Преди новата ера

 

Ок. 450

Левкип Милетски формулира първите постулати на античния атомизъм

Ок. 400

Демокрит Абдерски развива атомизма на Левкип

Ок. 260

Древногръцкият математик и изобретател Архимед открива относителното тегло (т. нар. закон на Архимед или основният хидростатичен закон гласи: всяко тяло, потопено в течност, губи от теглото си толкова, колкото тежи изместената от него течност), изчислява стойността на числото „пи”, разработва математическата теория на подемните механизми. Сред изобретенията му е Архимедовият винт, устройство за изкачване на вода или насипни материали

След новата ера

 

Нач. на 11 в.

Арабският учен Ибн ал-Хайсам (Алхазен) постига напредък в областта на оптиката („Книга за оптиката”)

1120-22

Абдуррахман ал-Хазини написва трактат за състоянието на тогавашната физика – „Книга за теглилките на мъдростта”. Освен таблиците на масите на около 50 вида твърди вещества и течности съдържа описание на везните и опитите за определяне на теглото, наблюдения върху капилярността; споменава използването на аерометъра за установяване плътността на течностите; включва и разсъждения върху олекотяването на телата във въздуха и промените в теглото, свързани с промяната на разстоянието от центъра на Земята

1413

Филипо Брунелески изяснява формулата, която показва как обектите се смаляват, когато се отдалечават в пространството

1492

Христофор Колумб открива Америка. Пътувайки в западна посока, бил първият европеец, който се сблъскал с явлението магнитна деклинация и го описал

I половина на XVI в.

Доменико Сото изразява идеята, че свободното падане представлява равномерно ускорително движение, като същевременно формулира и закона за изминатия път

1515

Появява се първото латинско печатно издание на Птолемеевия „Алмагест”. В областта на оптиката Птолемей изследва пречупването на светлината

1537

Съчинението „Nuova scienzia” от Тарталия представлява опит за теоретично обяснение на балистиката върху емпирична основа. Прави качествено описание на падането на телата, което приема за единственото естествено движение, и установява, че то е ускорително движение

1546

В труда си „Проблеми и различни открития” Тарталия се обявява против представата на Аристотел (IV в. пр.н.е.) за изминатия от хвърленото тяло път като съставен от три части, две от които праволинейни и една криволинейна. Пръв Тарталия твърди, че целият този път представлява една крива и че само несъвършенството на нашите възприятия и неточностите в наблюденията пораждат представата за праволинейно движение на хвърленото тяло

1575

Гуидобалдо дел Монте публикува теорията за лоста; въвежда понятието и термина „момент”

1581

Галилео Галилей открива изохронното свойство на махалото.

Наблюдавайки полилеите по време на служба в катедралата в Пиза, шестнадесетгодишният Галилео достига до мисълта, че времето на движение на махалото явно зависи само от дължината му, а не от ширината на размаха.

Робърт Норман слага началото в измерването на инклинацията.

(Инклинация – наклон на магнитната стрелка спрямо хоризонталата)

1585

Симон Стевин и Янус Гроциус доказват експериментално, че тела с различна маса падат с еднаква скорост.

Симон Стевин формулира закона за равновесието

1586

Симон Стевин публикува „Статика”, съдържаща между другото теориите за лоста, наклонената равнина и хидростатиката

1590

Г. Галилей публикува трактата си „За движението”, в който доказва, че опитите му със свободно падащи тела опровергават физиката на Аристотел

1600

Излиза трудът на Уилям Гилбърт „De magnete”, съдържащ неговата теория за магнитните и електрическите свойства, като ги разграничава едно от друго. В произведението са включени и факти, определящи явлението земен магнетизъм. Гилбърт възприемал Земята като гигантски магнит

1602

Галилей постига напредък в разбирането на законите на гравитацията

1611

Йохан Кеплер открива закона за рефракцията

1613

Исак Беекман формулира закона за запазване на движението

1629

Италианският натурфилософ Николо Кабео в произведението „Philosophia magnetica” изучава разпространението на „магнитната сила” в пространството и се опитва да определи нейната големина.

Николо Кабео забелязва, че електрически заредените тела се привличат взаимно, а след това се отблъскват. Той за първи път употребява израза „силови линии” за означаване на кривите, по които се разполагат железните стружки на лист хартия, поставен над магнит

1632

Галилео Галилей формулира закона за свободното падане на телата, което изучавал и открил още през 1604 г.

1634

Марен Мерсен издава в превод на френски обясненията към „Механиката” на Галилей, с което подпомага нейното разпространение

1637

Рене Декарт формулира закона за пречупване на светлинните лъчи; явлението било открито по-рано от Вилеброрд Снелиус, но съчинението, третиращо този проблем, по това време още не било публикувано.

Галилео Галилей формулира зависимостта между периода на люлеенето и дължината на махалото

1642

Блез Паскал формулира принципите на хидравликата

1643

Евангелиста Торичели изобретява живачния барометър.

По инициатива на Евангелиста Торичели, Винченцо Вивиани провежда барометрични опити с живачен стълб, като по този начин постига вакуум („Опит на Торичели”)

1644

С опита, наречен на негово име, Торичели измества „horror vacui” (страх от празното), преобладаващ в Аристотеловата физика, и въвежда понятието налягане на въздуха; наблюдава неговата променливост във времето

1647

Блез Паскал започва опитите си за изучаване на атмосферното налягане: в даден съд изсмуква въздуха над нивото на живака и сравнява налягането на въздуха в подножието и върха на планината (1648); с това доказва зависимостта на налягането от височината на мястото, където стои наблюдателят

1648

Маркус Марци издава в Прага произведението „Thaumantias liber de arcu coelesti”, съдържащо резултатите от неговите оптически изследвания и предимно различните начини за спектрално разлагане на светлината

1650

Ото фон Герике изследва свойствата на вакуума с изобретената от него въздушна помпа

1651

Блез Паскал провежда своите хидростатични изследвания, довели до откриването на хидростатичния парадокс (публикуван през 1663 г.)

1657

Холандският физик Кристиан Хюйгенс изобретява часовника с махало.

