалия, в която без контрол те оставят да разглеждаш златни бижута, с огромни каратови камъни, диаманти, рубини, сапфири, топази... Страна, в която е абсолютно безопасно - не се краде! Явно разчитат, че няма и да бъдат крадени!
Не знам, как преживяват с мизерните си заплати, за които дори им е неудобно да говорят, но без помпозничене- скромно и тихо те въвеждат в златните си пагоди- хиляди на брой, където стените се боядисват с чисто-24 каратово злато.
Всъщност, там всичко  е от злато- огромните с метри статуи на Буда, стълбовете за осветление, дори перилата!
В Мианмар използват едни много тънки златни листчета фолио, с големина на кибритена кутия, които  молещите се втриват върху златните статуи на Буда, за да образуват грапав релеф, натрупвайки се стотици, хиляди.
Единствената им скромна молба е да влизаш в светите им места бос - от уважение към Буда, чиито части от тялото се съхраняват в няколко от пагодите.
Баган - разположен върху изключително магнетична долина, столица на първата мианмарска империя, когато е имало над 13 000 храма и запазени към днешна дата над 2000.
Впечатляваща е пагодата Швезигон - изградена в началото на 11в., може би най-забележителната религиозна постройка. В сърцето й са закопани кости и зъби от Гаутама Буда, с което си обясняват и чудесата, за които нашият гид разпалено ни разказа, и за повечето от които се уверихме с очите си:
-   Огромната пагода няма сянка, независимо откъде я осветява слънцето!
-   Когато вали, около пагодата е винаги сухо!
-   В двора на пагодата цъфти дърво, разпространено в този район, като навсякъде извън нея цъфти веднъж годишно – в определено време, а в двора на пагодата цъфти без прекъсване цяла година!
-   В делви пълнят вода от близката мътна река, които щом се поставят в двора на пагодата, водата става бистра и годна за пиене!
-   Тежкия метален чадър, характерен за купол на всяка пагода, тук е закрепен без нито един болт- просто стои изправен в нищото.
-  Тук златните листчета /за които споменахме по-горе/ се хвърлят от високо, като конфети върху златните статуи на Буда. Но, колкото и да е силен, вятърът не отвява тези по-леки от перце листчета, а те винаги падат отвесно надолу, върху статуята!
Удивителна, извънземна дарба са имали скулптурите, сътворили огромните статуи на Буда. Освен че целите са от чисто злато, което след посещение на първата пагода в Мианмар престава да те удивява, те имат и следното магическо въздействие: когато си в краката на статуята и погледнеш нагоре срещаш строгия поглед на Буда, вперен в теб.. Но когато се отдалечиш 15-20 крачки и се обърнеш отново с лице към статуята, виждаш приветливото и широко усмихнато лице на Буда.
Летищата на Мианмар. В Мианмар - поради липса на пътища и изградена инфраструктура, основен транспорт за придвижване е самолетът - това са малки самолетчета на Янгон Еъруейс, без фиксирани места –‘free seats’.
Тези самолети са нещо като маршрутки - пилотът обявява по микрофон, коя е следващата спирка.
И ето ни вече в Мандалай.
Първото място, което посетихме беше манастир - докато изчаквахме церемонията - шествие на монасите, която се провежда 2 пъти на ден /призори и на обяд/, нашият гид ни разведе, за да ни запознае с живота на монасите, чийто брой достига до няколкостотин. Една изключително въздействаща церемония, която се запомня завинаги...
Танака. Красив обичай имат Мианмарците - основно жени и деца /рядко и мъже/ - да рисуват на лицата си, понякога с огромен артистизъм флорални мотиви, или просто правоъгълна маска от кашица стрито дърво - танака, което предпазва от силното бирманско слънце.
Когато четем за тези места, фантазията ни се чувства любопитно-щастлива, но когато го изживеем наистина, си даваме сметка, какво бихме пропуснали, ако не бяхме видели този свят на красота и любов...!
И още - очаквайте следващите ни споделени моменти за „Перлите на Индокитай”- едно невероятно пътешествие, осъществено със съдействието на „Спринг Кеър” - http://www.spring-care.com/destination.php?id=39
С любов: Диана 

2
Малайзия / Борнео
« -: Април 23, 2019, 11:31:14 »
Преди година, когато бях в Борнео за пръв път, се заслушах в приказката, която островът ми разказваше. Исках да я чуя цялата – затова се завърнах! Една дълго и с много нетърпение подготвяна среща.

Този разказ е за онези от вас, които ценят живота и знаят, че красотата му  зависи от тях. Не от другите. Не от безразличието. Не от подминаването. А, Борнео е протегнал ръка и очаква нашата помощ, защото е един от последните оазиси на земния рай - красив, примамливо омаен -оазис, който сме на път да изгубим. Като започнем от малките симпатични самолетчета (снимка 1), които с половинчасов полет ни пренасят от град на град в острова или с красивата стюардеса (снимка 2), готова да ни направи снимка, минем прескачайки коренищата на древната дъждовна гора, плувайки по течението на река Кинабатанган, слушайки легендите на този остров – така близо до първоизточника, заслушани в звънкия смях на къпещите се деца на последните морски номади. (снимки: 3,4,5,6)

