Преди новата ера

 

35 000

Появява се най-простото сметачно устройство: върху пищялна кост на павиан са направени нарези (намерено в пещерата Бордер, Южна Африка)

28 000

Жителите на Европа смятат, като правят нарези върху кости и камъни

3000

Шумерите основават цифровата си система на числа, кратни на 60

18 в.

Вавилонците създават таблицата за умножение

Ок. 1750

Вавилонците започват да използват сложна геометрия за нуждите на астрономията

Ок. 1000

В Китай е изобретена сметачната дъска, предшественичка на абака

Ок. 530

Открита Питагоровата теорема (Питагор, Гърция)

500

В Китай изобретяват сметалото

В Египет е известен абакът – важно сметачно устройство

400

Гърците формулират трите знаменити задачи на древността, които математиците се опитват да решат в продължение на много столетия: за квадратурата на кръга, удвояването на куба и трисекцията на ъгъла. Към 19 в. се доказва, че трите задачи не могат да бъдат решени с помощта на пергел и линия

300

Древногръцкият математик Евклид от Александрия (Египет) пише книгата си „Начала”, в която систематизира гръцката математика, в това число планиметрията, стереометрията и теорията на числата. Книгата оказва огромно влияние върху развитието на математиката и се смята за основно справочно издание чак до наши времена. Третият век преди новата ера е златен век на гръцката математика благодарение на произведенията на Евклид, Аполоний Пергски и Архимед от Александрия (Египет)

260

Появяват се римските цифри. Римската числена система е най-прогресивната за това време. Тя се запазва до средните векове, когато е заменена от арабската числена система

250

Най-значителна китайска книга по математика е „Аритметика в девет глави” на Чжан Цан

225

Древногръцкият математик и астроном Аполоний Пергски излага в произведението „Коничните сечения” достиженията си в изучаването на коничните криви

140

Хипарх създава първата тригонометрична таблица

След новата ера

 

415

Разярена тълпа християни убива Хипатия Александрийска – древногръцки учен, математик и философ от Александрия (Египет). Тя е смятана за първата жена с големи заслуги към физиката, математиката, философията и астрономията.

Хипатия преподавала математика и се занимавала с изчисляване на астрономически таблици. Написала коментари към съчиненията на Аполоний Пергски и Диофант Александрийски ( ІІІ век от н. е.). Повечето ѝ трудове са унищожени при опожаряването на Александрийската библиотека. Хипатия е известна с трудовете си по математика и геометрия, и най-вече с идеите си за коничните сечения, изложени от Аполоний Пергски. В нейния най-известен труд „За конусите на Аполоний” се описва разделянето на конусите на различни части чрез равнина. Тази концепция доразвива идеята за хиперболите, параболите и елипсите. Книгата на Хипатия прави коничните сечения по-лесно разбираеми и така спомага за запазването на концепцията през вековете

5 век

Китайският математик Цзу Чунчжи определя значението на числото „пи” и усъвършенства компаса

Нач. на 6 в.

Създадена е индийската десетична позиционна система на смятане

499

Индийският математик Ариабхата пише трактата „Ариабхатиам”, съдържащ математически и астрономически сведения

662

В Сирия стават известни индийските цифри

770

Индийските произведения по математика са преведени на арабски език

820

Като използва индийските цифри (които днес наричаме „арабски”), Мухамед бен Муса ал Хорезми формулира правилата на смятането с тях. В трактата си „Книга за възстановяването и противопоставянето”, известна в Европа като „Алгебра”, той определя цифрите като част от позиционната система на смятане. След като произведенията му са преведени, в Европа е въведена индо-арабската система на означаване. Името му, ал Хорезми, ляга в основата на съвременната дума „алгоритъм”

827

Птолемеевото произведение „Велико математическо построение на астрономията” е преведено на арабски език и получава името „Алмагест”, което означава „велик”

876

Първият запис на символа нула се появява в Индия

IX в.

Десетичната бройна система с числа от 0 до 9 е създадена в „Къщата на знанието” в Багдад през 9 век

975

Арабите въвеждат в Европа съвременните цифри и знаци, което прави аритметичните действия много по-лесни

15 юли 998

Починал Абул Уафа (Мухаммад Абул Уафа ал-Бузджани) – персийски астроном и математик, работил през по-голямата част от живота си в собствена обсерватория в Багдад. Определя няколко астрономически параметра и изчислява таблици с тангенси и котангенси, с което допринася за развитието на тригонометрията. Съставените от него астрономически таблици са използвани от много по-късни астрономи. Той е първият математик, доказал, че синусовата теорема е в сила и за сферични повърхнини, в частност за небесната сфера

1000

Индийският математик Сридхара разбира значението на числото нула – започва използването на нулата в математиката