Пиер Ферма формулира оптически принцип (наречен по-късно на негово име), според който светлината се разпространява от една точка до друга по такъв път, който се изминава за най-малко време

1659

Хюйгенс подрежда в подходящ вид познанията за центробежната сила и нейната големина

1662

Английският физик Робърт Бойл открива закон за идеалния газ, наречен на негово име, според който произведението на обема на дадена маса газ и неговата налягане е постоянно при постоянна температура. Това твърдение се нарича също така закон на Мариот след независимото му формулиране от френския физик Едмон Мариот през 1676 г. (Закон на Бойл-Мариот)

1663

Ото фон Герике довършва своите изследвания на безвъздушното пространство (публикувани през 1672 г.). От 1654 г. датира неговият опит с магдебургските полусфери. Конструирал и първата пневматична машина

1665

Публикувано е произведението на Грималди, съдържащо откритието дифракция на светлината

1666

Работейки в градината си, английският учен Исак Нютон наблюдава падането на ябълките от дърветата, което го навежда на мисълта, довела до създаването на теорията за всеобщото привличане, изложена от него две десетилетия по-късно в произведението „Принципиа” (1687 г.)

1668

Лето изказва хипотезата, че всеки магнит е сбор от малки елементарни магнити с еднаква ориентация

1675

Установена е крайната скорост на светлината

18 февруари 1676

Исак Нютон заявява: „Аз виждах надалеч, защото стоях на раменете на гиганти”

1687

Исак Нютон публикува най-забележителното си произведение „Математически принципи на натурфилософията”, в което са формулирани законът за всеобщото привличане и трите закона за движението, с което полага основите на класическата механика.

Нютон формулира закона за гравитацията. Неочакваното прозрение все пак изисква и малко размисъл. След като видял вертикално падаща на земята ябълка през 1666 г., Исак Нютон съобразил, че по думите на негов приятел „в материята би трябвало да има някаква сила на привличане”. Дървото, което „породило” закона за гравитацията, все още се намира до дома, в който Нютон е прекарал детството си в Улсторп Манър, Великобритания

1690

Кристиан Хюйгенс разработва вълновата теория за светлината в произведението „Traite de la lumiere” (изяснява двойното пречупване, поляризацията на светлината и т. н.)

1699

Трудовете на Гийом Амонтон поставят началото на системното експериментално изучаване на триенето

I пол. на XVIII в.

Нютоновата физика спечелва решаващ превес и става основа на всички физически изследвания

1703

Амонтон предлага температурата да се измерва чрез измерване на налягането на газа вътре в дадения обем. Стига до идеята за абсолютната нула, т. е. температурата, при която налягането ще бъде нула

1704

Исак Нютон публикува изследванията си в областта на оптиката и своята теория за светлината („Opticks”)

1705-1709

Англичанинът Френсис Хоксби системно изучава електрическите явления и създава своите „триещи се електрики”, т. е. уреди, с чиято помощ на базата на триенето се създават относително силни електрически товари; изучава направлението на зарядите, тяхното изпразване (между другото – и в частичен вакуум) и т. н.

Електрика (от анг. electric) – вещество, способно да се наелектризира чрез триене

1714

Немският физик Габриел Фаренхайт изобретява живачния термометър

1729

Стивън Грей демонстрира, че електричеството може да бъде пренасяно по проводник.

Пиер Бугер доказва, че интензитетът на светлината се намалява с квадрата на разстоянието от източника

1731

Произведението на Бернар дьо Белидор бележи значителен напредък в изучаване на външната балистика, изхождайки от практическото приложение на Нютоновата физика

1733

Шарл дьо Фе открива „двойното” електричество

1738

Жан Касини, Джакомо Маралди и Никола Лакай по поръчение на Парижката академия измерват скоростта на звука – 337 м. сек.-1

Излиза произведението на Даниел Бернули „Хидродинамика”, с което полага основите на развитието на тази дисциплина

1742

Целзий разделя топлинната скала на 100 части между точката на топене на леда и кипене на водата

1743

Пиер Луи дьо Мопертюи формулира принципа за най-малкото действие, но с неточната си формулировка възбудил десетгодишна дискусия.

В труда си, разглеждащ въпросите за формата на Земята, Алекси Клеро формулира общия закон за равновесието на течностите

1744

Д'Аламбер в произведението ,,Traite de dynamique” формулира т. нар. принцип на Д'Аламбер – метод за привеждане на динамиката на твърдите тела към статиката.

В закона на Мопертюи за най-малкото действие Ойлер използва израза mvds

1745-1746

Евалд фон Клайст (1745) в Померания и Питер ван Мюсенбрук (1745) в Лайден изработват различни по вид кондензатори, в които стените на стъклени съдове изпълняват ролята на диелектрици. Оттук произлиза и наименованието лайденска стъкленица

1747

Бенджамин Франклин описва своите опити с електричество, които започнал около 1745 г. През 1750 г. формулира теорията за единната електрическа субстанция. Същата година предлага да се конструира гръмоотвод. 1752 г. го изработва и изпитва независимо от опитите на французите Д'Алибар и Делор, проведени само един месец по-рано през същата година

16 юли 1748

Михаил Ломоносов формулира закона за запазване на масата на телата и движението.

За първи път Михаил Василевич Ломоносов формулира общия закон за запазване на веществото и движението

1749

Ломоносов изразява мисълта, че същността на топлината е движението на малки частички

15 юни 1752

Американският учен Бенджамин Франклин прави знаменития си опит с хвърчилото, с който доказва, че мълнията представлява електрическо разреждане

6 август 1753

По време на изследване на атмосферното електричество, известният за времето си руски физик Георг Рихман загива от удар на мълния при абсолютно безоблачно небе – тази загадъчна смърт предизвиква настоявания да се прекратят опитите с електричество

1754

Дивиш конструира гръмоотвод, който за разлика от този на Франклин е заземен

1760

Ойлер дефинира статичния инерционен момент на тяло в покой.

Джоузеф Блек прави разлика между понятията „температура” и „количествена топлина”, което от своя страна води до появата на представата за материалния флуид, наречен „калорикум”, а така също и на представата за латентната топлина (топлина във фазов преход), относителната топлина и др.

Йохан Хайнрих Ламберт изследва различните начини за определяне на точните фотометрични величини. С този проблем се е занимавал по-рано Бугер (срв. 1729 г.)

1760-1768

Клеро и Д'Аламбер създават теорията за аберацията

1771

Луиджи Галвани поставя началото на експерименталната електрофизиология

1777

Френският физик Шарл дьо Кулон изобретява торзионната везна, която служи за измерване на малки сили, като се отчита ъгъла на усукване на еластична нишка

1779

Джоузеф Пристли доказва, че интензитетът на звука е право пропорционален на плътността на газа, в който се разпространява

1780

Изучавайки действието на електрическия ток върху мускулите на жабешки бутчета, Галвани открива съществуването на свивания, възникващи и без присъствието на електрически ток, а само под въздействието на два разнородни метала; публикувал наблюденията си през 1791 г.