Джунглата, чието изсичане започва през 1950 година, е намаляла с повече от 50%, за да се настанят първо каучуковите, а сега и палмовите плантации. Защо? За комерсиални цели и производство на палмово масло, което вече масово се счита вредно за нашето здраве. Благодарение на правителството, което е проявило здрав разум и се е вслушало в посланието на предците, от съвсем скоро е започнал обратен процес – изкореняване на палмовите плантации и възстановяване на джунглата. Как простичко описват философията си местните хора – палматa дава само масло, а джунглата всичко, както за хората, така и за животните! (снимки: 7, 8, 9)

Изсичането на джунглата има пагубен ефект и върху животинския свят. Унищожава се естественият източник на храна на орангутаните, пробоските и други животински видове. Те са застрашени от изчезване и включването им в червената книга не означава, че оцеляването им е  гарантирано. Орангутаните се избиват  от дървосекачите, когато нападат машините, в опит да защитят дадения им за живот свят. Само за 15-тина години популацията им е намаляла с 150 000 екземпляра. Осиротели малки орангутанчета се издирват от центровете за рехабилитация и се настаняват там, защото без грижите на рейнджърите те са обречени, наричат ги lost coast (безнадеждни).

Малък жест на помощ може да направи всеки посетил Сепилок Орангутан Център – да осинови, символичнo, малко орангутанче, с което да подпомогне издръжката на центъра. И така аз съм вече с осиновено бебе Биду Биду – симпатично и с характер. Срещу скромна сума от 200 рингита ще получавам 6 месеца по имейл информация за Биду Биду. (снимки: 10, 11)
 
Местното население не гледа с добро око на новозаселилите се, като китайците например. Една от причините китайците да се заселват тук е бизнесът с ядливи птичи гнезда. Тях можем да видим в пещерата Гомантонг, но и в изкуствено създадени за целта места - като кацналата на един зелен хълм „къща на птиците”. Със запис на птичи песни, китайските търговци подмамват птиците да свиват гнезда, много наподобяващи лястовичите. Когато птиците отлетят, те взимат гнездата и ги продават за приготвяне на супа, на която преписват чудотворни свойста- подобрява тонуса, вида на кожата и т.н, а една порция струва 50$. Вкусът е блудкаво солен, поне така ми обясниха. (снимки: 12,13,14)

В едно малко селище се натъкнах на човек от племето „Пенан” - смесица от съвременен стил на обличане и скътани дълбоко в съзнанието древни традиции. Той с охота ми показа как се стреля с бамбукова пръчка – „калапут” и стрелички. Уроци директно от „Jungle school – Borneo”! Странни семейства имат тези пенан – всеки мъж може да има по две жени, но всяка жена може да има по трима мъже. Спят в една стая, като любов са правели само денем, а нощем цялото семейство е спяло плътно един до друг, за да се топлят (нямали са завивки). Нямат лимит за деца, колкото – толкова, обикновено десетина, общи деца - общи грижи. Сега твърдят, че този начин на съжителстване e вече минало, а децата са не повече от 4 – все пак имат и разноски по училището. (снимки:15, 16,17,18,19)

Училищната система на острова е следната: началното училище е безплатно, за средното има някакви дребни разходи, а висшето е скъпо платено (достига до 100 000 рингита/около 25 000$/ за целия период на обучение). Дори в джунглата да има само няколко деца в дадено малко селище, трябва да има основно училище – такава е държавната политика.
Друго интересно племе в щата Саравак е „Берауан” – племето на главорезите. Те вярват, че духовете на джунглата ги закрилят и никой не може да ги нарани. „Враговете не могат да ни застрелят със стрели или да ни отрежат главите” – разпалено разказваше Петрос Абанг – от племето Берауан и мой водач из джунглата на Саравак. ”Японците са стреляли по моя дядо, но не са могли да го наранят. В миналото много сме воювали, но после сме измислили дългата лодка – „ригата”, която събира цялото племе 40-50 човека. Правили сме състезание с враждуващото племе и който го спечели – печели и битката”. Мъжете от това племе следват жената след сватбата. Къщата се строи от бащата на булката, системата е матриархат, както навсякъде по тези времена. „Петрос, не е ли страшно в джунглата да ни придружава потомък на страховито племе-главорези” – подхвърлям на шега. „Защо да го правя? Ти не си ми враг” – със спокойна усмивка отговари той. Но допълни:  „Тези традиции не се спазват в съвремието, но не са забравени и са живи в съзнанието на хората.”

След няколко часов преход през джунглата, направлявана от двама водачи – един отпред и един отзад, усещането за прохлада от потапянето в естественото джакузи и симпатично водопадче – „Ба Десай” си беше направо звездно усещане. (снимки:20,22,23,24 )

В джунглата всичко е гигантско (снимка: 21,25,26, 27, 27.1 ) – дървета, листа, преплетени лиани, огнени цветове на цъфналия джинджифил, който на местен език се нарича vudu flame (вуду пламък), поляните с диви ананaси, крясъците на дъждовната гора – респектиращо странни, може би, защото не можем да ги разгадаем, а неизвестното плаши. (снимка 28).
А, вечерята в единствения “ресторант” в джунглата, който си е направо мечта, е много впечатляващ - менюто е бира и каквото има, когато ти го приготвят и където ти го сервират. Осветление - докато падне акумулатора. Но хапването е голяма веселба и импровизираната компания е щура. Хората от джунглата се хранят умерено, твърде умерено за нашите представи – порция пилешки крилца в същност се състои от едно крилце. Собственичката е и готвачка и сервитьорка. Това е положението. Джунглата събира правилните хора. (снимки: 29,30,31)