1074

В построяването на кубични уравнения били постигнати толкова значителни успехи, че скоро станало възможно създаването на обща теория за тях. Най-сполучливото й изложение е дадено от Омар Хаям в „Трактат за доказателствата на задачите от алгебрата” (1074 г.). В този труд за първи път алгебрата изпъква като самостоятелна наука. Подобно на Ибн Кора, Хаям често нарича алгебрата ал-джабр („нареждане”), откъдето идва латинската дума Algebra. За предмет на алгебрата Хаям обявява неизвестното число или неизвестната величина, отнесени към други известни числа или величини. Това отнасяне се осъществява във вид на уравнение, т. е. с приравняване на едни степени на други. С това алгебрата се разглежда като наука за уравненията, които ние сега наричаме алгебрични

1126

Аделхард от английския град Бат превежда на латински астрономическите таблици на ал-Хорезми, както и основните постулати от неговата тригонометрия

1136

Кирик Новгородец пише „Наука”, с помощта на която можело да се определи броят на годините. Годината 1136 в нея се споменава като година „6644 от сътворението на света”. Това е един от първите староруски аритметични писмени паметници, в който са цитирани някои астрономически факти

1145

Робърт Честърски превежда на латински „Алгебрата” на ал-Хорезми. С това поставя основите на алгебричните познания за европейските учени

1202

Математикът Леонардо да Пиза (известен още и като Фибоначи) пише Liber Abaci, като въвежда арабските цифри в християнския свят

1247

Китайците първи използват кръгче, за да обозначат нула

1250

Връщайки се от арабските страни, кръстоносците съдействат европейците да приемат арабските цифри и позиционната десетична система за смятане

1460

Въведени са изчисленията с десетична запетая

1482

Първото печатно издание на Евклидовите „Начала” излиза във Венеция, вземайки за основа превода на Джовани Кампано от Новара, направен през годините 1250-1260

1489

В учебника по аритметика от Йохан Видман, родом ст Егер (днес Хеб – град в Чехия), „Regel Algebra oder Cosse” за първи път в печатен вид са употребени аритметическите знаци + и – (плюс и минус)

1494

Лука Пачиоли издава във Венеция „Summa de arithmetica, geometria, proportioni et proportionalita” (написана през 1487 г.), c която се слага началото на опростената алгебрична символика. За „неизвестно” избира термина cosa (предмет) и означението „какво”; оттук произхожда и прякорът на алгебриците през XV-XVI в. – козисти

XVI век

В опитите си за по-точно определяне на числото π южноиндийската математика стига до резултати, които европейската математика открива отново през XVII-XVIII в. Например разлагането на arctg в степенен ред (Грегори 1671, Лайбниц 1673), степенни редове за sin, cos, arcsin (Нютон 1666) и др.

1514

За първи път за означаване на събиране и изваждане в уравненията се използва знак плюс (+) и минус (–)

1515

Появява се първото латинско печатно издание на Птолемеевия „Алмагест”. В „Алмагест” е дадена и информация за праволинейната и сферична тригонометрия, за първи път са дадени решения на някои математически задачи

1520

Сципион дел Феро за първи път решава уравнения от трета степен

1522

Йохан Вернер публикува метод, който чрез използване на тригонометричните функции привежда умножението в събиране

1525

Кр. Рудолф използва термина „алгоритъм” в тесен аритметичен смисъл.

Излиза съчинение по математика от Албрехт Дюрер. Разглежда въпросите, свързани със сечението на телата и двойната ортогонална проекция, заради което Дюрер е считан за един от предшествениците на дескриптивната геометрия

1544

Михаел Щифел публикува труда „Arithmetica integra”, който освен тълкуване на тогавашната аритметика съдържа и основната идея, довела до откриването на логаритмите, т. е. сравняването на аритметичната и геометричната прогресия

1545

В книгата „Ars Magna” Кардано публикува алгебрично решение на кубичните уравнения, включително и начина, еквивалентен с т. нар. формула на Кардано; това решение е резултат от усилията на италианската алгебрична школа (Шипионе дел Феро, Тарталия и др.), развила се в края на XV в.

Ферари привежда алгебрично решение на уравненията от четвърта степен, популяризирано от Кардано в книгата „Ars Magna”

1557

Английският математик Робърт Рикорди въвежда за първи път употребата на знака за равенство (=)

1566

Федерико Командино издава в превод на латински трудовете на Аполоний Пергски с коментар от Пап Александрийски и Евтокий

1572

Рафаел Бомбели публикува произведението „Алгебра”. Служи си с изчисления с комплексни числа, за което му помага въведената от него специална символика

1574

Клавиус издава латински превод на Евклидовите „Начала” с коментар; многократно преиздаван, този труд за дълго време остава база за изучаване на геометрията

1585

Фламандският инженер и математик Симон Стевин изобретява десетичните дроби. Под заглавието „De thiende” („Десетките”) Стевин публикува цялостен преглед на смятането с десетични дроби, разпространил се много скоро след това и в европейската математика

1591

Франсоа Виет в произведението си „In artem analyticam isagoge”, съдържащо характеристика на неговите основни алгебрични идеи, въвежда главните букви за означаване на числата в аритметиката, алгебрата и тригонометрията; гласните служели за отбелязване на неизвестните стойности

1604

Йохан Кеплер решава първия обратен проблем на тангенса – определяне на кривата на основа на нейните тангенсови характеристики; формулира основните закони на геометричната оптика

1607

Първите шест книги от Евклидовите „Начала” се превеждат на китайски (Ричи)

1612

Десетичната запетая за първи път е използвана при отпечатването на тригонометрични таблици

1614

Шотландският математик Джон Непер създава логаритмите като метод на изчисление

1615

Холандският математик Вилеброрд Снелиус открива триангулацията – метод за определяне разстоянието до обекти, като се използва геометрията на триъгълниците.