1783

Братята Монголфие откриват „възходящата сила” на различни газове

1785

Шарл Огюстен Кулон публикува своя труд за електричеството, в който изказва т. нар. закон на Кулон за силата, действуваща между наелектризирани тела; по-късно го пренася и в науката за магнетизма. Същността на този закон била открита още в началото на 70-те години от Кавендиш, но Кулон конструирал съответните експериментални уреди за измерване, главно торзионните везни. Наблюдавал още, че зареден електроскоп постепенно се изпразва във въздуха. Както се оказало по-късно (Йохан Елстер, Ханс Фридрих Гайтел), причина за това била йонизацията на въздуха, за която Виктор Франц Хес доказал, че източниците ѝ са от извънземен характер

1787

Френският физик Жак Александър Сезар Шарл формулира закон за идеалния газ – за връзката между налягането и температурата при постоянен обем

1788

 

1789

Шарл Огюстен Кулон, като изучава магнетизма, разглежда въпроса за влагането на „магнитно множество” в магнита, стига до представата за „коерцитивната сила” и елементарните магнити, съдържащи фиктивен „магнитен флуид”, определя зависимостта на момента на въртене, влияещ върху магнитната стрелка в магнитното поле на Земята, върху ъгъла на отклонение на магнитната стрелка от меридианите (това по-късно довело до появата на понятието магнитен момент)

1 август 1793

Франция става първата страна, започнала да използва метричната система за мерки и теглилки, продукт на Френската революция

7 април 1795

За първи път във Франция официално се въвежда метричната система; метърът става мерна единица.

В България, това става близо век по-късно – на 19 март през 1889 г. влиза в сила Закон за мерките и теглилките, променян нееднократно по-късно, а от 1910 г. България се присъединява и към Международната конвенция за метъра

1795

Появява се Journal de l'Ecole polytechnique, едно от първите научни списания, специализирани предимно в областта на физико-математическите науки и тяхното приложение

1798

Бенджамин Томсън (граф Ръмфорд) забелязва зависимостта между работата при триене и отделяната топлина. Това познание отрича приеманата дотогава представа за „топлинния флуид”

Краят на XVIII в.

Немският учен Ернст Флоренс Фридрих Хладни изучава законите на вибрацията на пластинките и достига до т. нар. фигури на Хладни

1801

Уилям Хершел изучава топлинното действие на слънчевия спектър и установява, че то се увеличава в посока от виолетовия цвят към червения и достига максимум извън видимия спектър зад червения цвят.

У. Хершел открива инфрачервените слънчеви лъчи.

Томъс Йънг формулира принципа за интерференция на светлината

1802

Уилям Уулъстън установява наличието на тъмни линии в слънчевия спектър.

Излиза ръководството „Акустика” на Ернст Флоренс Фридрих Хладни по въпросите на акустиката.

Публикуван законът на Гей-Люсак за зависимостта между температурата, налягането и обема на газовете.

Василий Владимирович Петров открива явлението електрическа дъга и възможностите за нейното практическо приложение

1803

Йохан Вилхелм Ритер наблюдава поляризацията на електродите във волтов елемент; това дава подтик за изучаване на нов тип електрически елементи, при които се отстранява тяхната поляризация.

Уилям Хенри открива съотношението между налягането на газа и неговата разтворимост във вода

1808

Жозеф Луи Гей-Люсак формулира закона, според който газовете се свързват по такъв начин, че между техните обеми се установява отношение, което може да се изрази с „малки” цели числа

1811

Италианският физик Амадео Авогадро формулира закон за идеалния газ – за връзката между обема и количеството молекули в него.

Симон Денис Поасон разширява представите за гравитационното поле в науката за електричеството; през 1839 г. Гаус публикува основите на теорията за потенциалите.

Франсоа Араго открива въртенето на равнината на поляризация на светлината в кварца; през 1812 г. Био излага нейните правила, а през 1825 г. Френел дава и нейната теоретическа обосновка

1812-1813

Жан Батист Био и Дейвид Брустър откриват двуосовите кристали на минералите при изучаване на техните оптически свойства

1814

Йозеф фон Фрауенхофер започва да се занимава системно със слънчевия спектър и открива присъствието на 576 тъмни линии в него; въвежда номенклатурата, която се използва и днес за обозначаване на осемте най-интензивни от тях

1815

Френският физик Жан-Батист Био открива явлението „оптична активност” – някои органични съединения са полярно активни – завъртат преминалата през тях светлина на различен градус.

Огюстен Френел започва своите изследвания, довели до разработване на вълновата теория на светлината

1818

Френският физик Огюстин-Жан Френел създава теорията за дифракция на светлината

1820

Датският физик Ханс Кристиан Оерщед открива магнитното действие на електрическия ток; откритието породило голям интерес и много физици започнали да провеждат количествени изследвания на това явление (Био, Савар, Ампер и др.).

Френският учен Андре Мари Ампер доказва, че бобината (соленоидът) действа като магнит, когато по него тече електрически ток. Ампер формулира законите на електромагнетизма и е един от основоположниците на термодинамиката. На негово име е наречена единицата за сила на електрическия ток ампер.

Франсоа Араго открива намагнетизирането на желязо с електрически ток и магнитното действие на електрическия ток

1821

Английският физик Майкъл Фарадей въвежда понятието „електромагнитно поле”. Чрез опит с магнити и електрически проводници той доказва, че електричеството може да предизвиква движение.

М. Фарадей публикува своите трудове по електричество; първият от тях показва, че проводникът, през който протича ток, може да се движи около магнит и обратно, и създава основите за построяване на първите електромотори; един от тях е конструиран от Барлоу – 1822 г.

Хъмфри Дейви доказва въздействието на магнита върху електрическата дъга.

Томас Йохан Зеебек открива термоелектрическия ефект (сведенията за него публикува през 1823 г.).

Джон Хершел открива зависимостта между десните и левите форми на кристалите и ориентирането им чрез завъртане на поляризационната равнина (дясно- и лявовъртящи се вещества)

1822

Жан Фурие публикува „Theorie analytique de la chaleur” („Аналитична теория за топлината”); на закона за разпространение на топлината дава формата на частно диференциално уравнение, което решава с помощта на тригонометрични редове, наричани днес редове на Фурие. С разбиранията и подходите, върху които се основават математическите разсъждения на Фурие, се занимавали Дирихле, Риман и Кантор, чиито трудове оказали влияние върху преустройството на целия анализ.