Кратък полет – и ето ме в Кота Кинабалу, щат Сабах. (снимка: 32)

Сутринта за няколко часа посетих етноселището “Mari-Mari” – много сполучливо решение за съхранение на етно-културата - пресъздава бита на отделните племена, автентичното обзавеждане, начина на приготвяне на храна, напитки, сладкиши. Красиво облечени в традиционни носии млади хора с радост позираха за снимка. (снимки: 33,34,35,36)

Същата вечер, малко преди залез слънце, бях развълнувана от предстоящата среща с един от малкото останали автентични шамани-бобохизан на острова. Среща, подготвяна с месеци и съвпадаща с един от един от най-уважаваните празници – жътвата на ориз. Тези ритуали, извършвани под ръководството на бобохизан, са свещени за местното население и се извършват само в тесен кръг на шаманското семейство – лели, братовчеди, роднини. По време на тях шаманите се свързват с Пазителите на природата – „Пенджага”, които обитават всяко живо същество в земята, въздуха и водата. По изключение бяха допуснати и други хора – в един малък отрязък от тридневния ритуал – две телевизии, представител от неправителствената организация Kadazandusun Cultural Association, представляваща 40-те етнически групи в Сабах и отговаряща за съхранението на културното наследство на Борнео. На този ритуал, имах огромната привилегия да присъствам, като личен гост, на един от последните автентични бобохизани. (снимки: 37,38, 39)

Главният шаман, Мелвин, шесто ниво шаман от общо седем, красив и слаб мъж, на възраст около 50 години, със сребристи коси и благ поглед, ръководеше церемонията, а неговите двама помощници – мъж и жена, следваха стъпките му. За жената искам да разкажа малко повече – името и е Едем и до преди две години е била мъж, момче. На сън му се явява, починала неотдавна възрастна шаманка и му казва, че ще използва неговото тяло. Така Едем за две години, пред очите на всички, е започнал бавно превъплащение в женско тяло. Това, което сега видях е миловидна жена, която пее с красив глас. (снимка: 40)

След като Мелвин излезе от транс успях да поговоря с него. Превеждаше от шамански на английски неговата много интелигентна леля. Попитах го, какво тревожи духовете на природата и какво е тяхното послание към човечеството. Ето и отговорът: „Хората могат да забравят своя произход и своите корени, могат да забравят и уважението и благодарността към пазителите на природата, но те трябва да знаят, че Земята е болна и тя показва това с нейните „тръпки” – земетресенията;  нейната „температура” - глобалното затопляне и нейната „настинка” - бури, наводнения и цунамита. Човечеството трябва да проумее, че дори, когато му се налага да приеме промените на съвременното развитие, трябва и да запази баланса с природата и Земята – нашият дом. Нека нашите молитви и благословия бъдат с вас!” (снимки: 41,42)

Покрай лъкатушещия през планината път тук-там се виждат купчинки с банани. Преди 15 години, трафикът е бил съвсем слаб и тогава до тези банани е имало малка кутия за пари – спираш, взимаш банан и оставяш 1 рингит. Сега криворазбраната цивилизация унищожава доверието взимайки и банините и кутията с пари от недобросъвестни пътници. 

В джунглата има много интересни и причудливи растения, но не смея да газя в сферата на ботаниката, а и не е нужно. На някои места имаше оранжеви лепенки с изписани координати (снимка: 43). Това са координати, които разчитат орнитолозите. Означа, че на близо има гнезда на птици. Борнео е дом на над 420 разновидности  птици, 14 000 разновидности цъфтящи растения и 3 000 разновидности дървета.

В спомените на водача изплува случка с орнитолози от Япония, преди години. Японците били големи неверници – не вярвали в духовете на джунглата, въобще безстрашни самураи. Та един орнитолог залегнал в джунглата да дебне рядък вид птица. В такива случаи водачът стоял на няколко километра с уоки-токи в ръка и чакал с часове да бъде повикан след успешната фотосесия на орнитолога. В този случай, обаче получил повикване само десетина минути след като се е оттеглил: „Ела и бързо ме изведи”. Чак в базовия лагер японецът разказал „Снимам аз и поглеждам за миг на страни. И знаеш ли – гледахме от всякъде много очи!”. До тук със страстта за уникални снимки в джунглата. В Токио явно си е най-безопасно. 

Искам да ви разкажа и една много затрогваща случка, за която научих по време на пътя – време за истории разни и все интересни. Окупацията от Япония 1945 година, малко момиче на 13 години на име Домина, е работило на нивата заедно с баща си, когато от гъстите храсти е помахала ръка.  „Сигурно, някой там се нуждае от храна”– си помислил бащата и изпратил Домина да занесе и остави нещо за хапване недалеч от мястото. И така няколко дни подред тя оставяла на опредено място храна, докато един ден на това място били оставени 6 брачни златни халки. Явно бегълците са тръгнали, но преди това са заплатили с найценното, което са имали, за оказаната помощ. Домина сега е много възрасна, все още жива. Историята е истинска.