Публикувана е стойността на числото π, определена с точност до 35-ия десетичен знак (всичките правилни) от Лудолф фон Цойлен; оттук произлиза и наименованието „лудолфово число”

1617

Вилеброрд Снелиус създава метода на тригонометричната триангулация за нуждите на картографията.

Шимон Подолски написва труд по земемерство „Книга за мерките” (издадена едва през 1683 г.)

1622

Английският математик Уилям Отред изобретява сметачната линия.

Сметачната линия е преносимо механично изчислително устройство, обикновено състоящо се от три сглобени калибрирани линии и плъзгащ се курсор, използван за отчет на междинните резултати. До разпространението на електронните калкулатори през 1970-те тя е широко използвана за бързи приблизителни (с най-висока точност до втория знак след десетичната запетая) научни и инженерни изчисления

1629

Албер Жирар в книгата „Invention nouvelle en Algѐbre” формулира теоремата, че едно алгебрично уравнение има толкова корена, колкото е степента му

1631

В посмъртно публикуваната си книга „Практика на аналитичните изкуства” английският математик Томас Хариът въвежда за първи път точката за означаване на умножение и символите O и Q за означаване на „повече” и „по-малко”.

Алгебричната символика на Виет е уточнена в посмъртно издаденото произведение на Томас Хариът; за означаване на числата са въведени малките букви; така алгебричната символика получава всъщност днешния си вид.

Английският математик Уилям Отред въвежда наклоненото кръстче за означаване на умножение

1632

Пиер Ферма разработва метод за определяне тангентата на крива, което представлява една от първите крачки в диференциалното смятане

1635

Бонавентура Кавалиери под влиянието на Галилей публикува произведението „Geometria indivisibilibus”, включващо студии върху смятане с безкрайно малки величини и елементи от интегралното смятане

1636

Ферма слага началото на изучаване на проблемите, свързани с теорията на числата. Най-известните резултати на Ферма са т. нар. Малка теорема на Ферма и Голяма теорема на Ферма (или хипотеза)

1637

Като едно от допълненията към „Разсъждение за метода” Декарт издава своята „Геометрия”; това произведение съдържа и първото публикувано изложение на аналитичната геометрия (самостоятелно и изчерпателно до нея стига и Пиер Ферма). В него се използва основната алгебрична символика във форма и същност, в които се прилага и днес. В „Геометрията” е включено и т. нар. правило на Декарт за броя на положителните и отрицателните корени в алгебричното уравнение

1638

Галилей публикува своето съчинение „Discorsi е demonstrazioni matematiche intorno a due nove scienze attenanti alla mecanica ed movimente locali“ („Разговори и математически доказателства за две нови науки), съдържащо основите на механиката и защита на хелиоцентризма от физическа гледна точка; Галилей формулира закона за инерцията на движението и доказва, че косо хвърлен снаряд при положение, че не срещне препятствие, има параболичнa траектория

1639

Жерар Дезарг публикува съчинение за проективните свойства на геометричните фигури; с това изпреварва идеите на дескриптивната геометрия от XIX в.

1640

Публикувана е т. нар. теорема на Паскал за шестоъгълниците, вписани в конично сечение

1648

Публикувана е т. нар. теорема на Дезарг

1654

Блез Паскал публикува „Трактат за аритметичния триъгълник”, в който за първи път точно формулира и прилага принципа на пълната математическа индукция.

Блез Паскал и Пиер дьо Ферма полагат основите на теорията на вероятностите

1656

Английският математик Джон Уолис публикува работата си „Arithmetica infinitorum”, съдържаща аритметично-алгебричните предпоставки за появата на диференциалното и интегралното смятане. Включва и изследвания на безкрайните редици и суми

1657

Хюйгенс публикува първото произведение за изчисляване на вероятностите ,,De ratiociniis in ludo aleae”, обобщаващо освен неговите резултати и тези на цялата предхождаща традиция (Пачиоли, Кардано, Галилей, Паскал, Ферма, Френикл дьо Беси и др.)

1663

Исак Нютон формулира Нютоновия бином

1665

Исак Нютон изобретява диференциалното смятане

1665-1666

Нютон открива диференциалното и интегралното смятане, което като понятия и символи се отличава от днешното

1666

Готфрид Лайбниц публикува съчинението ,,De arte combinatoria”, съдържащо разсъждения по въпросите на комбинаториката, както и някои идеи, свързани със създаването на универсална логическа система от символи (основа на математическата логика)

1684

Немският философ и математик Готфрид Лайбниц публикува първата постановка на диференциалното смятане, като въвежда символите, използвани и днес. До тези резултати стига през 1673-1676 г.