Араго и Прони определят скоростта на разпространение на звука във въздуха – 331,2 м. с-1.

Ампер построява соленоид – основата на електромагнита

1823

Английският физик и изобретател Уилям Стърджън конструира първия електромагнит

1824

Излиза трудът на Сади Карно „Разсъждения за движещата сила на огъня”, където между другото определя работния цикъл на идеалната топлинна машина

1825

Уилям Стърджън демонстрира първия си електромагнит

1826

Немският физик Георг Ом формулира закона за електрическото съпротивление.

Ом публикува закона, който носи неговото име. Законът бил количествено проверен от Фехнер през 1829 г. и Клод Серве Пуйе през 1837 г.

1827

Андре-Мари Ампер обобщава теорията за електродинамичните явления, в която между другото дава електродинамична дефиниция на електрическия ток, изказва т. нар. правило на Ампер и др.

Шотландският ботаник Робърт Браун открива т. нар. брауново движение (хаотично движение на малки частици в течност или газ) и го обяснява с междумолекулното взаимодействие.

Жан Батист Дюма разработва първия метод за измерване гъстотата на парата

1828

Джордж Грийн използва за първи път термина „потенциална функция” при изучаване на електрическото и магнитното поле.

Даниел Коладон и Жак Стюрм определят скоростта на разпространение на звука във вода – 1435 м. с-1.

Уилям Никол изработва поляризатор от исландски калцит с помощта на „призмата на Никол”; през 1838 г. Михаил Спаски излага неговата теория

1 юни 1831

Експедицията на британския морски офицер и изследовател Джеймс Кларк Рос открива Северния магнитен полюс

29 август 1831

След редица неуспешни опити М. Фарадей открива електромагнитната индукция, с други думи поява на електрическо поле при промяна на магнитното поле. През 1822 г. Ампер и Ла Рив са наблюдавали същото явление, без да могат да обяснят неговото значение

17 октомври 1831

Английският физик Майкъл Фарадей прави успешно изпитване на динамо, открива принципа на динамото и успешно генерира електрически ток

1831

Излиза първата поредица трудове на Фарадей „Experimental researches in Electricity” („Експериментални изследвания по електричество”), продължили да излизат чак до 1855 г.

1831-1834

М. Фарадей открива електромагнитната индукция, самоиндукцията и законите за електролизата

1832

Фарадей построява първия прост генератор за електрически ток.

Френският математик Густав-Гаспар Кориолис при изучаване движението на телата във въртяща се система открива т. нар. сила на Кориолис.

Уилям Стърджън е назначен за лектор в Галерията за практически науки в Лондон, където за пръв път демонстрира правотоков електромотор с комутатор. Стърджън създава първия практически използваем електромотор.

Оксфордският университет удостоява Майкъл Фарадей с почетна докторска степен

1833

Франсоа Араго конструира първия поляризационен фотометър.

Фарадей установява зависимостта между количеството електрически товар, преминал през електролит, и масата на отделяното вещество.

Франц Ернст Нойман установява отношението между симетрията в кристалите и техните оптически (и други векторни) свойства

1834

Емил Кристианович Ленц формулира правилото за посоката на индуцирания електрически ток – т. нар. правило на Ленц

1834-1835

В областта на динамиката ирландският математик, физик и астроном Уилям Роуън Хамилтън достига до т. нар. канонична форма на уравненията от динамиката

1835

Фарадей постига температура -110°С с помощта на въглероден двуокис и етер във вакуум

1836

Уилям Стърджън основава списанието „Аналс ъф Илектрисити”, а през същата година изобретява и галванометъра.

Клод Серве Пуйе конструира газов термометър в платинен калъф, предназначен за високи температури

1837

Уилям Стърджън, Джон Питър Гасио и Чарлс Винсънт Уокър заедно основават Лондонското електрическо дружество.

Клод Серве Пуйе конструира „тангенсовата бусола” (за измерване на електрическия ток), прототип на съвременен галванометър

1838

Фарадей изучава електрическите изпразвания в разреден въздух

1838-1839

Вилхелм Вебер конструира уред за измерване на магнитните величини (преносим магнитометър, инклинаториум)

1839-1840

Гаус изучава силовото поле и независимо от Грийн използва термина „потенциал”

1840

Уилям Стърджън оглавява Кралската викторианска галерия за практически науки в Манчестър, а след нейното закриване през 1842 година продължава да изнася лекции

1841

Вилхелм Вебер определя абсолютната електромагнитна единица за електрически ток и уточнява неговото измерване (усъвършенстване на тангенсовата бусола, построяване на двужичен галванометър).

Джеймс Прескот Джаул публикува своите резултати от изучаване топлинното действие на електрическия ток и закона, носещ неговото име; през 1845 г. го проверява количествено. Тогава публикува и резултатите от измерването на механичния еквивалент на топлината

1842

Йохан Кристиан Доплер формулира закона за предполагаемата промяна в честотата, причинявана от движението на източника или наблюдателя (т. нар. Доплеров принцип); законът бил отново открит през 1848 г. от Арман Иполит Луи Физо.

Роберт фон Майер определя механичния еквивалент на топлината; чрез обобщение стига до закона за запазване на енергията

1845

Фарадей открива въртенето на поляризационната равнина на светлината под действието на магнитното поле, което предполагал и Хершел.

Фарадей открива диамагнетизма (Диамагнетизъм – свойство на вещества, които, като се внесат в магнитно поле, се намагнитяват пропорционално на силата на магнитното поле, но в противна посока, и то твърде слабо, така че тяхното присъствие предизвиква незначително отслабване на полето).

Густав Роберт Кирхоф, изхождайки от закона на Ом, изказва правилото за токовете в разклонени проводници

1846

Уилям Томсън (Лорд Келвин) основава физическа лаборатория към университета в Глазгоу

1847

Юлиус Плюкер открива магнитната анизотропия на кристалите (през 1848 г. независимо от него тя е открита и от Майкъл Фарадей)

1848

Вилхелм Вебер публикува своята теория за магнетизма и диагмагнетизма

1849

Арман Иполит Луи Физо определя чрез земни измервания скоростта на светлината във въздуха – 315 300 км. с-1; през 1879 г., усъвършенствайки неговия метод, Алфред Корню получава стойността 300 030 км. с-1

Ок. 1850

С цел да изследва оптичното лъчение, Фридрих Адолф Ноберт изработва дифракционна решетка с 6000 процепа с широчина 2,5 см

1850

Френският физик Арман Иполит Луи Физо заедно с Леон Фуко измерва скоростта на светлината във въздух и вода, използвайки система от въртящи се огледала.