Указателна табела с фотос на рафлезия (снимки: 44,45) информира, че наблизо има две цъфнали рафлезии. Срещу 10 рингита (2-3 долара) всеки може да ги заснеме от близко разстояние. Това гигантско паразитно цвете с диаметър достигащ 1 метър, цъфти само няколко дни, но пъпката се развива почти колкото човешкия ембрион – близо 9 месеца. 

„Сабах Тий Гардън” е една от малкото еко плантации за чай. Мястото е много красиво, почти винаги обвито в нежна мъглива пелена. (снимки: 46,47,48) Мъглата не винаги позволява да се заснеме изгрева, но това не попречи на ранното ми ставане в 5 часа и едночасовата тонизираща разходка- тучно зелена плантация, прорязана с чакълест път, по който вървят хора от близкото село, жужене на насекоми и хор от птици, крясъци на жаби и безброй непознати за мен звуци. Не само тук – те ни следваха през цялото пътешествие. В един момент така свикваш с този звуков фон, че не го забелязваш. (снимки:49,50)

„Луанти Бару” е едно весело място, където хем искаш да стъпиш с боси крака сред големите рибоци, хем настръхваш от усещането при докасване от тях. Има традиция – рибата се лови през година, раздава се на местното население, а после една година се дава възможност за възстановяване на пасажите. Един баща забавляваше трите си деца, нагазил във водата, а те се бяха вкопчили в него като малки маймунки и пищяха при всеки опит на бащата да потопи крачетата им при иначе безобидните рибки. (снимки: 51,52). Така малайзийците възпитават децата си от малки в уважително и здравословно общуване с природата. 

Знаете ли за онези дългоноси, малко комични, но много симпатични маймуни „пробоски”, които живеят единствено тук, на острова. Многокамерните им стомахчета се нуждаят от непрекъснато хапване, тъйкато процесът на смилане на храната е бавен, но за сметка на това представляват своеобразни филтри отсяващи вредната и отровна храна. Мъжкарите, достигат тегло 60кг, се перчат с големите си носове – гарантира им завиден социален статус и висока йерархия при по-зрелите индивиди. Тук е мъжко царство – един мъжкар има по 7-8 женски. И понеже няма ненаказан порок – непрекъснатото хапване на главата на семейството ангажира вниманието му до такава степен, че женските успяват да изневерят с няколкосекунден секс, подмамени от минаващи наблизо други мъжки индивиди, които не са успели да си спретнат собствен харем. Младежите в това семейство се отглеждат до 5-6 години, след което поемат по собствен път, но обичайно се събират в група с други младежи – нещо като ергенска компания. Всеки е в търсене на своите 7-8 половинки, а дотогава – бърз секс с чужда жена. Ама много бърз, защото, ако го хване главата на семейството....(снимки: 53,54,55,56)

И ето ме на остров Мабул. Лодката, която ме откара от Семпорна, бавно се приближи към разкривен дървен кей. Наоколо плуваха издълбани от половин дънер лодки, натежали от улов на огромни лобстери и раци за продан. До лоджа се добрах по пътека от сковани дъски, минаваща покрай наколните къщи на местните, а тук-там младежи свиреха на китара. Няколко магазина, като декор от преди векове, излежаващи се пред вратите варани и лек бриз от морето Сулавеси. Куфарите се носят на гръб от лодката до рецепцията (снимки: 57,58,59), декорирана с новогодишна украса (април месец сме) и табло с препоръка от Трип Адвайзър (снимка 60), където може да се прочете информация за часове, когато има ток. За wi-fi не посмях да попитам, но се оказа, че от флашка имаше някакъв сигнал за няколко минута на ден. Стаята,, с повече от скромно обзавеждане, в никакъв случай не може да помрачи отличното впечатление от също така скромната, но вкусна храна. И най- важното – жива музика и китара, младежи, седящи на един дънер, които пеят стари хитове на английски (като “hotel California”, “you are so beautiful”, “Zombie”) до първата строфа, защото не знаят добре английски, а и не им трябва. Веднага се образува една спонтанна спойка – те пеят – аз танцувам. (снимка 61) Разбира се пеят, когато не са ангажирани в работа – да пренасят куфарите на гостите, да събират с гребло листата от плажа, да цепят дърва и палят огън за барбекю. Солистът на бандата – типичен местен островитянин, аз нарекох Брад Пит – може би защото въобще не приличаше на него.
 