В творбите на Г. В. Лайбниц по диференциално смятане се използва терминът алгоритъм като систематичен изчислителен процес, който с краен брой стъпки дава решението на определен клас задачи

1693

Лайбниц експериментира с бинарната система, основана върху две единици и оперираща с цифрите 1 и 0. Това е основата на компютърния език

Около 1700

Японецът Аида Амеи намира реда:

 

I пол. на XVIII в.

Дьо Моавр, Стърлинг, Маклорен, Ойлер и др. разработват основите на аналитичните методи в теорията на вероятностите (напр. апроксимативната формула на Стърлинг)

1704

Нютон публикува класификация на алгебричните криви от трети ред

1706

За първи път за означаване на отношението на дължината на окръжността към нейния диаметър се използва гръцката буква „ρ”

1708-1717

Група картографи йезуити провежда триангулация  на цял Китай.

(Триангулация (геол.) – точен метод за геодезични снимки чрез построяване на мрежа от триъгълници)

1712

Йозеф Венцеслав Пеликан публикува в Прага обяснение към смятането в двоична система; със същата проблематика се занимавали и по-рано някои математици, между които Лайбниц

1713

В Базел излиза посмъртно произведението на Якоб Бернули „Ars conjectandi”, което полага основите в развитието на теорията на вероятностите; за първи път в него е публикуван по-рано формулираният от автора закон за големите числа.

II издание на Нютоновите „Принципи”. Други издания през XVIII в. са: латинското – 1726 г., английският превод – 1729 г., френският превод – 1756 г.

1715

Брук Тейлър прилага т. нар. ред на Тейлър за изразяване на функцията F = (x + h). Установява зависимостта между честотата на трептене на струната и нейната дължина, напрежение и плътност

1718

Абраам дьо Моавр разработва своя труд из областта на теорията на вероятностите и статистиката; изхожда от про-изведенията на Якоб Бернули, Хюйгенс и др., а също и от статистическите данни, събрани за нуждите на застрахователното дело, изплащането на ренти и др.

Йохан Бернули дефинира функцията на една променлива като „величина, съставена по някакъв начин от тази променлива и константи”

1719

Томас дьо Лани разработва идеята за периодичността на тригонометричните функции

1729

Стивън Грей открива явлението математическа индукция

1730

Абраам дьо Моавр използва формула за степените на комплексните числа, наречена по-късно формула на Моавр

1731

Изследванията на Алекси Клод Клеро върху пространствените криви слагат началото на изучаването на тримерното пространство в аналитичната геометрия, включително и на средствата на математическия анализ, прилагани в този случай

1733

Книгата на Сакери „Euclides ab omni naevo vindicatus” разработва аксиоматиката на евклидовата геометрия; занимава се и със следствията от отричането на петия постулат

1734

Философът идеалист Джордж Бъркли, въпреки че признава ползата от математическия анализ, напада логическите му слабости и най-вече използването на индуктивните методи в неговите обяснения.

Пражкият мелничар Йозеф Вацлав Весели издава написан на чешки учебник по геометрия

1735

Ойлер формулира задачата за Кьонигсбергските мостове, която е една от първите задачи в топологията

1736

Ойлер доказва „малката теорема на Ферма” (за ρ – просто число, α – цяло, което не се дели на ρ); през 1760 г. публикува нейното обобщение; обяснява и механиката като механика на материална точка

1742

Голдбах твърди, че всяко четно число може да се изрази като сбор от две прости числа.

Колин Маклорен публикува своето диференциално и интегрално смятане, като използва въведените от Нютон символи и понятия. В същата публикация са поместени и т. нар. редове на Маклорен и Тейлър; Маклорен прилага разлагането на движението в три постоянни координатни оси

1743

Клеро изучава условията за смяна на променливите в частните производни на функция на две променливи

1744-1770

Появяват се студиите на Ойлер, Лагранж и др. за кривите повърхнини и кривите с постоянна кривина; през 1770 г. Ойлер за пръв път прилага криволинейни координати

1744

Ойлер публикува резултатите от изучаването на изопериметрични задачи и създава основите на метода, който през 1766 г. бил наречен вариационно смятане

1746

Д'Аламбер се опитва да докаже, че всички комплексни величини са от вида a+bi; прави опит да докаже и „основната теорема” в алгебрата

1747

Д'Аламбер дава собствено уравнение за трептенето на струните. С този си труд заедно с Даниел Бернули става основоположник на теорията на частните диференциални уравнения

1748

Излиза трудът на Ойлер „Introduction in analysin infinitorum”, където се излагат в съвкупност знанията, необходими за диференциалното и интегралното смятане, между другото дава и т. нар. Ойлеро-Бернулиева дефиниция за функция, класификация на тези функции, теория на редовете и др.; доказва още и „Голямата теорема на Ферма” за n=3 (т. е. несъществуването на три цели числа х, у, z, такива, че х33=z3)

1750

 

1751

Ойлер обяснява проблема за логаритмите на отрицателните и комплексните числа на базата на логаритмичната функция. Този въпрос бил предмет на дискусии от началото на века.