Жан Бернар Леон Фуко, който е усъвършенствал по-рано използваните методи за земно измерване скоростта на светлината, определя, че светлината се разпространява във въздуха по-бързо, отколкото във водата.

Рудолф Клаузиус ясно дефинира втория закон на термодинамиката, за съществуването на който е предполагал Сади Карно (1824)

1851

Френският физик Жан Бернар Леон Фуко осъществява опит с махало (т. нар. махало на Фуко), потвърждаващ денонощното въртене на Земята около нейната ос.

Леон Фуко описва завъртането на равнината на люлеене на махалото при въртенето на Земята.

Йохан Ламонт изчислява периодичността в промяната на интензитета на земното магнитно поле – 10,3 години

1852

Габриел Ламе публикува теория за еластичността на твърдите тела, разработена въз основа на трудовете на Огюстен Луи Коши – (1822), Навие и др.

Джеймс Прескот Джаул и Уилям Томсън откриват явлението, носещо тяхното име, охлаждане на газовете при преминаване през дюза в атмосфера с по-ниско налягане.

Карл Зондхаус изучава пречупването на звуковите вълни на границата между две среди; неговите опити, както и тези на други изследователи, доказват аналогията в разпространението на светлинните и звуковите вълни

1854-1859

Немските физици Роберт Бунзен и Густав Кирхоф поставят основите на спектралния анализ

1855

Вилхелм Вебер и Рудолф Колрауш установяват връзката между електромагнитната и електростатичната единица за измерване на електрическия ток (чието съотношение се равнява на скоростта на светлината)

1856

Довършена е разработката на абсолютната система на единиците във физиката.

Август Карл Крьониг формулира кинематичната теория за топлината, чието съществуване предполагат редица учени преди него (Ръмфорд – 1798 г., Сади Карно – 1824 г., Клапейрон – 1834 г., Уилям Томсън – 1850 г.); доразвита е от Клаузиус през 1857 г.

Мориц Майерщайн конструира първия съвременен спектроскоп

1857

Kонструират се първите интерферометри

1858

Хелмхолц изучава турболентните течения в хидродинамиката.

Юлиус Плюкер открива катодните лъчи

1859

Густав Роберт Кирхоф формулира законите за излъчването, изразяващи зависимостта между излъчването и поглъщането на лъчите от дадено тяло (носят неговото име)

1861

Густав Кирхоф и Роберт Бунзен откриват цезия и рубидия, изследвайки спектъра на Слънцето

1863-1877

Опитите на Херман фон Хелмхолц в областта на акустиката дават възможност да се докаже хармоничното разлагане на звука и да се изразят експериментално теоретичните математически резултати от състава на звуковите вълни

1864

Джеймс Кларк Максуел публикува своята теория за електромагнитното поле, станала известна от неговата книга „Treatise on Electricity and Magnetism” („Монография за електричеството и магнетизма”) от 1873 г. В нея е включена и електромагнитната теория за светлината.

В трудовете на Анри Етиен Сент Клер Дьовил може да се наблюдава началото на физикохимията, въпреки че елементи от тази дисциплина се срещат и в работите на други изследователи от по-ранен период

1865

Рудолф Клаузиус използва термина „ентропия”.

Понятието „ентропия” е въведено за първи път през 1865 г. от Рудолф Клаузиус (1822-1888), немски физик, считан за един от създателите на термодинамиката и кинетичната теория на газовете. Той предлага и една от формулировката на втория принцип на термодинамиката

1867

Основава се физическата лаборатория в Оксфорд (Р. Б. Клифтън); от 1870 г. се нарича Кларъндънска лаборатория

1868

Андерс Йонас Ангстрьом определя дължината на вълната на приблизително 100 линии от слънчевия спектър

1870

Уилям Томсън конструира абсолютен електрометър.

Александър Петрович Орлов предлага проект за сеизмограф

1871

Кромуел Флийтууд Варли изразява мнението, че катодните лъчи представляват частици с отрицателен заряд

1872

В Кембридж се създава Кавендишовата лаборатория, ръководена в началото от Максуел

30 декември 1873

Създадено е американското метрологично общество – първата организация, подобрила системата на мерки и теглилки

1873

Джеймс Максуел развива теорията на електромагнитното поле, разработва класическата електродинамика.

Йоханес ван дер Ваалс предлага уравнение за величините на реалните газове в покой (сравн. уравнение на ван дер Ваалс)

1874

Карл Фердинанд Браун открива изправителното действие на полупроводниците; едва след 80 години то става изходна точка за откриване действието на транзистора

20 май 1875

Представители на 17 държави подписват в Париж Метричната конвенция, с която се постига единство в използваните мерни единици

1875

Джон Кер открива двойното пречупване на светлината, причинено от електрическото поле (т. нар. явление на Кер)

1876

Хенри Огъстъс Роуланд доказва експериментално, че движещ се електрически товар създава магнитно поле

1877

Лудвиг Болцман полага основите на статистическата термодинамика, като изразява отношението между ентропията и вероятността на състоянието

25 януари 1878

В Лайденския университет в Холандия се открва първата в света катедра по теоретична физика

1878

Дейвид Едуин Хюз конструира апаратура, с помощта на която се установява наличието на електрически товар от разстояние 500 м.

Трудът на Струхал за т. нар. „триещи се тонове” за първи път обръща внимание на фреквенцията N при вибрацията на цилиндър (в терминологията на Струхал височина на триещия тон) с диаметър D във въздушен поток със скорост V. Във взаимоотношението N=C/V/D/C е константа (=0,185), приета за число на Струхал

1879

Йозеф Щефан изказва т. нар. закон на Щефан – Болцман, според който общата енергия, отделяна от единица площ от Планково (абсолютно черно) тяло за една секунда, е пропорционална на абсолютната температура на това тяло на четвърта степен

10 март 1880

Руският физик Александър Столетов открива фотоефекта

1880

Пиер Кюри открива пиезоелектричния ефект

1881

Джоузеф Джон Томсън изучава динамиката на отрицателно заредените материални частици (по-късно означени като електрони).