Една от най-пъстрите не само на цветове, но и на емоции срещи беше тази с морските номади – „Баджау”. С моторна лодка и път близо час, ето ни в селището, толкова живописно, че се появява като декор от друг свят. Ама то в същност си е и друг свят. Тези хора нямат гражданство, те са никои. За да имат прехрана те разчитат на своите малки лодки, в които плават ден и нощ по теченията. Умели плувци и гребци са дори невръстните деца. “Понякога минават няколко крачки по вода, без да потънат, а когато се гмурнат под вода издържат много дълго” – сподели лодкарят. Наколните им къщи привличат с многоцветието си, покрити с рогозки или направо палмови листа. На малката тераса пред единствената стая, без парапет, играят деца, дими огън, наоколо има оскъдна покъщнина от няколко очукани съда или черупки от кокосови орехи, вее се пъстроцветно пране, има дори котки, а жените са с намазани лица – слънцезащитен еко крем, “бурак”,  приготвен от стрити морски водорасли, ориз и билки.  Доближавайки се до нашата лодка от всички посоки ние се гледахме с взаимен интерес. Бях с едни простички обици – морски звезди – колко момиченца ми ги поискаха, със жест, очите му  изгаряха от желание. Не ги дадох, не защото са ми скъпи, а защото не исках да предизвикам конфликт давайки ги само в едни ръце, а да направя останалите тъжни. С какво се забавляват децата „баджау”– плуват, смеят се и пак плуват. Една групичка, незнайно как се бяха добрали до акула чук (вече не жива), я размятаха навсякъде, използваха я като крайна цел на импровизирано състезание, подхвърляха я като топка. Други пък гребяха в наполовина отрязън бидон. Никой не молеше за храна – това, което им хареса бяха единствено обиците ми с форма на морска звезда, а морски звезди имаше много, безкрайно много в тъмносин и нежно-кафяв цвят, ясно видими на дъното в кристалните води.

Те не знаят коя дата сме, не знаят на колко години са. И все пак, минавайки през сложен превод от номадски на малайзийски и от малайзийски на английски, успях да поговоря с един възрастен номад, който дори ме покани на неговата лодка, където беше и част многолюдната му фамилия.

- „От къде си?” – „Оттам” – махна той с ръка в посока Филипините, които са на 2-3 часа път  с лодка.
- „На колко години си?” – „Не знам” – усмихна се той.
-  „Знаеш ли кой ден сме?” – „Не, аз гледам само звездите и слънцето.”
- „Колко дълго децата ти живеят при теб?” – „Докато отидат да живет в друга лодка, докато си намерят мъж или жена.”
- „Къде срещна жена си?” – „Срещнах я в една друга лодка”.
- „Тя къде роди децата ви?” (девет) – „Тук на лодката. Помогна и една друга жена”
- „Като се разболеете как се лекувате?” – „С билки, имаме хора, които отиват на брега и ги берат”
- „Ти щастлив ли си?” - Не разбра въпроса ми. Те просто не знаят обратното на щастие.

Гледах тези хора, опитах се да ги запомня. А, един въпрос не ми дава мира – ако е вярна приказката, че всеки край е закодиран в началото - къде сбъркахме? Не те, ние къде сбъркахме. Защо те са толкова щастливи в нямането, а ние не сме и в имането? (снимки: 62 – 74)

Вечерта моят нарочен за Брад Пит китарист, пееше красива песен. Внезапно спря и зарея поглед към залеза. (снимки: 75,76). „За какво мислиш, приятелю?”. Дори не ме погледна, но добре разбрах казаното на развален английски: „Аз съм щастлив тук. Не искам Борнео да се промени!” 

Автор: Диана Маринова (снимка: „Диана”)
Снимки: Личен архив, обект на авторско право.

3
Продължение от част I - пътепис от Виетнам

От днес в приключението Индокитай се включва активно и Кралство Камбоджа.
Естествено с лотоси, усмихнати личица, бира Ангкор, пържени вкусотии като жабки, ларви, паяци и други подобни неустоимо "привлекателни" гурмета. И масажи, които не само са много яки, но и става голяма веселба.
Трудно ми е да разказвам за Камбоджа. Толкова емоция, толкова пресивно въздействаща красота, а толкова малко думи.
     Точно, когато пиша тези редове ми звънна телефонът. Една жена иска да я посъветвам къде да пътува. Как къде – Виетнам и Камбоджа, казвам аз. „Ама Камбоджа ми звучи много страшно” отговаря жената. А какво знаете за Виетнам, за Камбоджа, за Мианмар? Защо според вас те се наричат перлите на Индокитай? Не трябва ли да се имформираме повече, преди да предпиемем пътешествие?
     А пътешествие до Камбоджа, не е просто пътешествие - НЕ трябва да се квалифицира като такова. Това е пътешествие до друга възхитителна и причудлива  планета – в буквален смисъл!