Книгата на Степлинг из областта на интегралното смятане „Excercitationes geometrico-analyticae” представлява първия оригинален труд от сферата на диференциалното и интегралното смятане в Чехия

1752

Клеро изгражда в общи линии теорията за криволинейните интеграли. Въвежда понятието пълен диференциал на функции на няколко независими променливи, решение на диференциалното уравнение

1755

Ойлер публикува двутомното съчинение „Institutiones calculi differentialis”, където излага съвкупно диференциалното смятане; слага ударение на логическото заключение и отхвърля нагледността

1757

Джакопо Франческо Рикати въвежда хиперболичните функции

1759

Излиза трудът на Йохан Хайнрих Ламберт по въпросите за перспективата. Изхожда от предишните опити за научна разработка на тази проблематика – напр. Вилем Якоб Графесанде (1711), Тейлър (1716, 1719); тези произведения подготвили появата на дескриптивната геометрия

1760-1761

Жозеф Лагранж обобщава дотогавашните изследвания, свързани с екстремални задачи, и по такъв начин дава аналитичен (негеометричен) вид на вариационното смятане

1761

Ламберт доказва ирационалността на числото π

1765

Йозеф Степлинг публикува в Прага обяснение към диференциалното смятане, като разработва най-новите постижения в тази насока

1767

Излиза трудът на Лагранж за числовото решаване на уравненията, обуславящ по-голямата задълбоченост в разработването на тази тематика; между другото дава методи за отделяне на реалните корени на алгебричните уравнения и тяхното приближено пресмятане чрез верижни дроби

1768

Ойлер започва издаването на своите обяснения на интегралното смятане – „Institutiones calculi integralis”; там се съдържат основните методи за интегриране; стига и до специалните функции, т. нар. Ойлерови функции Бета и Гама

1770

Лагранж поставя основите на съвременното развитие на алгебрата, формулира необходимостта от доказване съществуването на алгебрични решения на уравнения, чиято степен е по-висока от четвърта. В подобна насока се развивали трудовете на Вандермонд и Уоринг (отпечатани по същото време)

1771

Гаспар Монж започва да се занимава с проблемите на диференциалната геометрия.

Лагранж доказва теоремата, че р е просто число, когато (р – 1)! + 1 е кратно на р; тази теорема, позната още на Лайбниц, е наречена теорема на Уилсън

1772

Ойлер формулира закон за взаимността на квадратичните остатъци, дефиниран точно от Льожандр през 1785 г. и доказан за първи път от Гаус – 1796

1775

Парижката академия на науките отказва да проверява повече правилността на трудове върху квадратура на кръга, удвояване на куб и трисекция на ъгъл

1784

Пражкият математик Тесанек се занимава с решението на т. нар. уравнение на Пел: αx2+1=y2

1785

 

1786

Публикувани са резултатите от изследванията на Йохан Хайнрих Ламберт върху теорията за успоредните прави, предмет на която е отричането на петия евклидов постулат; Ламберт достига дори до сферичната геометрия и до геометрията на имагинарната сфера.

Льожандр започва публикуването на своите резултати от изучаването на елиптичните интеграли, известни като полиноми на Льожандр, и доказва някои важни техни свойства; изхожда предимно от трудовете на Фаняно (1750), Ойлер (1756) и Ландън (1780)

1796

Карл Фридрих Гаус формулира закона за квадратичната взаимност; през 1801 г. публикува доказателството в произведението „Disquisitiones arithmeticae”

1797

Каспар Весел въвежда геометричното представяне на комплексните числа и се доближава до понятието кватернион; неговите идеи обаче останали без особен отглас.

В произведението си „Theorie des fonctions analytiques” Лагранж развива своето схващане за изграждането на математическия анализ без теория на границите, като използва тейлъров ред и доказва, че всяка функция може да бъде развита с такъв ред с помощта на чисто алгебричен процес

1799

В дисертацията си Гаус доказва „основната теорема” на алгебрата (срв. Д'Аламбер – 1746); по-късно още няколко пъти се връщал към този въпрос.

Паоло Руфини публикува опит за доказване на алгебричната нерешимост на общото алгебрично уравнение от пета степен.

Монж публикува своята „Дескриптивна геометрия”, с което поставя началото на по-широкото приложение на тази дисциплина; изнася лекции за постигнатите резултати във военната академия в Мезиер още преди 1770 г.

1801

Карл Фридрих Гаус издава книгата си „Аритметични изследвания”, в която въвежда понятието конгруенция със символите, използвани днес; съдържа също резултатите му за делението на кръга, т. е. за корените на уравнението хn – 1 = 0 (за n – цяло число) и доказва, че правилни седемнадесетъгълници може да се построят с линия и пергел

1811

Жозеф Жергон издава френското математическо списание „Annales de mathematiques”, продължило да излиза само до 1832 г. Негов приемник е „Journal de mathematiques pures et appliquees” – издаван от Лиувил до 1837 г.