Със своя опит Албърт Майкълсън доказва, че се налага да се изостави хипотезата за съществуването на етера като носител на светлинните вълни

1883

Томас Едисон открива термоелектронната емисия

1885

Август Зайдлер публикува първата част от книгата „Основи на теоретичната физика”, която била първият университетски учебник по физика.

Хайнрих Рудолф Херц изучава електромагнитни вълни с дължина 1 м, тяхното отражение, пречупване и скорост.

Йохан Якоб Балмер дава емпиричната формула на дължината на вълната на спектралните линии на водорода.

Унгарският физик Лоранд Йотвьош дава своя съществен принос за количественото експериментално проучване на капилярността

1886

Германският физик Ойген Голдщайн открива каналните лъчи.

(Канални лъчи – поток от бързо движещи се положителни йони, които се образуват вследствие ударната йонизацпя при протичане на електрически ток през разредени газове. Използвани за измерване атомните маси в първите масови спектрографи)

1886-89

Хайнрих Херц експериментално доказва съществуването на електромагнитни вълни

1887

Ченек Строухал издава „Експериментална физика”.

Германският физик Хайнрих Рудолф Херц наблюдава разпространението на електромагнитните вълни и създава устройство за тяхното откриване. Следващата година измерва скоростта на разпространение на тези вълни (V = 200 000 км. с-1; допуснатата грешка отстранява Поанкаре); точните измервания (Лехар 1890, Серазен и Ла Рива 1893) водят до установяване на факта, че скоростта на електромагнитните вълни въз въздуха е равна на скоростта на светлината.

Херц открива фотоелектричния ефект

1888

Александър Григориевич Столетов изучава пряката промяна на светлинната енергия в електрическа и определя количествените закони на фотоемисията

1890

Едуард Бранли публикува съобщение за създадения от него детектор на електромагнитни вълни, представляващ тръба, напълнена с железни стърготини

1891

Петър Николаевич Лебедев доказва, че светлината може да упражнява налягане подобно на другите сили

1892

Холандският физик Хендрик Антоон Лоренц създава електронната теория, обясняваща всички познати по онова време електрични, магнитни и оптични явления; става основа на модерните теории

1893

Вилхелм Вин формулира т. нар. закон на Вин за отместването, който изразява зависимостта между абсолютната температура на планково (абсолютно черно) тяло и дължината на лъчението с максимална мощност

1894

Джордж Джонсън Стоун предлага термина електрон като елементарна частица с неделим заряд.

В произведението „Die principen der Mechanic in neuen Zusammenhang dargestellt“ („Принципите на механиката, представени в нова зависимост”) Хайнрих Рудолф Херц създава предпоставките за поставяне на механиката на аксиоматична основа

8 ноември 1895

Вилхелм Конрад Рьонтген открива в университета в Залцбург нов вид електромагнитни лъчи, наречени от него Х-лъчи, по-късно известни като рентгенови.

Рьонтген изучава техните свойства и дава инициатива за развитието на практическата и теоретическата рентгенология, което послужило като допълнителен стимул в изследването на атомния строеж

28 декември 1895

Вилхелм Рьонтген обявява за откритите от него Х-лъчи (т. нар. рентгенови лъчи)

1895

Парин и през 1897 г. Джоузеф Джон Томсън доказват, че катодните лъчи се състоят от електрони.

За първи път се прилагат на практика т. нар. Лоренцови трансформации

1 март 1896

Френският физик Анри Бекерел открива естествената радиоактивност на урановата руда

1896

Петер Зееман доказва експериментално свойството на силното магнитно поле да променя честотата на лъчението от даден източник; това явление, наричано ефект на Зееман, било предполагано теоретически от Лоренц

29 април 1897

Английският физик Джоузеф Джон Томсън съобщава, че е открил електрона.

При изследване на катодните лъчи Томсън установява съществуването на електрони и приема, че те са части от атомите

1897

Карл Фердинанд Браун конструира специална катодна тръба, станала известна в електрониката като Браунова тръба. През 1898 г. съставил затворен кръг, който заедно с Брауновата тръба е основа на безжичната телеграфия.

Валтер Херман Нернст изработва специален вид електрическа лампа, т. нар. Нернстова лампа

18 юли 1898

Пиер и Мария Кюри представят в Парижката академия на науките доклад за това, че освен урана съществуват и други радиоактивни елементи

1898

Пиер и Мария Кюри изследват радиоактивното излъчване. Те въвеждат термина „радиоактивност”.

Волдемар Фохт въвежда в теорията за еластичността понятието и термина „тензор”

1899

Ърнест Ръдърфорд открива и обяснява природата на α- и β-лъчите

Ноември 1900

Макс Планк открива и извежда закона за разделянето на монохроматичното лъчене, който обобщавал закона на Вин (1896) за по-къси вълни и ниски температури и на закона на Рейли-Джийнз (1900) за по-дълги вълни и високи температури. В статията си „Über eine Verbesserung der Wienschen Spektralgleichung” („Относно подобряването на спектралното уравнение на Вин”) въвежда понятието квант енергия, а в по-късно появилия се труд (14.12.1900) и квантовата константа h, чиято стойност определя на 6,548.10-34. Това е началото на квантовата физика

14 декември 1900

Германският физик Макс Планк публикува своята теория за квантовата механика.

Планк представя своя „Закон на Планк”, с което се поставя началото на атомната физика

1900

Германският физик Макс Планк публикува своята теория за квантовата механика.

Планк представя своя „Закон на Планк”, с което се поставя началото на атомната физика

1901

Оуен Уилямс Ричардсън, като изучава зависимостта между емисията на електрони и температурата на техния източник, открива т. нар. ефект на Ричардсън. Според него плътността на електронния поток зависи от абсолютната температура на източника и от универсални константи, характерни за материята на източника. Законът е признат едва около 1913 г. и добива особено голямо значение след конструирането на рентгеновите тръби и електронните лампи.

Уилям Томсън (лорд Келвин) изказва хипотезата за съществуването на положително заредено атомно ядро.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Вилхелм Конрад Рьонтген за откриването на X-лъчите (наречени на негово име – рентгенови лъчи – 1895)

1902

Филип Едуард Антон фон Ленард открива, че при фотоелектрическия ефект енергията на фотоелектроните не зависи от интензитета на падащата светлина, а от честотата на нейните трептения.

Присъдена Нобелова награда за физика на Антон Хендрик Лоренц и Петер Зееман за изучаване действието на магнитното поле върху излъчването (виж 1896).