     В миналото Ангкор е бил столица на Кхмерската империя. От 9-и до 13-и век империята се е разпростирала от Виетнам до Бенгалския залив и е била една от водещите сили в Азия. Хипотезите относно причините за изчезването на Кхмерската империя обаче сe разминават. Това, което се знае със сигурност, е че около 15-и век районът на Ангкор остава пуст. Чудесата му са в неизвестност за външния свят до 1860г., когато по случайност французинът Анри Муо се натъква на това скрито в обятията на джунглата съкровище. Един съвършено конструиран и построен свят с необяснима за времето си технология, съобразен с геомагнитните, физически, космически, математически науки, технология, недостижима дори за съвременните архитекти. Думите не стигат да се опише мащабността на Ангкор Ват. За строежа са използвани 5 милиона каменни блока  с тегло между 2 и 10 тона, докарани от кариери на десетки километра от това място, а богато инкрустираните с барелефи стени с дължина над 1.2 км и включват над 11 000 фигури- гледка прехвърляща човешкото въображение. С много тъга камбоджанския гид ни показва обезглавените и осъкатени статуи на Буда, чиито части са отнесени от китайците за продан на колекционери по време на режима на червените кхмери на Пол Пот и Иънг Сари. Благодарение на Англия, която откупува от антиквари 3 статуи на Буда срещи 3.5 милиона долара, днес те отново са в храма. Монаси в оранжево изкачат пред погледа от някой коридор и потъват в друг. Колко са красиви на фона на сивите, позеленели от времето стени на Ангкор Ват!
    Океан от история, традиции, природа и архитектура бе погълнала съзнанието и чувствата ни. Езерото с лотосите, в което се отразява с величествена строгост храмът; сергията на безръкия художник, от който си закупих картина- рисунка на храма, поднесена ми от неговото красиво 2-3 годишно момиченце (вече е в офиса); гривната-амулет от червен конец, която ми върза на ръката будистка на достолепна възраст; пъстрите хора от цял свят; компасът, който доказва съвършенството на гения на древните архитекти; луната, която знае точно къде да застане по време  на пролетно и есенно равноденствие, като очертава сакрален ореол около храма; 360 годишната черница застинала в силна прегръдка с руините, (познати ни от филма с Анджелина Джоли), а тази прегръдка е завинаги, защото отпусне ли я вековното дърво храмът ще рухне; целувката, която ми подари Буда в този ден, един от 200-те усмихнати Буди в храма Байон. Запазен е и най-големият плувен басей в света, от древността, 700х400м от 1181г. на крал Джайвараман (името му означава Бог на победата, двете му законни жени – Джаджа деви и Индра деви и 1000-те му наложници (започва да ми се вижда малък този басейн....)
     Посетителите на Ангкор Ват и Ангкор Том наброяват до над 2 милиона годишно, а обектът е под защитата на Юнеско като световно наследство и едно от чудесата на света.

     На сутринта бяхме готови (с нежелание) за път към аерогарата – посока България.     Спряхме за половин час до едно крайпътно „заведение”, състоящо се от маса с мушама и тухла-огнище, върху която в очукан тиган една сръчна камбоджанка приготвяше местните гурмета – препържени жабки, бръмбари, ларви, тарантули. Вкуснооо! Така поне каза нашият камбоджански гид:) Тайната за оцеляване на азиатците - яде се всичко, което лети, пълзи, плува и ходи. И още една кратка спирка  в много симпатична фабрика за коприна  - за последни покупки за спомен и фреш от ананас.

Летище, полет, завръщане, две седмици незабравами емоции! Въпреки, че не обичам клишето "незабравими", те наистина са такива.
Както обичам да казвам - диамантите са завинаги, но завинаги не е за всеки! Искрено желая на всеки, чиято душа е жадна за пътешествия - пътувайте, пътувайте до близката река, планина, село, но пътувайте! Това дава смисъл на тялото и мотивация на духа да се чувства в кондиция и вечна младост.
Мечтата е първата и най-важна стъпка към едно осъществено пътуване!
“Правиш или не правиш. Опитвам се - няма!"

Диана Маринова

4
Виетнам / Пътепис Виетнам
« -: Декември 28, 2018, 13:52:55 »
Всеки пътешественик в същност е човек със свои емоции, усет за ситуация, реакция – с ум или с душа. За това едно и също пътешествие, изживяно от група хора, ще бъде пресъздадено по различен начин. Аз съм от тези, които заобикалят фактите, сухата статистика – за това си има Wikipedia, но запазвам в сърцето си всеки детайл, който ме е докоснал. Мисля, че това се получи с цялата ни група с усмихнати и изключително приятни хора – всеки тръгнал със своята нагласа за Виетнам. Забравихме за нагласите вмомента, в който се потопихме в ефирната енергия на перлите на Индокитай.
Диана Маринова, октомври-ноември 2018г.