1813

Симон Денис Поасон формулира уравнението:

,

където V според днешната терминология е потенциалната функция на полето, а ρ е плътността на веществото, съставляващо полето в разглежданата точка; уравнението носи неговото име

13 април 1814

Немският математик Карл Вите получава докторска степен на 12-годишна възраст

1817

Бернард Болцано уточнява някои от основните понятия на математическия анализ (непрекъснатост, функция, граница, т. нар. критерий на Болцано-Коши за сходимост на редове и т. н.)

1819

Уилям Джордж Хорнър публикува начин за приблизително изчисляване корените на алгебричните уравнения

1821

Появява се трудът на Огюстен Луи Коши „Cours d'analyse”, в който се обосновава математическият анализ на базата на Д'Аламберовото понятие граница; въвежда и понятието абсолютна сходимост на редове

1822

Жан Виктор Понселе полага основите в развитието на проективната геометрия с произведението „Traite des proprietes projectives des figures”, върху което е работел от 1813 г.

1823

Коши формулира дефиницията на интеграл в гранична точка

1824

Нилс Хенрик Абел публикува за първи път доказателство (в пълен вид през 1826 г.), че алгебричните уравнения от степен по-висока от четвърта в общия случай не се решават с радикали

1825

Коши започва систематичното развитие на теорията за комплексните функции

19 февруари 1826

Руският математик Николай Лобачевски представя в Казан своето съчинение „Кратко изложение на началата на геометрията” – това е началото на „новата” геометрия

23 февруари 1826

Тази дата се приема за рождена за неевклидовата геометрия, която самият Лобачевски нарича „хиперболична”

1827

Немският математик Карл Фридрих Гаус публикува труда „Disquisitiones generales circa superficies curvas” („Общи разследвания на извити повърхности”), оказал силно влияние за създаването на римановата геометрия.

Аугуст Фердинанд Мьобиус публикува своето съчинение „Der barycentrische Calcul”, с което въвежда в проективната геометрия барицентричните координати

1828

Нилс Хенрик Абел и Карл Густав Якоб Якоби разработват теорията за елиптичните функции

1829

Жак Стюрм публикува теорема за броя на корените на алгебричното уравнение в даден интервал

Ок. 1830

Бернард Болцано открива първата непрекъсната функция, която е недеференцируема

1831-1832

Еварист Галоа формулира своите идеи за решимостта на алгебричните уравнения, които представляват и основата на т. нар. теория на Галоа; полага основите на теорията на групите и теорията на телата и въвежда редица основни понятия в тези области

1832

Якоб Щайнер публикува класическото произведение по проективна геометрия „Systematische Entwicklung der Abhängigkeit geometrischer Gestalten von einander”

1832-1833

Унгарският математик Янош Бояй публикува свое обяснение към неевклидовата геометрия, върху което работил от 1823 г.; още през 1799 г. Гаус стига до основните идеи на неевклидовата геометрия

1835

Уилям Роуън Хамилтън публикува точна теория за комплексните числа, ограничени като двойки реални числа

1837

Симон Денис Поасон въвежда понятието „закон на големите числа”, открит от Якоб Бернули, отразен в „Ars Conjectandi” и публикуван от дьо Моавр през 1711 г.

1840

Германският математик Петер Густав Дирихле създава понятието „равномерна сходимост”

1841

Джордж Бул обяснява по експлицитен начин понятието инвариант, познато още от трудовете на Лагранж, и поставя основите в развитието на теорията на инвариантите

1843

Уилям Роуън Хамилтън стига до понятието кватерниони и действието с тях.

Британският математик Артър Кейли въвежда понятието n-мерно пространство за произволно избрано естествено n

1844

Херман Гюнтер Грасман обяснява основните понятия, свързани с векторното смятане в n-мерно пространство; произведението, в което се третират тези въпроси, „Lineale Ausdehnungslehre”, се разпространява след 1870 г.

Публикува се доказателството на Коши на теоремата за съществуването на решение на диференциално уравнение и на система от такива уравнения, с което се слага началото на въвеждането на теоремите за съществуване в областта на диференциалните уравнения

1845

Франц Ернст Нойман публикува първата математическа теория за индукцията.

Артър Кейли публикува първата част от своите студии върху теорията на инвариантите на алгебричните форми

1846

В списанието, което издава, Жозеф Лиувил публикува ръкописите на Еварист Галоа (срв. 1831-1832, Галоа). Така създава условия за тяхното проучване

1847

С произведението „The Mathematical Analysis of Logic” („Математически анализ на логиката”) Джордж Бул става основоположник на модерната математическа логика. Там се съдържат също и основите на т. нар. алгебра на Бул. Своите идеи е разработил в труда „The Laws of Thought” („Законите на мисленето”) в 1854 г.

1848

Излиза произведението „Vorstudien zur Topologie” от Йохан Бенедикт Листинг, в което се споменава понятието топология с цел да се различи от понятието геометрия на положението, използвано дотогава

1851

Излиза посмъртно трудът на Болцано „Paradoxien des Unendlichen” („Парадокси на безкрайността”), в който са дадени редица понятия и теореми от теорията за множествата.