Словашкият инженер Аурел Стодола публикува труда за парните турбини „Die Dampfturbinen und die Aussichten der Wärmekraftmaschinen”; заедно c Максуел и Вишнеградски е приеман за един от първите, разработващи теорията за автоматичното регулиране на машините

1902-1903

Ърнест Ръдърфорд и Фредерик Соди излизат с понятието дезинтеграция на елементите – по-късно всеобщо е възприет терминът радиоактивност; те обясняват този процес като промяна на елементите

10 декември 1903

Френският учен от полски произход Мария Кюри става първата жена в света, удостоена с Нобелова награда за физика за участието си в откриването на радиоактивния разпад

1903

Джоузеф Джон Томсън предлага статичен модел на атома: кръгло тяло с разположени по повърхността му положителни електрически товари; в този модел електрическият заряд, носен от електроните, е разположен вътре така, че цялата система отвън е електрически неутрална и стабилна (скоро го измества моделът на Ръдърфорд).

Английският физик Ърнест Ръдърфорд и неговият асистент радиохимик Фредерик Соди създават основите на теорията за радиоактивния разпад, доказвайки, че уранът и торият се разпадат в радиоактивния процес на серия радиоактивни междинни елементи.

Ръдърфорд отбелязва подобието между частиците, отделяни при алфа-лъчението, и хелиевите йони и заедно с Томас Ройдс го потвърждава през 1909 г.; Уилям Рамзи и Фредерик Соди (1904) са установили значителното наличие на хелий в радиевите съединения.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Антоан Анри Бекерел, Пиер Кюри и Мария Склодовска-Кюри за откриване на естествената радиоактивност

1 юли 1905

Алберт Айнщайн излага публично своята Специална теория за относителността

1905

Алберт Айнщайн изказва мнението, че светлината е съставена от енергия, която при определени условия се превръща във вълна. Основавайки се на тази идея, той успешно обяснява фотоелектричния ефект, за което получава Нобелова награда през 1921 г.

Айнщайн въвежда термина „фотон”

19 април 1906

Нобеловият лауреат Пиер Кюри загива нелепо, попадайки в конски впряг при пресичане на улицата

1907

Албърт Ейбрахъм Майкълсън, американски физик от полски еврейски произход, получава Нобеловата награда за физика, с което става първият американец нобелист в областта на точните науки

7 ноември 1908

Ърнест Ръдърфорд, професор в Манчестърския университет, обявява, че е осъществено разбиването на атома, считан дотогава за неделим

14 ноември 1908

Алберт Айнщайн представя публично своята Квантова теория за светлината

1908

Немският физик Ханс Гайгер изобретява Гайгеровия брояч – прибор за регистрация и измерване на отделни заредени частици, излъчвани от радиоактивните вещества

16 януари 1909

Експедицията на английския полярен изследовател Ърнест Шакълтън установява местонахождението на южния магнитен полюс

7 май 1909

Алберт Айнщайн е избран за професор по теоретична физика в Цюрихския университет

1909

Германският физик Ервин Маделунг формулира първата хипотеза за кристалните решетки.

В областта на земната обвивка е открит пласт, наречен по името на неговия откривател Мохоровичич (Границата на Мохоровичич)

19 март 1911

В България влиза в сила метричната система

1911

Физикът Ърнест Ръдърфорд обявява, че атомите се състоят основно от празно пространство, а масата им е концентрирана в миниатюрно ядро, около което обикалят електроните (за разлика от Дж. Дж. Томсън, който смятал, че атомът прилича на сладкиш, в който електроните са напъхани като стафиди). Ръдърфорд усъвършенства атомния модел на Нагаока (1903) и подготвя пътя за създаване на атомния модел на Бор (1913 г.)

1913

Нилс Бор разработва квантовата теория на атома

20 март 1916

Алберт Айнщайн публикува своята Обща теория на относителността, която разширява частната му теория от 1905 г. за системите, движещи се с променливи скорости относително една спрямо друга. Общата теория обяснява гравитационните взаимодействия, твърдейки, че масата създава гравитационно поле, което изкривява пространството

1919-21

Ъ. Ръдърфорд открива протона, предсказва съществуването на неутрона

9 ноември 1921

Алберт Айнщайн получава Нобелова награда за физика

1923

Английските изследователи Хартридж и Раутън създават апаратура за изследване на бързи реакции между газообразни вещества.

Хартридж и Раутън създадоха апаратура, в която се смесваха с голяма скорост газообразни вещества. Това даде възможност да се изследват реакции, протичащи за една хилядна от секундата. По-нататъшните успехи в тази насока са свързани с развитието на фотохимията

1924

Френският физик Луи дьо Бройл обосновава математически зависимост между някои параметри на частица и вълна

1926

Ервин Шрьодингер разработва вълновата интерпретация на квантовата механика.

Българският физик проф. Рашко Зайков става първия българин, удостоен през 1926 г. с престижната Хумболтова стипендия на едноименната фондация. Работил е заедно с Алберт Айнщайн

1927

Вернер Хайзенберг формулира принципа на неопределеността в квантовата теория

1928

Първото описание на йонизирания газ е направено в края на 19 в. от англичанина сър Уилям Крукс, но е наречен плазма (от гр. plasma – „образуване”) чак през 1928 г. от американския химик Ървинг Ленгмюър. Плазмата е четвъртото агрегатно състояние. То е в състава на 99 % от Вселената. Северното сияние е прекрасен пример за това. Мълнията също. То изгражда слънцето. Плазмата представлява газ, в който атомите са йонизирани – ще рече, че от тях са премахнати електрони. Поради това плазмата има магнитно и електрическо поле, които кръжат непредсказуемо, изменяйки заобикалящата ги среда. Мени ли се средата, мени се и плазмата – неспирен танц на действие и противодействие. Обикновено е гореща, но може и да е студена. Учените все още се опитват да проумеят основните причини, поради които тя се държи така.

Плазмата може да се окаже ключът към нови енергийни източници. Слънчевото ядро е плазма, по-плътна от олово и толкова гореща (15 млн. градуса), че там атомните ядра се спояват, отделяйки огромно количество енергия. Десетилетия наред учените се опитват да имитират забележителния ядрен синтез. Построили са реактори, които използват нагрята до страховити температури плазма, но досега не са успели да получат повече енергия от тази, която са вложили. Нужен им е по-голям реактор. Студената плазма е крайно необходима за много промишлени операции: използва се за гравиране на пистите, носещи информация, по повърхността на компютърния чип, при плазмените телевизори и др.