От къде започва едно пътешествие във ВИЕТНАМ?
     Столицата Ханой, където, за да си в тон с времето трябва да пообиколиш старите квартали с рикша – така хем не се налага да изпиташ стрес от нашествието на моторите, хем може спокойно да вдигнеш поглед и да се любуваш на елегантните сгради във френски колониален стил.
     Все още, предимно само тук, на север, може да се видят толкова много прекрасни, елегантни, грациозни, красиви жени с типичната виетнамска носия - ао дай. Край теб се занизват като пъстър гердан рикши и много бутани с ръце каручки или колела с красиво подредени свежи цветя, екзотични плодове и дори домакински принадлежности и украси за дома.. Тук моторчето е свято нещо. Имам чувството, че моторчетата тук са специална серия – могат да носят като мравката тегло и обем в пъти повече от собственото си, включително и цялото семейство – мъж, жена, две-три деца, накачени с гръб, с лице и въобще в някакъв странен пъзел. Ханой – близо 9 милионен град с близо 7 милиона скутерчета. Виетнам е втората в света страна по брой на моторчета след Индонезия.
И ето ни в буса към Халонг бей – номиниран за едно от седемте нови  природни чудеса в света. Има защо – заливът се отличава с богато биоразнообразие, а сюрреалистичната природа е била декор на множество филми - „Индокитай” с Катрин Деньов, „Винаги ще има утре - Джеймс Бонд” с Пиърс Броснън, ”Островът на черепа” със Самуел Джаксън, „Пан” с Хю Джакмън..... Била съм много пъти из заливите на Халонг, но не спирам да се удивявам, да попивам ненатрапчивата красота и хармония от това магнетично място. Обичайната процедура – качване на кораба, бързи снимки наоколо, инструктаж за предстоящата обиколка с лодка около островчетата. А, ние се превърнахме в участници във "филма" наречен „удивителните места по нашата планета”.
     Тръгвайки от България имахме една идея – всеки да носи народна носия, блуза с българска шевица, с която да си направим снимка в залива на Дракона. Колко приятна, до напираща в гърдите гордост беше изненадата, че всички се бяха постарали да вземат по една българска блуза с шевица, а някои и цели носии. Снимахме се малко преди залез. Много, много истински и красив момент. В този момент се получи и спонтанната спойка на групата, почувствахме се благодарни и щастливи, че точно ние, че точно на това място сме първите, които ще слеем красотата на българската шевица, втъкала мистика и легенди за нашите земи с легендата за Дракона-майка, слязла от Рая с малките си дракончета, за да помогне на виетнамските хора да спрат набезите на нашествениците. Обичам красивите легенди, обичам красивите места. Казват, че Бог е там, където има красота, ако е така - Бог определено е тук!
Лодките минават покрай плаващи рибарски къщички, на понтони, които изглеждат спретнати, с веранди, на които са опънати безброй рибарски мрежи и задължително едно или две кучета, готови да отблъснат некакени гости. Късно вечерта имахме и жалки опити за нощен лов на калмари, които с бамбукови пръчки и кукички без стръв трябваше да наловим. Хора от екипажа, кротко пушейки от широки бамбукови тръби(какво ли беше това, което пушеха :) ) през цялото време ни наблюдаваха с твърде широка усмивка, което леко ме навежда на мисълта, че са били наясно, че калмари няма да хванем, но какво пък – нека се забавляваме.
     Няма как да пропуснем и визитата в мидената ферма, където видяхме как се зараждат прекрасните перли. Жените, които обработват мидите не спирaха своята работа, докато надничахме любопитно в ръцете им. Понякога се питам – едно не дотам красиво действие – имплантиране на камъче –дразнител, как може да роди след няколко години такова съвършенство, като перлите – бели, розови, черни, кремави. Следва мигът, за който копнее всяка жена – търговската зала и всеки отнася със себе си перла – за спомен от Залива на Дракона- Халонг.
И ето ни отново на път – към Хюе, старата столица на Виетнам, управлявана от династията Нгуен (най-популярната фамилия във Виетнам) в началото на 19 век. "Кралският дворец" е построен според практиките на Фън Шуй, както и почти всички други исторически обекти в Азия, а днес е под егидата на Юнеско. "Дворецът на върховната хармония" носи дълбок философски смисъл и отразява хармонията между "ин" и "ян", между човека и природата.
     Видяхме и гробницата на последния и силно недолюбван крал Каи Дин, който за да си спретне силно впечатляващ дом за отвъдното е увеличил данъците на населението и почти е пресушил държавната хазна. Пръснатите, тогава от амбиция средства, днес пълнят бюджета на Виетнам, защото хиляди туристи са привлечени от възможността да разгледат като нас този пищно инкрустиран и много красиво разположен с великолепна гледка мавзолей. В автобуса, благодарение на нашия гид, който се оказа талантлив певец, разучихме - песничката  „Виетнам-Хо Ши Мин”.  Сега е времето да спомена, че тази песничка е добре да се пее в Северен Виетнам – там всички ще я пеят с вас, но не така стои въпросът с Южен Виетнам, където искахме да покажем с гордост, че знаем виетнамска патриотична песничка и запявахме дружно- е, не намирахме подкрепата в хоровото ни изпълнение от южняците.  И така пеейки „Виетнам – Хо Ши Мин” пътуваме на юг.