С произведението на Бернхард Риман се слага началото в развитието на алгебричната геометрия; голяма заслуга за това имат Клебш, Гордан, Кремона, Люрот, Ньотер, Халфен и др.

В дисертацията си (1851) Риман разглежда аналитичните функции от геометрична точка. Въвежда понятието Риманова повърхност.

Риман скицира основите на своята теория на функциите в произведението „Grundlagen fur eine allgemeine Theorie der Funktionen einer veränderlichen komplexen Grösse” („Основи за обща теория на функциите на комплексна променлива”)

1852

Фредерик Гътри формулира топологическия проблем за четирите цвята и уведомява за това Де Моргън. Първата статия, посветена на тази тема, написал Артър Кейли (1879). Задачата за четирите цвята била решена през 1976 г. Хейк и Епъл

1854

В „Закони на мисленето” на Джордж Бул окончателно са формулирани основите на математическата логика.

Артър Кейли дефинира абстрактните крайни групи.

Бернхард Риман написва произведението „Uber die Нуроthesen, welche der Geometrie zu Grunde liegen” („За хипотезите, които са основа на геометрията”), което се публикува едва през 1867 г. Между другото прави квалификация на различните видове геометрии, включително и на твърде неясната тогава неевклидова геометрия

1858

Британският математик Артър Кейли разработва подробно основите на теорията за матриците; с тази проблематика се е занимавал от 1843 г.

Аугуст Мьобиус и независимо от него Листинг откриват едностранните равнини; най-известната от тях е „Листът на Мьобиус”

1860

Карл Вайерщрас работи върху точното формулиране на проблеми, свързани с теорията на функциите на комплексната променлива

1862

Основано е „Дружество за свободни лекции по математика и физика”, през 1869 г. се преобразувало в „Дружество на чешките математици”

1863

Немският математик Аугуст Фердинанд Мьобиус в труда си „Theorie der elementaren Verwandtschaft” („Теория за елементарните връзки”) разглежда топологията на многостените

8 декември 1864

Умира Джордж Бул, английски математик и философ, разработил модерната символна логика, залегнала впоследствие в основата на компютрите

1864

Създава се Московското математическо дружество

1865

Основава се Лондонското математическо дружество

20 юли 1866

Умира Бернхард Риман (1826-1866), немски математик с голям принос в областта на математическия анализ и диференциалната геометрия; според редица авторитети, полага и основите на Общата теория на относителността

26 септември 1868

Умира Аугуст Мьобиус (1790-1868)), немски математик и астроном, известен с конструирания от него пример за едностранна повърхнина, наречена „Лист на Мьобиус”, и с теоретикочисловата функция, наречена на негово име; също и с въвеждането на координатната система и аналитическите методи за изследване на проективната геометрия

1868

Херман фон Хелмхолц публикува статията „Uber die Tatsachen, welche der Geometrie zu Grunde liegen” („За фактите, които са основа на геометрията”), където е показал как свойствата на физическото пространство определят и абстрактните геометрически представи

1869

Шарл Мере дава първото чисто аритметично обяснение на ирационалните числа; със същия проблем се е занимавал и Вайерщрас през 1865-1866 г. Неговите идеи са разработили по-подробно Георг Кантор и Хайнрих Едуард Хайне (1872); в 1872 г. Дедекинд е публикувал своя труд „Stettigkeit und irrationale Zahlen” („Непрекъснатост и ирационални числа”), който съдържа и теория за ирационалните числа

1870

Бенджамин Пийрс публикува произведението „Linear Associative Algebra” („Линейна асоциативна алгебра”), обобщаващо резултатите от изучаване крайномерните алгебрични структури.

Излиза произведението на Камий Жордан „Traite des substitutions“ („Трактат за субституциите”), което излага теорията на групите от субституции и теорията на Галоа за уравненията и начертава насоките за тяхното по-нататъшно развитие и влияние върху останалите клонове на математиката.

Норвежкият математик Софус Ли започва системното изучаване на непрекъснатите групи.

В Прага се провежда първият конгрес на чешките математици и физици

1872

Основано е Френското математическо дружество.

Феликс Клайн в т. нар. Ерлангенска програма прави класификация на различните геометрии на базата на тяхната инвариантност спрямо съответните им групи от трансформации

1873

Георг Кантор публикува първата статия по теория на множествата. Неговите изследвания водят до създаването на тази модерна математическа дисциплина; доказва също, че множеството на реалните положителни числа е бройно; занимава се и с изучаване на трансцендентните числа

1874

Софус Ли разработва общата теория на групите от непрекъснати трансформации и техните инварианти, показвайки значението им като основен метод за класификация в геометрията, механиката и теорията на обикновените и частните диференциални уравнения

1877

Ернст Шрьодер издава съчинението „Algebra der Logik” („Алгебра на логиката”); през 1890 г. се появяват трите тома на „Vorlessungen über die Algebra der Logik” („Лекции по алгебра на логиката”). В тях развива идеите и методите на приложение на математическата логика

1878

Започва да излиза първото американско математическо списание под наименованието American Journal of Mathematics (Американско математическо списание)

1879

В произведението „Begriffsschrift” („Азбука на понятията”) Фридрих Лудвиг Готлоб Фреге публикува задълбочен логически анализ на основните математически понятия; в следващото съчинение „Die Grundlagen der Aritmetik” („Основи на аритметиката”) – 1884 г., се опитва да изведе математическите понятия (без геометричните) от логиката

1882

Основано е списанието „Acta Mathematica” (Акта математика).