Немският физик Ханс Гайгер Вихелм изобретява устройство за регистриране и отчитане на заредени частици и гама-лъчи, т.е. за измерване на радиоактивност, известна като „Гайгеров брояч”

Нач. на 30-те

Ърнест Лорънс изобретява първия кръгов ускорител на частици, т. нар. „циклотрон”, който се вмествал в дланта му

1931

Английският физик Пол Дирак дава една от първите дефиниции за това, какво точно е антиматерията

27 февруари 1932

Британският физик Джеймс Чадуик открива неутрона при облъчване на берилиева мишена с поток от алфа-частици. Това поставя началото на съвременната ядрена физика

2 август 1932

Американският физик от шведски произход Карл Андерсън открива позитрона в космическите лъчи

10 октомври 1932

В Харковския физико-технически институт за първи път в СССР е извършена ядрена реакция – делене на ядрото на лития

1 декември 1932

Открита е първата метеорологическа наблюдателница на връх Мусала (2925 м)

1932

Новозеландският учен Ърнест Ръдърфорд разделя атома и за първи път предизвиква ядрена реакция.

От 1932 г. Игор Курчатов става един от първите физици в СССР, които изучават атомното ядро, ядрените реакции, неутронните облъчвания, изкуствената радиоактивност. Той открива през 1935 г. явлението ядрена изомерия – разпад на еднакви атоми с различна скорост. През 1939 г. под негово ръководство е създаден първият ускорител на елементарни частици в СССР; през 1940 г. съвместно с учените Г. Н. Фльоров и К. А. Петржак установява, че атомните ядра на урана могат да се разпадат спонтанно, без неутронно облъчване

1933-34

Съпрузите Ирен и Фредерик Жолио Кюри откриват изкуствената радиоактивност

1937

Физикът Георги Наджаков става автор на първото българско откритие – фотоелектретното състояние на веществата, благодарение на което става възможно развитието на модерната фотокопирната техника. Негови откритията в областта на физиката са: фотоволтаичният ефект при диелектрици и полупроводници, признат като ефект на Наджаков – Андрейчин; фотоелектретно състояние на веществото, за което стана дума; открития по фотоелектричната проводимост; ланжвеновите йони; магнитните изследвания; латентният фотографски образ и други. Има приноси към развитието на лазерните технологии, както и на технологията за производство на чисти силициеви кристали. Академик Георги Наджаков е създателят на Физическия институт при Българската академия на науките.

Германският математик и физик Херман Вайл въвежда обобщителното понятие за метричните пространства – хомогенни пространства.

Пьотр Леонидович Капица открива свръхфлуидността на течния хелий

22 декември 1938

Германският физико-химик Ото Хан извършва първи успешен опит за разбиване на атомното ядро.

Химиците Ото Хан и Фриц Щрасман успяват да разделят атомното ядро на урана под действието на бавни неутрони

1938

Ото Хан и Фриц Щрасман откриват деленето на атомното ядро

6 януари 1939

Ото Хан прави публично достояние откритието си за разпадане на атомното ядро

22 януари 1939

В Колумбийския университет в САЩ е разделен атомът на урана

28 януари 1939

Алберт Айнщайн за пръв път изказва мнението, че новооткритият химичен елемент уран може да бъде използван като нов, мощен източник на енергия; неговото схващане много скоро е доказано от създаването на атомната бомба

1939

Открит е ядреният разпад

28 март 1940

В САЩ учените обявяват, че са открили нов изотоп на урана – плутоний 239, станал най-важното ядрено гориво

2 декември 1942

В Чикагския университет Енрико Ферми осъществява първата управляема верижна ядрена реакция

1942

Италианският физик Енрико Ферми построява в Чикаго, САЩ, първия ядрен реактор и пръв осъществява на 2 декември управляема верижна реакция

1947-48

Денеш Габор разработва метода на записване, преобразуване и възпроизвеждане на вълнови полета (холографията)

1951

За първи път е пуснат в употреба ядрен реактор

29 септември 1954

12 страни подписват конвенция, с която се създава CERN (Европейски съвет за ядрени изследвания)

1954

Чарлс Таунс (в САЩ), Николай Басов и Александър Прохоров (в СССР) създават първия лазер

1956

Клайд Кауън и Фредерик Райнс откриват неутриното

1958

Роберт Мьосбауер открива еластичното ядрено резонансно поглъщане на γ-лъчи

1960

Използван е първият работещ лазерен импулс

9 ноември 1961

Пуснат е в действие научноизследователски атомен реактор край София

1964

Мъри Гел-Ман и Дж. Цвайг разработват кварковата теория

Джеймс Кронин и Вал Фич развиват теорията за нарушаване на закона за симетрията при комбинираната инверсия

1974

Английският теоретичен физик Стивън Хокинг обяснява природата на „черните дупки”

24 януари 1975

В Бирмингамския университет е достигната най-високата скорост на въртене – ос, поставена във вакуум, развва 7250 оборота в час

12 март 1981

Явлението Фотоелектретно състояние на веществата е вписано като откритие на акад. Георги Наджаков в Държавния регистър за открития

1983

Италианският физик Карло Рубия открива калибровъчните бозони W± и Z0 – носители на електрослабото взаимодействие

1986

Швейцарският физик Карл Мюлер и немският физик Йохан Беднорц регистрират свръхпроводимост в керамични материали при Т=35° К (високотемпературна свръхпроводимост)

23 март 1989

В университета в Юта (САЩ) е обявен студеният термоядрен синтез

1989

Влиза в действие Големият позитрон – електронен ускорител (LEP) в CERN (Европейската организация за ядрени изследвания)

1991

Откриване на Ускорителя на релативистични тежки йони в Брукхейвънската национална лаборатория, САЩ

27 май 1994

Учените от Принстънската лаборатория постигат най-високата в историята температура – 527 777 760 градуса по Целзий, която е 30 пъти по-гореща, отколкото е в центъра на Слънцето

1995

В Европейската организация за ядрени изследвания е получен първият атом антиматерия (антиводород)

Американските физици Карл Уиман и Ерик Корнел осъществяват първия синтез на Бозе-Айнщайнова кондензация

1999

Балон на НАСА събира няколкостотин антипротона (антиматерия) сред милиардите частици на космическите лъчи, минали през детектора му

10 септември 2008

В Женева е пуснат в действие Големият адронен ускорител

21 октомври 2008

Официално е открит Големият адронен ускорител

2009

Влиза в действие Големият адронен ускорител (LHC) в CERN

Добавете коментар


Защитен код
Обнови