Кратка спирка в малка фабрика за изработка на мраморни изделия.
     Знаете ли как се изработват мраморните статуи, някои с големина много по-голяма от човешки ръст, от цели мраморни блокове? Трудно, много трудно. А и не всеки има право да изработва статуи, които имат сакрален смисъл. Условието е: да си будист, да работиш с чисти мисли, посветени на божествените закони, да не правиш секс, докато завършиш творението.  На кой му се правят статуи? Само няколко месеца отнемат. :)
     Хой Ан – отново сме в обект на световното наследство на Юнеско, с красиви храмове и френски колониални домове. Пътят на копринените изящни шалове и рокли - от черничевия лист, симпатичната буба, която жертвоготовно твори красота, жълтите пашкули, боядисани в цветовете на дъгата, нишката, изтъкана на плат до шалът, галещ раменете. Всичко това в една фабрика за коприна в Хой Ан.
     Дананг – един модерен град по средата на модерното и колониалното, плажовете който са номирани за едни от най-красивите в света (според класация на Форбс). Модерното летище на града, обслужващо хиляди жадни за красота туристи от цял свят, в миналото е било секретна авиобаза, служеща на американците в недалечната позорна война, за която ни напомнят много емблематични филми -„Апокалипсис сега”, „Взвод”, „Коса”, „Добро утро Виетнам”.
     В Дананг видяхме мостът на Златния дракон, дълъг 666м символ на стремителния икономически растеж на страната. Близо до историческия музей има малка квартална пагода. Красива, както всички пагоди, с богата каменна и дървена украса, позлата, огромна статуя на майката на Буда и, както във всички хранове – централно място има символът на слънцето - свастиката с пречупения кръст, която за съжаление все още повечето хора припознават като символ от друго недалечно минало. Не ги бъркайте – нямат нищо общо, това обяснявам всеки път, но винаги се намира някой, който да ме упрекне, че показвам такива неща. Ама моля – информирайте се. Свастиката е символ от векове и единственото, с което трябва да се свързва е слънцето, светлината, безкрайността!
Е, отскочихме за няколко дни след едночасов полет и до На Чанг, островът- Перла на Виетнам, до който се добрахме по най-дългия надморски лифт в света (поне до скоро е държал този рекорд). Какво ни предложи ривиерата на Южнокитайското море – 6 км бели пясъчни плажове, пъстроцветни живописни рифове, където няколко гмуркача от групата, ни зарадваха с "находките си" - корали и морски звезди(които върнахме в морето). Рибарско селище с няколко ресторанта, аквариум, плажче и масаж на крачетата. Дори намерихме и няколко часа време за прочутите кални бани и природните горещи извори. Точно нас, българите ли, които сме специалисти по кални бани (не в буквален смисъл), няма кой, как и с какво да ни вземе акъла. Дори с много красивия и чаровен комплекс - спа на открито. Първо гореща вана с кал, после басейн с естествена минерална вода. Под строй. Всеки ден може да бъде усмихнат, ако му подариш пръв своята усмивка.
    Отново едночасов полет и ето ни в Хо Ши Мин, или Сайгон, както обичат да го наричат местните жители. Ханой е административна столица на Виетнам, след обединението между Юга и Севера, но Сайгон е най-големият, 10 милионен град на Виетнам, най- модерният и въобще най във всяко отношение.
     Музеите – това, което заслужава да се види е "Музеят на войната". Силно въздействащ със своите стотици фотоси, направени от репортери по време на американо-виетнамската война. Там, както каза и нашият гид – няма какво да се разказва. Там се преживява, осмисля - разтърстващи с уловените мигове на трагадията на тази безсмислена и позорна война, трагедия и за победени и за победители. Признавам – не издържах до края. Разплаках се и излязох.
     Как най-романтично-драматично може да се разгледа Сайгон? С вечеря на круизен кораб, който обикаля около огромния град по едноименната река. Отразените светлини на небостъргачите в реката и пищността на тази впечатляваща архитектура е нещо, което наистина респектира. А за по-палавите или в същност "по-послушните" има и нощен клуб след вечерята.
      Нощен клуб в Сайгон - по високите етажи на небостаргачите. Забравих да спомена, че клубът, в който пихме отбрани вина на фона на як саунд и гледка на нощен Сайгон от птичи поглед е включен в листата с най-добрите нощни клубове в света. Бодигард на всяка маса, който се грижи да не бъдем обезспокоявани, докато танцуваме, пали цигарите, свети с фенерче, за да се получи добра снимка, носи столче, ако му се видиш уморен, абе грижовен човек с тяло на кунг фу боец, стилен черен костюм и дискретна слушалка в ухото.
     Какво е Южен Виетнам без плуване с плоскодънна лодка до делтата на Меконг?
     Но първо, преди да се качим на лодките се разходихме из овощната градина на крайречно рибарско селище. Овощна градина от пумело, джак фрут, ананаси, нони, кокоси, банани, хибискуси, жасмин. Градините на Меконг, реката-майка, която се ражда в Тибет, минава през Китай, Мианмар, Лаос, Камбоджа, Тайланд, с последна спирка Южен Виетнам. Над 4000 км пътешествие през 6 страни.
     Пихме зелен чай, поднесен с пчелно млечице и прополис, добит в селището, видяхме как се приготвят сладки от кокос, по-смелите си метнаха на врата за снимка един няколко метров питон- домашен любимец, попяха ни самодейни певци и певици – от рибарското селище, почерпиха ни отново с плодове и чай от джинджифил, хапнахме и пържена риба в близост до моста на маймуните, където ако силно те напира да се жениш трябва да минеш с колелото си на гърба.
     За какво са кръстопътищата? За да се кръстосат пътищата - на нашата група и група виетнамски католици, с бели шапки и китарист, на която се натъкнахме разхождайки се из градината. Спонтанната ни среща бе придружена от много смях и музикален поздрав от виетнамската братска група. Защото знаем, че щастливите хора са добри:) Решихме учтиво да отговорим на братския поздрав с единствената песен, която разучихме от гида ни в Ханой – познатата „Виетнам – Хо Ши Мин” - eто, това имах предвид, когато по-горе казах, че трябва да се пее само на север – тук само мълчаливо ни изслушаха – с две думи не ни се получи.

Приключението Меконг :)
  Жената- лодкарка, която с радост ми показва скромния си дом, в който с мъжа и, също лодкар, отглеждат 4 дечица. Най-силните и важни уроци получаваме, когато сме на път. Обикновено те са ни поднесени в картина, дума, реакция. Пътуването е вихър на всички сетива, торнадо, което отвява воала на всяка маска, заблуда, его. Уроците са ни поднесени по най-убедителният начин - собствено преживяване.

Към продължението - част II

Страници: [1]

Untitled Document