Фердинанд Линденман доказва, че числото π е трансцендентно; от този факт следва невъзможността за извършване квадратура на кръга с линийка и пергел

1884-1897

В някои от своите трудове Вито Волтера изказва идеи от теорията на интегралните уравнения

1888

Създава се Американското математическо дружество.

Дю Боа-Реймон въвежда понятието интегрални уравнения

1888-1889

Английският учен Франсис Голтън създава понятието корелация

1890

Основано Deutsche Mathematische Vereinigung (Немско математическо дружество).

Германският математик Давид Хилберт доказва общите основни теореми от теорията за инвариантите

1892

Излизат работите на Александър Михайлович Ляпунов, посветени на общата задача за устойчивостта на движението на материални системи

1897

Провежда се първият международен конгрес по математика в Цюрих.

Чезаро Бурали-Форти формулира един от първите парадокси в теорията на множествата

1899

В произведението „Grundlagen der Geometrie” („Основи на геометрията”) Давид Хилберт прави последователно аксиоматично изложение на геометрията.

В писмо до Ричард Дедекинд немският математик Георг Кантор обръща внимание на един от парадоксите в своята теория за множествата, който следва от понятието множество на всички множества.

Грегорио Ричи-Курбастро и Тулио Леви-Чивита разработват системно изложение на т. нар. абсолютно диференциално смятане, което по-късно става математически двигател в Айнщайновото обяснение на теорията за относителността

1900

Германският математик Давид Хилберт формулира своите 23 математически проблеми.

Ерик Ивар Фредхолм развива идеите на Вито Волтера, като излага основните свойства и теореми от теорията на интегралните уравнения и през 1903 г. публикува разработките си за общите методи за решаване на някои уравнения. От неговите трудове изхожда Давид Хилберт и написва шест статии (1904-1910), където прилага тази проблематика в математическата физика

Началото на XX в.

Откриват се системи от аксиоми за абстрактните групи. Системата на Хилард Бел Хънтигтън (1902), системата на Илайаким Хестингс Мор (1902), на Леонард Юджийн Диксън (1905).

I четвъртина на XX век – В противовес на логическото възприятие на математиката в началото на XX век започват да се появяват интуитивните възражения на Поанкаре, Борел, Бер, Адамар и Лебег. В своята дисертация от 1907 г. „On the foundation of Mathematics” („За основите на математиката”), а след това и в редица статии от 1918 г. нататък, Ян Брауер създава базата на съвременния интуиционизъм. Привържениците на това направление не са се ограничили само с критика. Опитвали са се да построят изцяло нова математика на основата на конструктивните подходи. По този начин са успели да преустроят голяма част от анализа и някои части от алгебрата и геометрията

1901

Ричи-Курбастро със своя ученик Тулио Леви-Чивита написва статията „Метод за абсолютно диференциално смятане и неговото приложение”. В нея се появяват понятията тензор, ковариант, контравариант. По-късно се появяват специални тензори: този на Риман-Кристофел, Ричи и Айнщайн. Предметът станал известен като тензорен анализ, след като получил това име от Айнщайн през 1916 г. В годините 1901-1915 тензорният анализ намира прием само сред тесен кръг математици. Едва през 1917 г. със заслугата на Леви-Чивита започва да се разпространява по-нашироко

1902

Анри Лебег въвежда нов тип интеграли

1903

Развиват се усилията на логическата школа, представлявана главно от Бертранд Артър, Уилям Ръсел и Алфред Норт Уайтхед. Основни произведения на тази школа са трудовете на Ръсел „Principles of Mathematics” („Принципи на математиката” – 1903) и „Principia Mathematiса” – („Математически принципи”) в съавторство на Уайтхед и Ръсел – 1910-1913 г.

17 октомври 1971

Създават се Българското математическо дружество и Дружеството на физиците в България след разделянето на Българското физико-математическо дружество.

Българското физико-математическо дружество e създадено на 14 февруари 1898 г., закрито през 1950 г. и възстановено през 1960 г. На 25 ноември 1989 г. Дружеството на физиците се преименува в  Съюз на физиците в България. През 1977 г. Българското математическо дружество се преименува в Съюз на математиците в България. На 25 ноември 1989 г. Дружеството на физиците се преименува в Съюз на физиците в България

18 юни 1980

Индийката Шакунтала Деви умножава наум две 13-значни числа (7 686 369 774 870 по 2 465 099 745 779), произволно избрани от компютър. Правилният отговор (18 947 668 177 995 426 462 773 730) тя дава след 28 секунди и влиза в Книгата на Гинес

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови