Преди новата ера

 

Нач. на II хил.

Според някои източници по това време в Китай е познато явлението магнетизъм

VII век

От този период датира плоскоизпъкналата шлифована леща, открита при разкопките в Ниневия. Тя доказва съществуването на определени елементарни емпирични познания в областта на оптиката

VI век

В представите си за оптиката питагорейците се опитват да обяснят процеса на сетивните възприятия. Допускат, че представата за даден предмет се създава на базата на специален флуид, излъчван от очите, който при допир с предмета поражда и представата за него.

На Талес Милетски се приписва наблюдението върху кехлибара, който при търкане с някаква текстилна материя привлича леки предмети. Според Аристотел Талес е познавал и привличането на някои видове желязна руда от късове желязо (магнетизъм)

Около 450

Левкип Милетски формулира първите постулати на античния атомизъм

Около 400

Демокрит Абдерски развива атомизма на Левкип

I пол. на IV в.

Архит Тарентски, обединявайки познанията по математика и механика, допринася за създаването на теориите за лоста, ръчната теглилка, колелото, макарата и клина. Тази проблематика се разглежда още по-задълбочено в трудовете на Архимед

Около средата

на IV век

Сред природонаучните съчинения на Аристотел важно място заемат неговите разработки по физика: „Физика”, „За небето”, „За сътворението и унищожението”, „Метеорология” и „Механика”; в тези произведения Аристотел се опитва за разлика от питагорейския и платонов мистицизъм да постави физиката на основата на наблюдението и експеримента; въпреки всичко много от разсъжденията на Аристотел са погрешни. Някои от знанията, свързани с динамиката, механиката и статиката, отговарящи на тогавашната степен на познание, били коригирани в по-голямата си част от развитието на физиката през Ренесанса. В съчиненията на Аристотел се срещат бележки за понятието кинетична енергия, характеристика на осмотичните явления; правилни схващания за разпространението на звука във въздуха, обяснение на ехото с отражението; опити за експериментално определяне плътността на въздуха; разсъждения за разпространението на светлината и др.

III век

От времето на елинизма наред с логиката и етиката физиката започва да се възприема за основна философска дисциплина. Терминът „физика” включвал всяка наука, третираща въпросите на натурфилософията (материя, форма, целесъобразност, движение, пространство, време и др.).

Трудът на Архимед „Изчисляване на пясъка” дава алгоритъм за структурата на големите цели числа. Установил е закон в хидростатиката, закон за лоста, за наклонената равнина и механиката.

С точно провеждани експерименти Архимед полага основите на статиката и хидростатиката. По Евклидов образец и неговите обяснения са аксиоматични. Въвежда понятията център, статичен момент маса (в съвременната терминология сила на привличане), равновесие на лоста и основния хидростатичен закон (т. нар. закон на Архимед). Върху тези принципи впоследствие се основават неговите многобройни изобретения (напр. полиспасът, Архимедовият винт и др.), както и тези на съвременника му Ктесибий.

Ктесибий основава в Александрия школа по механика; занимава се предимно с проблемите на сгъстения въздух и основаващите се на това многобройни открития (хидравличен орган, водни часовници, пневматично оръжие, помпа, проста противопожарна пръскачка, т. нар. помпа на Ктесибий и др.).

Александрийските учени проявяват интерес към оптиката, т. е. към основните закони на теорията за виждането, и катоптриката. Откъси от катоптриката на Архимед от III в. пр.н. е. доказват, че е бил известен законът за пречупване при равнинни разграничаващи повърхности, както и теорията за плоските и сферични огледала

I пол. на III в.

Филон Византийски написва своята „Механика”, която съдържа освен точното описание на някои военни съоръжения и теория на лоста и теория на автоматите. Наред с многобройните механични игри, в това число и автоматичен театър, основаващи се на пневматичните принципи, включва и описание на така наречения карданов механизъм, разсъждения за топлинното разширение на въздуха, за термоскопа и др. Неговите механизми били усъвършенствани от Херон (I в.)

Около 260

Древногръцкият математик и изобретател Архимед открива относителното тегло (т. нар. закон на Архимед или основният хидростатичен закон гласи: всяко тяло, потопено в течност, губи от теглото си толкова, колкото тежи изместената от него течност), изчислява стойността на числото „пи”, разработва математическата теория на подемните механизми. Сред изобретенията му е Архимедовият винт, устройство за изкачване на вода или насипни материали

След новата ера

 

II век

Изобретяването на примитивен уред за регистриране на слаби земни трусове – сеизмограф – се приписва на китайския учен астроном Чанг Хенг.

Следвайки традициите на Евклид, Клавдий Птолемей написва също съчинението „Оптика”. Не ограничава разсъжденията си само върху геометрическата оптика, а характеризира и физическите процеси, свързани с виждането. Тълкува и някои оптически илюзии. Разглежда подробно пречупването на светлината на границата между две среди (въздух – вода, въздух – стъкло, вода – стъкло) стига до доста точни резултати. Законът за пречупването обаче бил формулиран едва през XVII в. Птолемей описва и явлението астрономическа рефракция

X век

Ал-Рази въвежда хидростатичните везни за определяне на плътността. Впоследствие ал-Бируни определя с голяма точност плътността на 18 метала и скъпоценни камъка.

Ан-Найризи пише „Трактат за атмосферните явления”

Нач. на XI в.

Арабският учен Ибн ал-Хайсам (Алхазен) постига напредък в областта на оптиката („Книга за оптиката”).

Ибн ал-Хайсам (Алхазен) бил един от известните физици на средновековието. Занимавал се предимно с оптика. Позовавайки се на физиологичните възгледи на Гален (II в.), успял да се отърси от питагорейската и Платоновата теория за значението на флуидите при виждането. По експериментален път доказва несъстоятелността на разсъжденията, основани на представата за лъчи, излизащи от окото. Изразява идеята за влиянието на естествената слънчева светлина и нейното отражение от цветните предмети в човешкото око. Сочи също, че образът в окото е съставен от образите на отделните точки от виждания предмет. Провежда опит с камера обскура, с различни криви огледала. Формулира и решава т.нар. Алхазенова задача: виждане на лъскави точки върху сферично огледало; тази задача привличала вниманието на физиците и геометрите чак до XIX в. Алхазен познавал оптическите свойства на сферичните лещи, закона за пречупване на лъчите на две разнородни среди (виж 1648, 1675). На базата на тези закони и продължителността на стъмване се опитал да изчисли височината на земната атмосфера (52 000 стъпки, приблизително равни на 36 000 м). За първи път в арабската математика, в оптическите разработки на Ибн ал-Хайсам, се среща уравнение от четвърта степен.

(Камера обскура – прибор във формата на сандъче, в предната стена на който има малък отвор; преминаващите през него лъчи от който и да е предмет дават на обратната стена на камера обскура обратно изображение на предмета)

1119

Появява се първият китайски документ за свойствата на магнитната стрелка и използването ѝ за ориентация. Нейното откритие обаче се приписва на чужди, вероятно арабски мореплаватели. Науката от XIX в. датирала това откритие към XXVII в. пр. н.е. в Китай. Съществуват сведения, че явлението магнитна деклинация било познато там още през XII в.

1120-1122

Абдуррахман ал-Хазини написва трактат за състоянието на тогавашната физика – „Книга за теглилките на мъдростта”. Освен таблиците на масите на около 50 вида твърди вещества и течности съдържа описание на везните и опитите за определяне на теглото, наблюдения върху капилярността; споменава използването на аерометъра за установяване плътността на течностите; включва и разсъждения върху олекотяването на телата във въздуха и промените в теглото, свързани с промяната на разстоянието от центъра на Земята

След 1195

Александър Некам в труда си ,,De naturis rerum” споменава използването на магнитната стрелка от моряците, като описва по какъв начин може да се намагнетизира желязната стрелка (в XIII в. освен компаса бил използван и ветропоказателят, а в XVI в. го окачват към кардановия механизъм). Такова приложение се споменава в Китай още през 124 г. н. е.

1289

Пиер Перегрен дьо Марекур в съчинението „Epistola de magnete” описва експеримент, доказващ, че противоположните полюси на магнита се привличат, а еднаквите – отблъскват. Обръща внимание също на факта, че магнитната стрелка се насочва към „моряшката” (Полярната) звезда. Доказва, че ако един магнит се разчупи на дължина, образуват се два магнита, които в мястото на пречупването имат противоположни полюси. Познанията си за магнитите се опитва да приложи в перпетуум мобиле, построен на принципа на магнетизма. Едновременно с това показва как може да се определи магнитният полюс, описва явлението магнитна индукция и др.

XIII век

Начало на дългогодишните схоластични спорове около физиката на Аристотел, в които между другото взели участие Албертус Магнус, Тома Аквински, Уилям Окам, Жан Буридан. Допринесли за широкото популяризиране на Аристотеловата физика с всички нейни преимущества и недостатъци.

Йорданус Неморариус изказва мисълта, че теглото на телата се променя в зависимост от тяхното положение спрямо Земята и морското ниво (Gravitas secundum situm). Стига до извода за запазване на работата при действието на лоста: ако определен товар се издига на определена височина, то n-пъти по-голям товар се издига на n-пъти по-малка височина

Нач. на XIV в.

Дитрих (Теодорик) Фрайбергски обяснява дъгата като рефракция и рефлексия на лъчите вътре в отделните капки. С помощта на модели (кристали и колби напълнени с вода) проверявал експериментално своите разсъждения

1328

Томъс Брадуърдийн в трактата си „Tractatus proportionum seu de proportionibus velocitatum in notibus” прави опит да изрази математически зависимостта между скоростта V, движещата сила F и съпротивлението R. nV = F, където n е естествено число

1328-1335

Томъс Брадуърдийн пише трактата „Tractatus de continuo”, посветен на въпросите за приемствеността и прекъснатостта, за действителната и потенциалната безкрайност, т. е. на въпросите, които дълго след това оставали в центъра на вниманието не само на физиците, но и на математиците и философите

Около 1350

Развива се понятието за равномерното променливо движение, заслугата за което принадлежи на преподавателя в Парижкия университет Алберт Саксонски и най-вече на Никол д'Орем. Д'Орем за първи път използва графично изобразяване на движението, напомнящо за появилия се по-късно координатен метод

XIV век

Уилям Хейтсбъри въвежда в науката за движението понятието ускорение

1413

Филипо Брунелески изяснява формулата, която показва как обектите се смаляват, когато се отдалечават в пространството

Около 1450

Италианският архитект Леон Батиста Алберти изобретява уред за измерване скоростта на вятъра

1492

Христофор Колумб открива Америка. Пътувайки в западна посока, бил първият европеец, който се сблъскал с явлението магнитна деклинация и го описал

I половина на XVI в.

Доменико Сото изразява идеята, че свободното падане представлява равномерно ускорително движение, като същевременно формулира и закона за изминатия път

1515

Появява се първото латинско печатно издание на Птолемеевия „Алмагест”. В областта на оптиката Птолемей изследва пречупването на светлината

1537

Съчинението „Nuova scienzia” от Тарталия представлява опит за теоретично обяснение на балистиката върху емпирична основа. Прави качествено описание на падането на телата, което приема за единственото естествено движение, и установява, че то е ускорително движение

1546

В труда си „Проблеми и различни открития” Тарталия се обявява против представата на Аристотел (IV в. пр.н.е.) за изминатия от хвърленото тяло път като съставен от три части, две от които праволинейни и една криволинейна. Пръв Тарталия твърди, че целият този път представлява една крива и че само несъвършенството на нашите възприятия и неточностите в наблюденията пораждат представата за праволинейно движение на хвърленото тяло

1575

Гуидобалдо дел Монте публикува теорията за лоста; въвежда понятието и термина „момент”

1581

Галилео Галилей открива изохронното свойство на махалото.

Наблюдавайки полилеите по време на служба в катедралата в Пиза, шестнадесетгодишният Галилео достига до мисълта, че времето на движение на махалото явно зависи само от дължината му, а не от ширината на размаха.

Робърт Норман слага началото в измерването на инклинацията.

(Инклинация – наклон на магнитната стрелка спрямо хоризонталата)

1585

Симон Стевин и Янус Гроциус доказват експериментално, че тела с различна маса падат с еднаква скорост.

Симон Стевин формулира закона за равновесието

1586

Симон Стевин публикува „Статика”, съдържаща между другото теориите за лоста, наклонената равнина и хидростатиката

1590

Г. Галилей публикува трактата си „За движението”, в който доказва, че опитите му със свободно падащи тела опровергават физиката на Аристотел

1600

Излиза трудът на Уилям Гилбърт „De magnete”, съдържащ неговата теория за магнитните и електрическите свойства, като ги разграничава едно от друго. В произведението са включени и факти, определящи явлението земен магнетизъм. Гилбърт възприемал Земята като гигантски магнит

1602

Галилей постига напредък в разбирането на законите на гравитацията

1611

Йохан Кеплер открива закона за рефракцията

1613

Исак Беекман формулира закона за запазване на движението

1629

Италианският натурфилософ Николо Кабео в произведението „Philosophia magnetica” изучава разпространението на „магнитната сила” в пространството и се опитва да определи нейната големина.

Николо Кабео забелязва, че електрически заредените тела се привличат взаимно, а след това се отблъскват. Той за първи път употребява израза „силови линии” за означаване на кривите, по които се разполагат железните стружки на лист хартия, поставен над магнит

1632

Галилео Галилей формулира закона за свободното падане на телата, което изучавал и открил още през 1604 г.

1634

Марен Мерсен издава в превод на френски обясненията към „Механиката” на Галилей, с което подпомага нейното разпространение

1637

Рене Декарт формулира закона за пречупване на светлинните лъчи; явлението било открито по-рано от Вилеброрд Снелиус, но съчинението, третиращо този проблем, по това време още не било публикувано.

Галилео Галилей формулира зависимостта между периода на люлеенето и дължината на махалото

1642

Блез Паскал формулира принципите на хидравликата

1643

Евангелиста Торичели изобретява живачния барометър.

По инициатива на Евангелиста Торичели, Винченцо Вивиани провежда барометрични опити с живачен стълб, като по този начин постига вакуум („Опит на Торичели”).

Барометърът – Барометърът измерва атмосферното налягане. През 1643 г. италианският математик и физик Еванджелиста Торичели правел опити с тръбичка, пълна с живак. Пълнел тръбичката, слагал палеца си върху отворения ѝ край и я обръщал надолу в чаша с живак. Когато вдигал пръста си, нивото на живака в тръбичката се понижавало и на върха оставал 152-милиметров вакуум. Торичели предположил, че живакът в тръбичката се държи там от налягането, което въздухът упражнява върху живака в чашата. За да провери дали това е така, Блез Паскал качил подобно устройство в планината и установил, че колкото по-нависоко се качва, толкова повече пада нивото на живака. Очевидната причина за това бил фактът, че с увеличаването на височината налягането на въздуха се понижавало. Бил изобретен уред за измерване на атмосферното налягане. През 1672 г. обаче Ото фон Герике забелязал, че високото атмосферно налягане обикновено означава хубаво време, а ниското – лошо. За да докаже това, фон Герике изработил от месинг тръба, дълга 10,4 метра, със затворена стъклена паст на върха. Напълнил я с вода (така, както Торичели пълнел с живак много по-тънка тръбичка), като в долния ѝ край поставил резервоар, и я привързал от страни към къщата си, където всички можели да я видят. На повърхността на водата се крепяла фигурка на мъж. При хубаво време мъжът отивал високо горе, а при лошо – ниско долу. Всички съседи виждали това, но не се забавлявали много, тъй като мислели, че фон Герике прави някаква магия. В анероидния барометър („анероиден” означава „без течност”) се използва подобен принцип с тази разлика, че барометърът се състои от вакуумна кутия, чийто капак е на пружина. Промените в атмосферното налягане притискат кутията и движат пружината. Тя е прикрепена към стрелка, която се движи по кръгова скала

1644

С опита, наречен на негово име, Торичели измества „horror vacui” (страх от празното), преобладаващ в Аристотеловата физика, и въвежда понятието налягане на въздуха; наблюдава неговата променливост във времето

1647

Блез Паскал започва опитите си за изучаване на атмосферното налягане: в даден съд изсмуква въздуха над нивото на живака и сравнява налягането на въздуха в подножието и върха на планината (1648); с това доказва зависимостта на налягането от височината на мястото, където стои наблюдателят

1648

Маркус Марци издава в Прага произведението „Thaumantias liber de arcu coelesti”, съдържащо резултатите от неговите оптически изследвания и предимно различните начини за спектрално разлагане на светлината

1650

Ото фон Герике изследва свойствата на вакуума с изобретената от него въздушна помпа

1651

Блез Паскал провежда своите хидростатични изследвания, довели до откриването на хидростатичния парадокс (публикуван през 1663 г.)

1657

Холандският физик Кристиан Хюйгенс изобретява часовника с махало.

Пиер Ферма формулира оптически принцип (наречен по-късно на негово име), според който светлината се разпространява от една точка до друга по такъв път, който се изминава за най-малко време

1659

Хюйгенс подрежда в подходящ вид познанията за центробежната сила и нейната големина

1662

Английският физик Робърт Бойл открива закон за идеалния газ, наречен на негово име, според който произведението на обема на дадена маса газ и неговата налягане е постоянно при постоянна температура. Това твърдение се нарича също така закон на Мариот след независимото му формулиране от френския физик Едмон Мариот през 1676 г. (Закон на Бойл-Мариот)

1663

Ото фон Герике довършва своите изследвания на безвъздушното пространство (публикувани през 1672 г.). От 1654 г. датира неговият опит с магдебургските полусфери. Конструирал и първата пневматична машина

1665

Публикувано е произведението на Грималди, съдържащо откритието дифракция на светлината

1666

Английският учен Исак Нютон формулира закона за гравитацията.

Работейки в градината си, Нютон наблюдава падането на ябълките от дърветата, което го навежда на мисълта, довела до създаването на теорията за всеобщото привличане, изложена от него две десетилетия по-късно в произведението „Принципиа” (1687 г.)

1668

Лето изказва хипотезата, че всеки магнит е сбор от малки елементарни магнити с еднаква ориентация

1672

Трудът на Ото фон Герике описва неговите експерименти върху електричеството с изобретената от него „триеща електрична машина” (във формата на въртящо се кълбо); авторът намеква и за съществуването на два вида електричество

1673

Хюйгенс публикува своя труд „Horologium oscillatorium” („Часовник с махало”), съдържащ резултатите от изучаването на теорията за махалото; в заключението добавя и резултатите от своите по-стари изследвания на центробежната сила. Произведението включва и начините за изчисляване движението на махало с изохронно движение (след циклоида); още през 1657 г. Хюйгенс конструирал часовник с такова махало.

(Циклоида (мат.) – равнинна крива, описана от точка, разположена на обиколката на кръг, който се търкаля без плъзгане по една права)

1675

Нютон публикува своята теория за светлината; признава както вълновата, така и корпускуларната теория. По-късно той и неговите привърженици се ориентират към корпускуларната теория

18 февруари 1676

Исак Нютон заявява: „Аз виждах надалеч, защото стоях на раменете на гиганти”

1676

Оле Кристенсен Рьомер, наблюдавайки спътниците на Юпитер, установява, че скоростта на светлината е крайна величина

1679

Опитите, започнати от Робърт Бойл и обобщени от Едмон Мариот, довеждат до формулирането на закона на Бойл – Мариот (за връзката между налягането и обема на газовете). Амонтон обръща внимание (1702), че в първоначалния си вид законът предполага постоянна температура

1681

Дени Папен описва котел под налягане (котел на Папен)

1687

Излиза най-важното произведение на Исак Нютон „Philosophiae naturalis principia mathematica” („Математически принципи на натурфилософията”). Представя в цялостен вид основите на нютоновата механика. Доказвайки единството на законите за небесната и земната механика, потвърждава хелиоцентричната система. Играе ролята на база за гравитационната теория на Нютон. Изходна гледна точка на произведението са трите закона на Нютон. Особено внимание е отделено на изучаване на въпросите, свързани със съпротивлението, оказано от дадена среда върху движещ се предмет, като към това се причислява и влиянието, което оказва формата на предмета върху съпротивлението. В произведението са цитирани и методически изходни пунктове: Нютон отхвърля разсъждения и хипотези, които не са доказани теоретично или експериментално. (hypotheses non fingo) = (хипотези не правя); количественият експеримент се използва, за да се избере между различните теоретични възможности. Нютон не разполага с научно обяснение за начина на действие на гравитационните сили и затова разбирането му било тълкувано като непосредствено действие на силите от разстояние. Вземайки предвид начина, по който обяснява протичането на механичните процеси в дадено пространство и време, при Нютон може да се говори за абсолютно пространство и време. С това произведение, с изводите и методите, поместени в него, започва развитието на физиката, наричана Нютонова физика.

Исак Нютон публикува най-забележителното си произведение „Математически принципи на натурфилософията”, в което са формулирани законът за всеобщото привличане и трите закона за движението, с което полага основите на класическата механика.

Нютон формулира закона за гравитацията. Неочакваното прозрение все пак изисква и малко размисъл. След като видял вертикално падаща на земята ябълка през 1666 г., Исак Нютон съобразил, че по думите на негов приятел „в материята би трябвало да има някаква сила на привличане”. Дървото, което „породило” закона за гравитацията, все още се намира до дома, в който Нютон е прекарал детството си в Улсторп Манър, Великобритания

1690

В унисон с хипотезата на своите предшественици (Хук, Грималди), Кр. Хюйгенс разработва вълновата теория за светлината в произведението „Traité de la lumiére” (изяснява двойното пречупване, поляризацията на светлината и т. н.)

1699

Трудовете на Гийом Амонтон поставят началото на системното експериментално изучаване на триенето

I пол. на XVIII в.

Нютоновата физика спечелва решаващ превес и става основа на всички физически изследвания

1703

Амонтон предлага температурата да се измерва чрез измерване на налягането на газа вътре в дадения обем. Стига до идеята за абсолютната нула, т. е. температурата, при която налягането ще бъде нула

1704

Исак Нютон публикува изследванията си в областта на оптиката и своята теория за светлината („Opticks”)

1705-1709

Англичанинът Френсис Хоксби системно изучава електрическите явления и създава своите „триещи се електрики”, т. е. уреди, с чиято помощ на базата на триенето се създават относително силни електрически товари; изучава направлението на зарядите, тяхното изпразване (между другото – и в частичен вакуум) и т. н.

Електрика (от анг. electric) – вещество, способно да се наелектризира чрез триене

1714

Немският физик Габриел Фаренхайт изобретява живачния термометър

1729

Стивън Грей демонстрира, че електричеството може да бъде пренасяно по проводник.

Пиер Бугер доказва, че интензитетът на светлината се намалява с квадрата на разстоянието от източника

1731

Произведението на Бернар дьо Белидор бележи значителен напредък в изучаване на външната балистика, изхождайки от практическото приложение на Нютоновата физика

1733

Шарл дьо Фе открива „двойното” електричество

1738

Жан Касини, Джакомо Маралди и Никола Лакай по поръчение на Парижката академия измерват скоростта на звука – 337 м. сек.-1

Излиза произведението на Даниел Бернули „Хидродинамика”, с което полага основите на развитието на тази дисциплина

1742

Целзий разделя топлинната скала на 100 части между точката на топене на леда и кипене на водата

1743

Пиер Луи дьо Мопертюи формулира принципа за най-малкото действие, но с неточната си формулировка възбудил десетгодишна дискусия.

В труда си, разглеждащ въпросите за формата на Земята, Алекси Клеро формулира общия закон за равновесието на течностите

1744

Д'Аламбер в произведението ,,Traite de dynamique” формулира т. нар. принцип на Д'Аламбер – метод за привеждане на динамиката на твърдите тела към статиката.

В закона на Мопертюи за най-малкото действие Ойлер използва израза mvds

1745-1746

Евалд фон Клайст (1745) в Померания и Питер ван Мюсенбрук (1745) в Лайден изработват различни по вид кондензатори, в които стените на стъклени съдове изпълняват ролята на диелектрици. Оттук произлиза и наименованието лайденска стъкленица

1747

Бенджамин Франклин описва своите опити с електричество, които започнал около 1745 г. През 1750 г. формулира теорията за единната електрическа субстанция. Същата година предлага да се конструира гръмоотвод. 1752 г. го изработва и изпитва независимо от опитите на французите Д'Алибар и Делор, проведени само един месец по-рано през същата година

16 юли 1748

Михаил Ломоносов формулира закона за запазване на масата на телата и движението.

За първи път Михаил Василевич Ломоносов формулира общия закон за запазване на веществото и движението

1749

Ломоносов изразява мисълта, че същността на топлината е движението на малки частички.

Гръмоотводът – През 1749 г. Академията в Бордо, Франция, предложила награда на всеки, който успее да докаже, че съществува връзка между електричеството и гръмотевицата. В Америка, макар че не участвал в състезанието, Бенджамин Франклин, заедно със свои приятели, издигнал заострени метални парчета и открил, че при гръмотевична буря те привличат електричеството. По време на такава буря през 1752 г. той насочил към облак хвърчило с прикрепен към него метален ключ и бил ударен от електрически ток. Стигнал до извода, че не гръмотевицата, а мълнията се състои от електричество. След този експеримент отстрани на къщата си той привързал железен прът със стоманено острие. Върхът на пръта стърчал високо над покрива, а долният му край бил забит дълбоко в земята. Франклин разсъждавал по следния начин: ако нещо бъде ударено от мълния, по-добре това да е прътът, а не къщата! Освен това поръчал подобни гръмоотводи да бъдат поставени върху сградата, където заседавал Капитола – законодателният орган на щата, и върху Академията във Филаделфия, за да бъдат защитени от мълния. Идеята се харесала. Междувременно обаче неколцина свещеници се противопоставили на употребата на гръмоотводите, защото според тях мълнията била израз на божия гняв. Един френски учен стигнал до извода, че тези гръмоотводи ще привличат мълниите и вместо да предпазват сградата, биха причинявали разрушения. Пак във Франция някакъв човек дори бил съден за богохулство, задето дръзнал да отправи предизвикателство към Бога, като поставил гръмоотвод. Първата обществена сграда във Великобритания, защитена с гръмоотвод през 1770 г., била катедралата „Свети Павел” в Лондон. Година по-рано бил поставен гръмоотвод върху черквата „Свети Якоб” в Хамбург, Германия

15 юни 1752

Американският учен Бенджамин Франклин прави знаменития си опит с хвърчилото, с който доказва, че мълнията представлява електрическо разреждане

6 август 1753

По време на изследване на атмосферното електричество, известният за времето си руски физик Георг Рихман загива от удар на мълния при абсолютно безоблачно небе – тази загадъчна смърт предизвиква настоявания да се прекратят опитите с електричество

1754

Дивиш конструира гръмоотвод, който за разлика от този на Франклин е заземен

1760

Ойлер дефинира статичния инерционен момент на тяло в покой.

Джоузеф Блек прави разлика между понятията „температура” и „количествена топлина”, което от своя страна води до появата на представата за материалния флуид, наречен „калорикум”, а така също и на представата за латентната топлина (топлина във фазов преход), относителната топлина и др.

Йохан Хайнрих Ламберт изследва различните начини за определяне на точните фотометрични величини. С този проблем се е занимавал по-рано Бугер (срв. 1729 г.)

1760-1768

Клеро и Д'Аламбер създават теорията за аберацията

1770

Електрическата батерия – Един ден през 1770 г. италианският професор по медицина Луиджи Галвани бил у дома си, когато съпругата му смъквала с неговия скалпел кожи от жаби. Жабите били сложени върху цинкова плоча. Жената изпуснала скалпела, който паднал върху жабешки крак и той се свил конвулсивно. След няколко опита Галвани решил, че е открил електричество в мускулите на жабата, защото те потрепвали винаги, когато ги докосвал едновременно с два различни метала. През 1800 г. обаче друг италианец, Алесандро Волта, стигнал до извода, че Галвани греши. Според Волта електричество се получавало, когато металите влизат в контакт, но всъщност се намирало в самите метали, а не в крака на жабата. След множество експерименти, Волта изобретил първата действаща електрическа батерия. Тя представлявала пакет от медни и цинкови дискове, разделени с картон, напоен в солена вода, за да ги държи влажни и да създава добър контакт. През 1801 г. Наполеон повикал Волта и го накарал да демонстрира забележителния си метод за получаване на електричество, защото станало ясно, че „Волтовият елемент” може да бъде направен от всекиго и навсякъде. Така за пръв път станало възможно да се пренася електричество. Вие можете да предизвикате електрически удар в устата си, често пъти случайно. Ако късче станиол, да кажем от парче шоколад, се допре до пломба на зъб, може внезапно да изпитате неприятно усещане, дори болка. Това се дължи на факта, че металът в пломбата и различният метал в станиола причиняват електрически удар, тъй като слюнката в устата ви създава добър електрически контакт!

1771

Луиджи Галвани поставя началото на експерименталната електрофизиология

1777

Френският физик Шарл дьо Кулон изобретява торзионната везна, която служи за измерване на малки сили, като се отчита ъгъла на усукване на еластична нишка

1779

Джоузеф Пристли доказва, че интензитетът на звука е право пропорционален на плътността на газа, в който се разпространява

1780

Изучавайки действието на електрическия ток върху мускулите на жабешки бутчета, Галвани открива съществуването на свивания, възникващи и без присъствието на електрически ток, а само под въздействието на два разнородни метала; публикувал наблюденията си през 1791 г.

1783

Братята Монголфие откриват „възходящата сила” на различни газове

1785

Шарл Огюстен Кулон публикува своя труд за електричеството, в който изказва т. нар. закон на Кулон за силата, действуваща между наелектризирани тела; по-късно го пренася и в науката за магнетизма. Същността на този закон била открита още в началото на 70-те години от Кавендиш, но Кулон конструирал съответните експериментални уреди за измерване, главно торзионните везни. Наблюдавал още, че зареден електроскоп постепенно се изпразва във въздуха. Както се оказало по-късно (Йохан Елстер, Ханс Фридрих Гайтел), причина за това била йонизацията на въздуха, за която Виктор Франц Хес доказал, че източниците ѝ са от извънземен характер

1787

Френският физик Жак Александър Сезар Шарл формулира закон за идеалния газ – за връзката между налягането и температурата при постоянен обем

1788

Излиза „Mécanique analytique” от Лагранж. Обобщава постигнатите от Нютон резултати в областта на механиката и ги излага с помощта на съвременни математически средства. В статистиката въвежда принципа на виртуалните скорости. В динамиката се занимава със зависимостите между моментите на силите и моментите на количеството на движението, доказва принципа за запазване на „живата сила” (кинетичната енергия) и на най-малкото действие; интересува се от движението на центъра на тежестта, ротацията на телата и механиката на флуидите. В това произведение на всяка отделна глава от статиката отговаря съответна глава от динамиката. Въвежда т. нар. уравнение на движението, което, записано с днешните символи, има вида:

 ,

където α=Т–U е разликата между кинетичната и потенциалната енергия, a q – обобщените координати, въведени от Лагранж

1789

Шарл Огюстен Кулон, като изучава магнетизма, разглежда въпроса за влагането на „магнитно множество” в магнита, стига до представата за „коерцитивната сила” и елементарните магнити, съдържащи фиктивен „магнитен флуид”, определя зависимостта на момента на въртене, влияещ върху магнитната стрелка в магнитното поле на Земята, върху ъгъла на отклонение на магнитната стрелка от меридианите (това по-късно довело до появата на понятието магнитен момент)

1 август 1793

Франция става първата страна, започнала да използва метричната система за мерки и теглилки, продукт на Френската революция

7 април 1795

За първи път във Франция официално се въвежда метричната система; метърът става мерна единица.

В България, това става близо век по-късно – на 19 март през 1889 г. влиза в сила Закон за мерките и теглилките, променян нееднократно по-късно, а от 1910 г. България се присъединява и към Международната конвенция за метъра

1795

Появява се Journal de l'Ecole polytechnique, едно от първите научни списания, специализирани предимно в областта на физико-математическите науки и тяхното приложение

1798

Бенджамин Томсън (граф Ръмфорд) забелязва зависимостта между работата при триене и отделяната топлина. Това познание отрича приеманата дотогава представа за „топлинния флуид”

Краят на XVIII в.

Немският учен Ернст Флоренс Фридрих Хладни изучава законите на вибрацията на пластинките и достига до т. нар. фигури на Хладни

1801

Уилям Хершел изучава топлинното действие на слънчевия спектър и установява, че то се увеличава в посока от виолетовия цвят към червения и достига максимум извън видимия спектър зад червения цвят.

У. Хершел открива инфрачервените слънчеви лъчи.

Томъс Йънг формулира принципа за интерференция на светлината

1802

Английският физикохимик Уилям Уоластън установява в спектъра на Слънцето седем тъмни линии или така наречените абсорбционни линии. Независимо от него немският учен Йозеф фон Фраунхофер също ги открива през 1813 година и публикува откритието си, поради което тези линии са наречени фраунхоферови линии.

Излиза ръководството „Акустика” на Ернст Флоренс Фридрих Хладни по въпросите на акустиката.

Публикуван законът на Гей-Люсак за зависимостта между температурата, налягането и обема на газовете.

Василий Владимирович Петров открива явлението електрическа дъга и възможностите за нейното практическо приложение

1803

Йохан Вилхелм Ритер наблюдава поляризацията на електродите във волтов елемент; това дава подтик за изучаване на нов тип електрически елементи, при които се отстранява тяхната поляризация.

Уилям Хенри открива съотношението между налягането на газа и неговата разтворимост във вода

1808

Жозеф Луи Гей-Люсак формулира закона, според който газовете се свързват по такъв начин, че между техните обеми се установява отношение, което може да се изрази с „малки” цели числа

1811

Италианският физик Амадео Авогадро формулира закон за идеалния газ – за връзката между обема и количеството молекули в него.

Симон Денис Поасон разширява представите за гравитационното поле в науката за електричеството; през 1839 г. Гаус публикува основите на теорията за потенциалите.

Франсоа Араго открива въртенето на равнината на поляризация на светлината в кварца; през 1812 г. Био излага нейните правила, а през 1825 г. Френел дава и нейната теоретическа обосновка

1812-1813

Жан Батист Био и Дейвид Брустър откриват двуосовите кристали на минералите при изучаване на техните оптически свойства

1814

Йозеф фон Фрауенхофер започва да се занимава системно със слънчевия спектър и открива присъствието на 576 тъмни линии в него; въвежда номенклатурата, която се използва и днес за обозначаване на осемте най-интензивни от тях

1815

Френският физик Жан-Батист Био открива явлението „оптична активност” – някои органични съединения са полярно активни – завъртат преминалата през тях светлина на различен градус.

Огюстен Френел започва своите изследвания, довели до разработване на вълновата теория на светлината

1818

Френският физик Огюстин-Жан Френел създава теорията за дифракция на светлината

1820

Датският физик Ханс Кристиан Оерщед открива магнитното действие на електрическия ток; откритието породило голям интерес и много физици започнали да провеждат количествени изследвания на това явление (Био, Савар, Ампер и др.).

Френският учен Андре Мари Ампер доказва, че бобината (соленоидът) действа като магнит, когато по него тече електрически ток. Ампер формулира законите на електромагнетизма и е един от основоположниците на термодинамиката. На негово име е наречена единицата за сила на електрическия ток ампер.

Франсоа Араго открива намагнетизирането на желязо с електрически ток и магнитното действие на електрическия ток

1821

Английският физик Майкъл Фарадей въвежда понятието „електромагнитно поле”. Чрез опит с магнити и електрически проводници той доказва, че електричеството може да предизвиква движение.

М. Фарадей публикува своите трудове по електричество; първият от тях показва, че проводникът, през който протича ток, може да се движи около магнит и обратно, и създава основите за построяване на първите електромотори; един от тях е конструиран от Барлоу – 1822 г.

Хъмфри Дейви доказва въздействието на магнита върху електрическата дъга.

Томас Йохан Зеебек открива термоелектрическия ефект (сведенията за него публикува през 1823 г.).

Джон Хершел открива зависимостта между десните и левите форми на кристалите и ориентирането им чрез завъртане на поляризационната равнина (дясно- и лявовъртящи се вещества).

Електричеството – Геният на електричеството бил английският химик сър Майкъл Фарадей, роден през 1791 г. в Лондон. Без него нямаше да съществуват съвременните му приложения. Колкото и да е странно, той създал първия електрически двигател, преди да открие как се получава електричество. Когато изобретил електродвигателя, можел да го задейства само с батерия. През 1820 г. професор Ханс Кристиан Оерщед от Дания забелязал, че когато стрелка на компас се окачи близо до проводник, по който протича електрически ток, тя или се приближава, или се отдалечава от него. Фарадей решил, че сигурно има връзка между електричеството и магнетизма, и през 1821 г., след няколко експеримента окачил меден проводник на кука, така че долният му край докосвал съд с живак. Когато пуснал ток от батерия през куката, проводникът започнал да се движи в кръг, докато Фарадей изключил батерията. Този пръв примитивен двигател нямал практическо значение, защото не можел да задвижва нищо. Той доказвал обаче, че магнетизмът и електричеството са тясно свързани

1822

Жан Фурие публикува „Theorie analytique de la chaleur” („Аналитична теория за топлината”); на закона за разпространение на топлината дава формата на частно диференциално уравнение, което решава с помощта на тригонометрични редове, наричани днес редове на Фурие. С разбиранията и подходите, върху които се основават математическите разсъждения на Фурие, се занимавали Дирихле, Риман и Кантор, чиито трудове оказали влияние върху преустройството на целия анализ.

Араго и Прони определят скоростта на разпространение на звука във въздуха – 331,2 м. с-1.

Ампер построява соленоид – основата на електромагнита

1823

Английският физик и изобретател Уилям Стърджън конструира първия електромагнит

1824

Излиза трудът на Сади Карно „Разсъждения за движещата сила на огъня”, където между другото определя работния цикъл на идеалната топлинна машина

1825

Уилям Стърджън демонстрира първия си електромагнит

1826

Немският физик Георг Ом формулира закона за електрическото съпротивление.

Ом публикува закона, който носи неговото име. Законът бил количествено проверен от Фехнер през 1829 г. и Клод Серве Пуйе през 1837 г.

1827

Андре-Мари Ампер обобщава теорията за електродинамичните явления, в която между другото дава електродинамична дефиниция на електрическия ток, изказва т. нар. правило на Ампер и др.

Шотландският ботаник Робърт Браун открива т. нар. брауново движение (хаотично движение на малки частици в течност или газ) и го обяснява с междумолекулното взаимодействие.

Жан Батист Дюма разработва първия метод за измерване гъстотата на парата

1828

Джордж Грийн използва за първи път термина „потенциална функция” при изучаване на електрическото и магнитното поле.

Даниел Коладон и Жак Стюрм определят скоростта на разпространение на звука във вода – 1435 м. с-1.

Уилям Никол изработва поляризатор от исландски калцит с помощта на „призмата на Никол”; през 1838 г. Михаил Спаски излага неговата теория

1 юни 1831

Експедицията на британския морски офицер и изследовател Джеймс Кларк Рос открива Северния магнитен полюс

29 август 1831

След редица неуспешни опити М. Фарадей открива електромагнитната индукция, с други думи поява на електрическо поле при промяна на магнитното поле. През 1822 г. Ампер и Ла Рив са наблюдавали същото явление, без да могат да обяснят неговото значение

17 октомври 1831

Английският физик Майкъл Фарадей прави успешно изпитване на динамо, открива принципа на динамото и успешно генерира електрически ток

1831

Излиза първата поредица трудове на Фарадей „Experimental researches in Electricity” („Експериментални изследвания по електричество”), продължили да излизат чак до 1855 г.

1831-1834

М. Фарадей открива електромагнитната индукция, самоиндукцията и законите за електролизата

1832

Фарадей построява първия прост генератор за електрически ток.

Френският математик Густав-Гаспар Кориолис при изучаване движението на телата във въртяща се система открива т. нар. сила на Кориолис.

Уилям Стърджън е назначен за лектор в Галерията за практически науки в Лондон, където за пръв път демонстрира правотоков електромотор с комутатор. Стърджън създава първия практически използваем електромотор.

Оксфордският университет удостоява Майкъл Фарадей с почетна докторска степен

1833

Франсоа Араго конструира първия поляризационен фотометър.

Фарадей установява зависимостта между количеството електрически товар, преминал през електролит, и масата на отделяното вещество.

Франц Ернст Нойман установява отношението между симетрията в кристалите и техните оптически (и други векторни) свойства

1834

Емил Кристианович Ленц формулира правилото за посоката на индуцирания електрически ток – т. нар. правило на Ленц

1834-1835

В областта на динамиката ирландският математик, физик и астроном Уилям Роуън Хамилтън достига до т. нар. канонична форма на уравненията от динамиката

1835

Фарадей постига температура -110°С с помощта на въглероден двуокис и етер във вакуум

1836

Уилям Стърджън основава списанието „Аналс ъф Илектрисити”, а през същата година изобретява и галванометъра.

Клод Серве Пуйе конструира газов термометър в платинен калъф, предназначен за високи температури

1837

Уилям Стърджън, Джон Питър Гасио и Чарлс Винсънт Уокър заедно основават Лондонското електрическо дружество.

Клод Серве Пуйе конструира „тангенсовата бусола” (за измерване на електрическия ток), прототип на съвременен галванометър

1838

Фарадей изучава електрическите изпразвания в разреден въздух

1838-1839

Вилхелм Вебер конструира уред за измерване на магнитните величини (преносим магнитометър, инклинаториум)

1839-1840

Гаус изучава силовото поле и независимо от Грийн използва термина „потенциал”

1840

Уилям Стърджън оглавява Кралската викторианска галерия за практически науки в Манчестър, а след нейното закриване през 1842 година продължава да изнася лекции

1841

Вилхелм Вебер определя абсолютната електромагнитна единица за електрически ток и уточнява неговото измерване (усъвършенстване на тангенсовата бусола, построяване на двужичен галванометър).

Джеймс Прескот Джаул публикува своите резултати от изучаване топлинното действие на електрическия ток и закона, носещ неговото име; през 1845 г. го проверява количествено. Тогава публикува и резултатите от измерването на механичния еквивалент на топлината

1842

Йохан Кристиан Доплер формулира закона за предполагаемата промяна в честотата, причинявана от движението на източника или наблюдателя (т. нар. Доплеров принцип); законът бил отново открит през 1848 г. от Арман Иполит Луи Физо.

Роберт фон Майер определя механичния еквивалент на топлината; чрез обобщение стига до закона за запазване на енергията

1845

Фарадей открива въртенето на поляризационната равнина на светлината под действието на магнитното поле, което предполагал и Хершел.

Фарадей открива диамагнетизма (Диамагнетизъм – свойство на вещества, които, като се внесат в магнитно поле, се намагнитяват пропорционално на силата на магнитното поле, но в противна посока, и то твърде слабо, така че тяхното присъствие предизвиква незначително отслабване на полето).

Густав Роберт Кирхоф, изхождайки от закона на Ом, изказва правилото за токовете в разклонени проводници

1846

Уилям Томсън (Лорд Келвин) основава физическа лаборатория към университета в Глазгоу

1847

Юлиус Плюкер открива магнитната анизотропия на кристалите (през 1848 г. независимо от него тя е открита и от Майкъл Фарадей)

1848

Вилхелм Вебер публикува своята теория за магнетизма и диагмагнетизма

1849

Арман Иполит Луи Физо определя чрез земни измервания скоростта на светлината във въздуха – 315 300 км. с-1; през 1879 г., усъвършенствайки неговия метод, Алфред Корню получава стойността 300 030 км. с-1

Ок. 1850

С цел да изследва оптичното лъчение, Фридрих Адолф Ноберт изработва дифракционна решетка с 6000 процепа с широчина 2,5 см

1850

Френският физик Арман Иполит Луи Физо заедно с Леон Фуко измерва скоростта на светлината във въздух и вода, използвайки система от въртящи се огледала.

Жан Бернар Леон Фуко, който е усъвършенствал по-рано използваните методи за земно измерване скоростта на светлината, определя, че светлината се разпространява във въздуха по-бързо, отколкото във водата.

Рудолф Клаузиус ясно дефинира втория закон на термодинамиката, за съществуването на който е предполагал Сади Карно (1824)

1851

Френският физик Жан Бернар Леон Фуко осъществява опит с махало (т. нар. махало на Фуко), потвърждаващ денонощното въртене на Земята около нейната ос.

Леон Фуко описва завъртането на равнината на люлеене на махалото при въртенето на Земята.

Йохан Ламонт изчислява периодичността в промяната на интензитета на земното магнитно поле – 10,3 години

1852

Габриел Ламе публикува теория за еластичността на твърдите тела, разработена въз основа на трудовете на Огюстен Луи Коши – (1822), Навие и др.

Джеймс Прескот Джаул и Уилям Томсън откриват явлението, носещо тяхното име, охлаждане на газовете при преминаване през дюза в атмосфера с по-ниско налягане.

Карл Зондхаус изучава пречупването на звуковите вълни на границата между две среди; неговите опити, както и тези на други изследователи, доказват аналогията в разпространението на светлинните и звуковите вълни

1854-1859

Немските физици Роберт Бунзен и Густав Кирхоф поставят основите на спектралния анализ

1855

Вилхелм Вебер и Рудолф Колрауш установяват връзката между електромагнитната и електростатичната единица за измерване на електрическия ток (чието съотношение се равнява на скоростта на светлината)

1856

Довършена е разработката на абсолютната система на единиците във физиката.

Август Карл Крьониг формулира кинематичната теория за топлината, чието съществуване предполагат редица учени преди него (Ръмфорд – 1798 г., Сади Карно – 1824 г., Клапейрон – 1834 г., Уилям Томсън – 1850 г.); доразвита е от Клаузиус през 1857 г.

Мориц Майерщайн конструира първия съвременен спектроскоп

1857

Kонструират се първите интерферометри

1858

Хелмхолц изучава турболентните течения в хидродинамиката.

Юлиус Плюкер открива катодните лъчи

1859

Густав Роберт Кирхоф формулира законите за излъчването, изразяващи зависимостта между излъчването и поглъщането на лъчите от дадено тяло (носят неговото име)

1861

Густав Кирхоф и Роберт Бунзен откриват цезия и рубидия, изследвайки спектъра на Слънцето

1863-1877

Опитите на Херман фон Хелмхолц в областта на акустиката дават възможност да се докаже хармоничното разлагане на звука и да се изразят експериментално теоретичните математически резултати от състава на звуковите вълни

1864

Джеймс Кларк Максуел публикува своята теория за електромагнитното поле, станала известна от неговата книга „Treatise on Electricity and Magnetism” („Монография за електричеството и магнетизма”) от 1873 г. В нея е включена и електромагнитната теория за светлината.

В трудовете на Анри Етиен Сент Клер Дьовил може да се наблюдава началото на физикохимията, въпреки че елементи от тази дисциплина се срещат и в работите на други изследователи от по-ранен период

1865

Рудолф Клаузиус използва термина „ентропия”.

Понятието „ентропия” е въведено за първи път през 1865 г. от Рудолф Клаузиус (1822-1888), немски физик, считан за един от създателите на термодинамиката и кинетичната теория на газовете. Той предлага и една от формулировката на втория принцип на термодинамиката

1867

Основава се физическата лаборатория в Оксфорд (Р. Б. Клифтън); от 1870 г. се нарича Кларъндънска лаборатория

1868

Андерс Йонас Ангстрьом определя дължината на вълната на приблизително 100 линии от слънчевия спектър

1870

Уилям Томсън конструира абсолютен електрометър.

Александър Петрович Орлов предлага проект за сеизмограф

1871

Кромуел Флийтууд Варли изразява мнението, че катодните лъчи представляват частици с отрицателен заряд

1872

В Кембридж се създава Кавендишовата лаборатория, ръководена в началото от Максуел

30 декември 1873

Създадено е американското метрологично общество – първата организация, подобрила системата на мерки и теглилки

1873

Джеймс Максуел развива теорията на електромагнитното поле, разработва класическата електродинамика.

Йоханес ван дер Ваалс предлага уравнение за величините на реалните газове в покой (сравн. уравнение на ван дер Ваалс)

1874

Карл Фердинанд Браун открива изправителното действие на полупроводниците; едва след 80 години то става изходна точка за откриване действието на транзистора

20 май 1875

Представители на 17 държави подписват в Париж Метричната конвенция, с която се постига единство в използваните мерни единици

1875

Джон Кер открива двойното пречупване на светлината, причинено от електрическото поле (т. нар. явление на Кер)

1876

Хенри Огъстъс Роуланд доказва експериментално, че движещ се електрически товар създава магнитно поле

1877

Лудвиг Болцман полага основите на статистическата термодинамика, като изразява отношението между ентропията и вероятността на състоянието

25 януари 1878

В Лайденския университет в Холандия се открва първата в света катедра по теоретична физика

1878

Дейвид Едуин Хюз конструира апаратура, с помощта на която се установява наличието на електрически товар от разстояние 500 м.

Трудът на Струхал за т. нар. „триещи се тонове” за първи път обръща внимание на фреквенцията N при вибрацията на цилиндър (в терминологията на Струхал височина на триещия тон) с диаметър D във въздушен поток със скорост V. Във взаимоотношението N=C/V/D/C е константа (=0,185), приета за число на Струхал

1879

Йозеф Щефан изказва т. нар. закон на Щефан – Болцман, според който общата енергия, отделяна от единица площ от Планково (абсолютно черно) тяло за една секунда, е пропорционална на абсолютната температура на това тяло на четвърта степен

10 март 1880

Руският физик Александър Столетов открива фотоефекта

1880

Пиер Кюри открива пиезоелектричния ефект

1881

Джоузеф Джон Томсън изучава динамиката на отрицателно заредените материални частици (по-късно означени като електрони).

Със своя опит Албърт Майкълсън доказва, че се налага да се изостави хипотезата за съществуването на етера като носител на светлинните вълни

1883

Томас Едисон открива термоелектронната емисия

1885

Август Зайдлер публикува първата част от книгата „Основи на теоретичната физика”, която била първият университетски учебник по физика.

Хайнрих Рудолф Херц изучава електромагнитни вълни с дължина 1 м, тяхното отражение, пречупване и скорост.

Йохан Якоб Балмер дава емпиричната формула на дължината на вълната на спектралните линии на водорода.

Унгарският физик Лоранд Йотвьош дава своя съществен принос за количественото експериментално проучване на капилярността

1886

Германският физик Ойген Голдщайн открива каналните лъчи.

(Канални лъчи – поток от бързо движещи се положителни йони, които се образуват вследствие ударната йонизацпя при протичане на електрически ток през разредени газове. Използвани за измерване атомните маси в първите масови спектрографи)

1886-89

Хайнрих Херц експериментално доказва съществуването на електромагнитни вълни

1887

Ченек Строухал издава „Експериментална физика”.

Германският физик Хайнрих Рудолф Херц наблюдава разпространението на електромагнитните вълни и създава устройство за тяхното откриване. Следващата година измерва скоростта на разпространение на тези вълни (V = 200 000 км. с-1; допуснатата грешка отстранява Поанкаре); точните измервания (Лехар 1890, Серазен и Ла Рива 1893) водят до установяване на факта, че скоростта на електромагнитните вълни въз въздуха е равна на скоростта на светлината.

Херц открива фотоелектричния ефект

1888

Александър Григориевич Столетов изучава пряката промяна на светлинната енергия в електрическа и определя количествените закони на фотоемисията

1890

Едуард Бранли публикува съобщение за създадения от него детектор на електромагнитни вълни, представляващ тръба, напълнена с железни стърготини

1891

Петър Николаевич Лебедев доказва, че светлината може да упражнява налягане подобно на другите сили

1892

Холандският физик Хендрик Антоон Лоренц създава електронната теория, обясняваща всички познати по онова време електрични, магнитни и оптични явления; става основа на модерните теории

1893

Вилхелм Вин формулира т. нар. закон на Вин за отместването, който изразява зависимостта между абсолютната температура на планково (абсолютно черно) тяло и дължината на лъчението с максимална мощност

1894

Джордж Джонсън Стоун предлага термина електрон като елементарна частица с неделим заряд.

В произведението „Die principen der Mechanic in neuen Zusammenhang dargestellt“ („Принципите на механиката, представени в нова зависимост”) Хайнрих Рудолф Херц създава предпоставките за поставяне на механиката на аксиоматична основа

8 ноември 1895

Вилхелм Конрад Рьонтген открива в университета в Залцбург нов вид електромагнитни лъчи, наречени от него Х-лъчи, по-късно известни като рентгенови.

Рьонтген изучава техните свойства и дава инициатива за развитието на практическата и теоретическата рентгенология, което послужило като допълнителен стимул в изследването на атомния строеж

28 декември 1895

Вилхелм Рьонтген обявява за откритите от него Х-лъчи (т. нар. рентгенови лъчи)

1895

Парин и през 1897 г. Джоузеф Джон Томсън доказват, че катодните лъчи се състоят от електрони.

За първи път се прилагат на практика т. нар. Лоренцови трансформации

1 март 1896

Френският физик Анри Бекерел открива естествената радиоактивност на урановата руда

1896

Петер Зееман доказва експериментално свойството на силното магнитно поле да променя честотата на лъчението от даден източник; това явление, наричано ефект на Зееман, било предполагано теоретически от Лоренц

29 април 1897

Английският физик Джоузеф Джон Томсън съобщава, че е открил електрона.

При изследване на катодните лъчи Томсън установява съществуването на електрони и приема, че те са части от атомите

1897

Карл Фердинанд Браун конструира специална катодна тръба, станала известна в електрониката като Браунова тръба. През 1898 г. съставил затворен кръг, който заедно с Брауновата тръба е основа на безжичната телеграфия.

Валтер Херман Нернст изработва специален вид електрическа лампа, т. нар. Нернстова лампа

18 юли 1898

Пиер и Мария Кюри представят в Парижката академия на науките доклад за това, че освен урана съществуват и други радиоактивни елементи

1898

Пиер и Мария Кюри изследват радиоактивното излъчване. Те въвеждат термина „радиоактивност”.

Волдемар Фохт въвежда в теорията за еластичността понятието и термина „тензор”

1899

Ърнест Ръдърфорд открива и обяснява природата на α- и β-лъчите

Ноември 1900

Макс Планк открива и извежда закона за разделянето на монохроматичното лъчене, който обобщавал закона на Вин (1896) за по-къси вълни и ниски температури и на закона на Рейли-Джийнз (1900) за по-дълги вълни и високи температури. В статията си „Über eine Verbesserung der Wienschen Spektralgleichung” („Относно подобряването на спектралното уравнение на Вин”) въвежда понятието квант енергия, а в по-късно появилия се труд (14.12.1900) и квантовата константа h, чиято стойност определя на 6,548.10-34. Това е началото на квантовата физика

14 декември 1900

Германският физик Макс Планк публикува своята теория за квантовата механика.

Планк представя своя „Закон на Планк”, с което се поставя началото на атомната физика

1900

Германският физик Макс Планк публикува своята теория за квантовата механика.

Планк представя своя „Закон на Планк”, с което се поставя началото на атомната физика

1901

Оуен Уилямс Ричардсън, като изучава зависимостта между емисията на електрони и температурата на техния източник, открива т. нар. ефект на Ричардсън. Според него плътността на електронния поток зависи от абсолютната температура на източника и от универсални константи, характерни за материята на източника. Законът е признат едва около 1913 г. и добива особено голямо значение след конструирането на рентгеновите тръби и електронните лампи.

Уилям Томсън (лорд Келвин) изказва хипотезата за съществуването на положително заредено атомно ядро.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Вилхелм Конрад Рьонтген за откриването на X-лъчите (наречени на негово име – рентгенови лъчи – 1895)

1902

Филип Едуард Антон фон Ленард открива, че при фотоелектрическия ефект енергията на фотоелектроните не зависи от интензитета на падащата светлина, а от честотата на нейните трептения.

Присъдена Нобелова награда за физика на Антон Хендрик Лоренц и Петер Зееман за изучаване действието на магнитното поле върху излъчването (виж 1896).

Словашкият инженер Аурел Стодола публикува труда за парните турбини „Die Dampfturbinen und die Aussichten der Wärmekraftmaschinen”; заедно c Максуел и Вишнеградски е приеман за един от първите, разработващи теорията за автоматичното регулиране на машините

1902-1903

Ърнест Ръдърфорд и Фредерик Соди излизат с понятието дезинтеграция на елементите – по-късно всеобщо е възприет терминът радиоактивност; те обясняват този процес като промяна на елементите

10 декември 1903

Френският учен от полски произход Мария Кюри става първата жена в света, удостоена с Нобелова награда за физика за участието си в откриването на радиоактивния разпад

1903

Джоузеф Джон Томсън предлага статичен модел на атома: кръгло тяло с разположени по повърхността му положителни електрически товари; в този модел електрическият заряд, носен от електроните, е разположен вътре така, че цялата система отвън е електрически неутрална и стабилна (скоро го измества моделът на Ръдърфорд).

Английският физик Ърнест Ръдърфорд и неговият асистент радиохимик Фредерик Соди създават основите на теорията за радиоактивния разпад, доказвайки, че уранът и торият се разпадат в радиоактивния процес на серия радиоактивни междинни елементи.

Ръдърфорд отбелязва подобието между частиците, отделяни при алфа-лъчението, и хелиевите йони и заедно с Томас Ройдс го потвърждава през 1909 г.; Уилям Рамзи и Фредерик Соди (1904) са установили значителното наличие на хелий в радиевите съединения.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Антоан Анри Бекерел, Пиер Кюри и Мария Склодовска-Кюри за откриване на естествената радиоактивност

1903-1906

За първи път е преплаван Атлантическият океан до Беринговия проток по крайбрежието на Северна Америка – „Северозападен морски път” (Руал Амундсен на кораба „Йоа”). Амундсен същевременно уточнил и положението на северния магнитен полюс (70°30' сев. ширина и 95°30' източна дължина)

1904

Като изследват радиевата еманация чрез спектрален анализ, Уилям Рамзи и Фредерик Соди откриват нейната трансмутация в хелий. Рамзи продължава изследванията на радиевата еманация, като се придържа към идеята на Соди и Ръдърфорд, които предполагали, че може да се отнася за самостоятелен химически елемент (виж 1903, 1910).

Мариан Смолуховски обяснява брауновото движение на молекулите.

Джон Флеминг патентова диод за насочване на високочестотни трептения

1 юли 1905

Алберт Айнщайн излага публично своята Специална теория за относителността

1905

Присъдена е Нобелова награда за физика на Филип Едуард Антон фон Ленард за работата му върху катодните лъчи (виж 1902).

На базата на квантовата теория на Планк Айнщайн въвежда светлинните кванти – фотони (името е дадено чак през 1923 г. от Комптън) и обяснява фотоефекта.

Алберт Айнщайн изказва мнението, че светлината е съставена от енергия, която при определени условия се превръща във вълна. Основавайки се на тази идея, той успешно обяснява фотоелектричния ефект, за което получава Нобелова награда през 1921 г.

Публикувана е специалната теория на Айнщайн за относителността

1905-1907

Британският физик Чарлз Гловър Баркла изучава абсорбцията, йонизацията и фотодействието на рентгеновите лъчи. Открива тяхната поляризация и характерното излъчване на елементите (виж 1917)

19 април 1906

Нобеловият лауреат Пиер Кюри загива нелепо, попадайки в конски впряг при пресичане на улицата

1906

Валтер Нернст и Макс Планк формулират третия принцип на термодинамиката (ентропията на хомогенно тяло с температура близка до абсолютната нула се приближава до нулата). Уилям Франсис Джиок се опитал да докаже този принцип, а Франц Симон (1927) и Уолтър Шотли през 1944 г. (виж 1920) го уточнили.

Присъдена Нобелова награда за физика на Джоузеф Джон Томсън за теоретични и експериментални изследвания върху електропроводимостта в газова среда.

Ханс Фридрих Гайтел публикува своите и тези на Йохан Филип Елстер опити за измерване йонизацията на въздуха в дълбоки шахти, с което се потвърдила хипотезата за силното извънземно лъчене (виж 1785, 1911, 1912).

Луи де Форест и Роберт Либен конструирали електронни лампи с три електрода (триод).

Карл Фердинанд Браун открива в кристалите еднопосочната проводимост. Това го навежда на мисълта да се създаде кристален детектор, намерил приложение в първите години след появата на радиото (1897)

1907

Албърт Ейбрахъм Майкълсън, американски физик от полски еврейски произход, получава Нобеловата награда за физика, с което става първият американец нобелист в областта на точните науки.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Албърт Майкълсън за изработването на точни оптически прибори (напр. интерферометър) и за провежданите с тяхна помощ спектроскопични и метрологични изследвания (виж 1881).

При изучаването на феромагнитните вещества П. Вайс предсказал съществуването на магнитни домени – т. е. области, в които намагнетизирането има еднаква посока, магнитните действия на съвкупността от тях в тялото се компенсират, така че отвън предметът се проявява като немагнитен (1931-1932, 1960)

7 ноември 1908

Ърнест Ръдърфорд, професор в Манчестърския университет, обявява, че е осъществено разбиването на атома, считан дотогава за неделим

14 ноември 1908

Алберт Айнщайн представя публично своята Квантова теория за светлината

1908

Теорията за относителността подтиква Херман Минковски да въведе четиримерното пространствено-времево многообразие.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Габриел Липман за неговото откритие от 1891 г.; разработил е метод за цветна фотография на базата на интерференцията и фотохимичното действие на светлината върху т. нар. липманова емулсия.

Немският физик Ханс Гайгер изобретява Гайгеровия брояч – прибор за регистрация и измерване на отделни заредени частици, излъчвани от радиоактивните вещества

1908-1909

Ърнест Шакълтън достига 88°23' южна ширина и една част от неговата експедиция открива Южния магнитен полюс

16 януари 1909

Експедицията на английския полярен изследовател Ърнест Шакълтън установява местонахождението на Южния магнитен полюс

7 май 1909

Алберт Айнщайн е избран за професор по теоретична физика в Цюрихския университет

1909

А. Ойкен построява вакуумен калориметър.

Германският физик Ервин Маделунг формулира първата хипотеза за кристалните решетки

1910

Във Франция се основава Радиологичен институт, директор на който станала Мария Склодовска-Кюри.

С помощта на много чувствителни „микровезни” Уилям Рамзи установява атомното тегло на радиевата еманация и с Грей приемат, че се отнася за елемента радон с атомно тегло 222,4.

Присъдена е Нобелова награда на Йоханес ван дер Валс за дейност в областта на определяне уравнението на газове и течности в състояние на покой (1873)

19 март 1911

В България влиза в сила метричната система

1911

Присъдена е Нобелова награда за физика на Вилхелм Карл Вернер Вин за откриване законите за топлинно излъчване. През 1895 г. с Ото Лумер е определил метод за количествено измерване интензитета на лъчение на Планково тяло; 1893 г. Вин е извел т. нар. закон на Вин за преместване максимума на лъчението при такова тяло.

В Кавендишовата лаборатория Чарлз Томсън Рийс Уилсън конструира паро-кондензационна (йонизационна) камера. С нейна помощ е станало възможно наблюдаването на различни видове лъчене, чиито следи стават видими в газова среда в комбинация с електрическо и магнитно поле. Посредством анализ на траекторията могат да се определят товарът и енергията на проследяваните частици.

Ърнест Ръдърфорд пропуска алфа-частици през тънко метално фолио. Разсейването на преминалите частици може да се обясни само при условие, че съществуват атомни ядра, които в целия атом заемат едва една десетхилядна част от неговия диаметър. С това той потвърдил хипотезата на Томсън – Келвин за съществуването на положително заредено атомно ядро; усъвършенствал е атомния модел на Нагаока (1903) и е подготвил пътя за създаване на атомния модел на Бор (1913).

Ръдърфорд обявява, че атомите се състоят основно от празно пространство, а масата им е концентрирана в миниатюрно ядро, около което обикалят електроните (за разлика от Дж. Дж. Томсън, който смятал, че атомът прилича на сладкиш, в който електроните са напъхани като стафиди).

Харолд Марстън Морз и Фрейзър провеждат точни измервания на осмотичното налягане.

Нидерландският физик Камерлинг Онес открива свръхпроводимостта. Още преди него било установено, че при температури, близки до абсолютната нула, електрическото съпротивление намалява, като се е предполагало, че около - 270°С напълно изчезва и настъпва състояние на свръхпроводимост. Установил е, че при някои метали електрическото съпротивление изчезва още при 4 К (- 269,16°С). През 1914 г. е доказал, че свръхпроводимостта може да се отстрани чрез действието на магнитното поле, без да се променя температурата (виж 1913)

1912

Според теорията на Макс фон Лауе за вълновия характер на рентгеновите лъчи Валтер Фридрих и Паул Книпинг доказват интерференцията на рентгеновите лъчи в кристали, предизвикана от пространствените решетки. Тези опити са обогатили както вълновата теория, така и теорията за атомния строеж на кристалите.

Чарлз Томсън Рийс Уилсън фотографира траекторията на алфа-частиците в мъглинна камера (виж 1911)

1913

Нилс Бор, прилагайки квантовата хипотеза на Планк, разработва квантов модел на атома на водорода и със своите специални предположения поставя основите за развитето на квантовата механика.

Фредерик Соди, Александър Смит Ръсел и Казимир Фаянс откриват закона за разпадането на алфа- и бета- лъчите.

След дългогодишни усилия, водещи началото си от 1897 г., през 1913 г. е определен по експериментален път товарът на електрона (Робърт Андрюс Миликан).

Присъдена е Нобелова награда за физика на Хейке Камерлинг Онес за изучаване свойствата на веществата при ниски температури – свръхпроводимост (виж 1911)

1914

Присъдена е Нобелова награда на Макс фон JIaye за откриване дифракцията на рентгеновите лъчи при преминаването им през кристали (виж 1912), с което дал убедително доказателство за електромагнитния характер на рентгеновите лъчи, като същевременно е доказал равномерната атомна структура на кристалите.

Джеймс Франк и Густав Херц изучават йонизацията на живачните пари при среща с електрони, като доказват, че атомите поглъщат енергия само в определени количества. Така са потвърдили хипотезата за дискретните енергетични състояния в атома. Всъщност по този начин са дали експериментално доказателство за правилността на атомния модел на Нилс Бор.

Немският физик Джеймс Франк обяснява вторичните реакции, съпровождащи фотохимичните реакции и причиняващи отклонение от фотохимичния закон на Айнщайн

1915

Присъдена е Нобелова награда за физика на Уилям Хенри Браг и неговия син – Уилям Лорънс Браг за изучаване кристалната структура с помощта на рентгенови лъчи, при което са изхождали от изследванията на Лауе. Посредством подходящи експериментални методи за измерване дължината на вълната на рентгеновите лъчи са стигнали до познанието за кристалната структура – положили са основите на съвременното изследване на кристалите.

Ф. Завишка започва да се занимава със системното изучаване на вълноводите; през 1923 г. е един от първите, които разширяват изучаването и върху диелектрическите устройства. Значението на тази проблематика се разкрива едва през 70-те години, напр. в проблематиката за светловодите

20 март 1916

След подготвителните работи през годините 1914-1915, Алберт Айнщайн публикува в „Annalen der Physik („Анали по физика”) труда „Die Grundlagen der allgemeinen Relativitätstheorie („Основи на общата теория за относителността”) (виж 1905 г.).

Алберт Айнщайн публикува своята Обща теория на относителността, която разширява частната му теория от 1905 г. за системите, движещи се с променливи скорости относително една спрямо друга. Общата теория обяснява гравитационните взаимодействия, твърдейки, че масата създава гравитационно поле, което изкривява пространството

1916

В Дания към университета в Копенхаген се основава Институт по теоретична физика под ръководството на Нилс Бор.

Американският физикохимик Ървинг Лангмюр конструира живачна дифузионна пневматична машина (вакуумна помпа)

1917

Присъдена е Нобелова награда за физика на Чарлз Гловър Баркла за откриване на характерното рентгеново излъчване (1905-1907), с което е положил основите на рентгеноскопията. В тази насока са работили Садлър и Мане Сигбан

1918

Присъдена е Нобелова награда за физика на Макс Планк за изключителни заслуги в развитието на физиката и преди всичко за неговата квантова теория (виж 1900).

Краят на 1918 - началото на 1919 – Под ръководството на Абрам Фьодорович Йофе в Петербург се създава Рентгенологичен и радиологичен институт. От неговите редици израстват голям брой представители на съветската физика

1919

Ърнест Ръдърфорд осъществява първата изкуствена промяна на атома; като облъчвал азот с алфа-частици (хелиеви ядра), получил изотоп на кислорода с масово число 17, при което се наблюдавали бързи електрони.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Йоханес Щарк за доказване валидността на доплеровия ефект в каналните лъчи (1905 г. – при скорост 1000 км. с-1) и за откриване делението на спектралните линии на водорода в електрическо поле (1913) – т. нар. ефект на Щарк.

П. П. Лазарев организира в Москва първия Институт по биофизика в света и въвежда понятието биологична физика.

Гайгеровият брояч – Този уред за откриване на радиоактивен материал бил изобретен през 1919 г. от Ханс (Йохан) Вилхем Гайгер, германски ядрен физик, работил в Манчестърския университет. Уредът бил разработен първоначално през 1908 г., за да се брои с него тази част от радиоактивното излъчване, известна като „алфа-частици”. Днес Гайгеровият брояч или издава цъкащи звуци, които се ускоряват при повишаване на радиацията, или отчита количеството радиация върху скала. Радиоактивното излъчване е от три вида лъчи – алфа-, бета- и гама-. Съвременните Гайгерови броячи разграничават тези три вида и могат също да определят какъв е типът на радиацията

1919-21

Ъ. Ръдърфорд открива протона, предсказва съществуването на неутрона

1920

Присъдена е Нобелова награда за физика на Шарл Едуар Гийом за дейността му, свързана с точността на физическите измервания, най-вече за откриване аномалиите на никеловите сплави; открил е сплавта на никела и стоманата, наречена инвар (материал със слабо разширение, минимална топлинна проводимост и високо електрическо съпротивление). Нейното значение е било оценено най-вече от точната механика

9 ноември 1921

Алберт Айнщайн получава Нобелова награда за физика

1921-1924

Джеймс Чадуик заедно с Ърнест Ръдърфорд доказват, че след поглъщане на алфа-частиците от ядрата на елементите от бор до калий, с изключение на въглерод и кислород от ядрото се освобождава протон и се появява следващ елемент в периодичната таблица на Менделеев

1922

В Англия се създава държавна изследователска лаборатория за ниски температури.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Алберт Айнщайн за работа в областта на теоретичната физика, където е положил основите на статистическата физика и термодинамиката и особено за обясняването на фотоелектрическия ефект.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Нилс Бор за изучаване на атомната структура. На базата на квантовата теория и познанията за строежа на спектъра той теоретически е разработил атомния модел на Ръдърфорд и е проправил пътя на квантовата механика (виж 1913).

В рентгеновите спектри на урана, тория и бисмута чешкият физик Вацлав Долейшек открива по експериментален път серията N

1923

Присъдена е Нобелова награда за физика на американския физик Робърт Андрюс Миликан за дейността му от периода 1913-1917 г. Измервайки електронния товар, е успял да докаже предположението на Джоузеф Джон Томсън, че масата на водородния йон е 1836 пъти по-голяма от масата на електрона. Чрез т. нар. миликанов кондензатор е установил, че товарът на електрона е елементарен квант на електрическия товар. Работил е и върху законите на фотоелектричния ефект (виж 1905).

Артър Холи Комптън установява, че при преминаване през графитен прах дължината на вълната на рентгеновите лъчи се променя – т. нар. ефект на Комптън.

Чехословашкият физик А. Жачек открива метода за генериране на електромагнитни трептения в дециметровия диапазон на вълните с помощта на магнетофон – електронни прибори, поставени в магнитно поле. По-нататъшното разработване на този метод довело независимо от Жачек до откриване на радара (1938).

Английските изследователи Хартридж и Раутън създават апаратура за изследване на бързи реакции между газообразни вещества. Това дава възможност да се изследват реакции, протичащи за една хилядна от секундата. По-нататъшните успехи в тази насока са свързани с развитието на фотохимията

1924

Индийският физик Шатендранат Бозе полага основите на квантовата статистика; от неговите трудове изхожда Алберт Айнщайн – т. нар. статистика на Бозе-Айнщайн.

Присъдена е Нобелова награда за физика на шведския физик Карл Мане Георг Сигбан за открития в областта на рентгеноскопията. Открил е за първи път и измерил дисперсията на рентгеновото лъчение; изработил е дифракционна решетка за проследяване на меките рентгенови лъчи в рентгеновия спектър; положил е основите на рентгеновата спектрография. В рентгеновия спектър е открил и т. нар. серия М.

Френският физик Луи дьо Бройл изказва дуалистичния принцип: вълна – частица (всяка движеща се частица може да се опише чрез асоциативна вълна). Тази теория е експериментално потвърдена през 1927 г. с опитите на Клинтън Джоузеф Дейвисън и Лестър Халбърт Джърмър. Така се появява понятието материална вълна

1925

Макс Борн, Вернер Хайзенберг и Ернст Паскуал Йордан разработват квантовата механика въз основа на резултатите на Макс Планк, дьо Бройл и Нилс Бор.

Немският физик Валтер Елзасер стига до заключението, че при преминаване през кристали електронните лъчи трябва да интерферират. Това се е потвърдило от опитите на Клинтън Джоузеф Дейвисън, Лестър Халбърт Джърмър и Джордж Томсън през 1927 г. Последователното запознаване с проблематиката е довело до създаването на електронния микроскоп.

Австрийският физик Волфганг Паули изучава структурата на електронните обвивки на атомните ядра и формулира т. нар. принцип на Паули, според който в един атом не може да има два електрона с четири еднакви квантови числа.

Изхождайки от спектралните изследвания, Самуел Гоудсмит и Джордж Юджийн Уленбек изказват предположението за електронния спин. На практика спиновият магнитен момент бил доказан с опитите на Щерн и Валтер Герлах.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Джеймс Франк и Густав Херц за експериментални изследвания; доказали са закономерностите, проявяващи се при взаимодействието на електрона с атома (виж 1914).

Ярослав Хейровски и Масузо Шиката построяват първия полярограф; уредът автоматически регистрира кривата на зависимост на силата на тока от напрежението

1926

Българският физик проф. Рашко Зайков става първият българин, удостоен през 1926 г. с престижната Хумболтова стипендия на едноименната фондация. Работил е заедно с Алберт Айнщайн.

Австрийският физик теоретик Ервин Шрьодингер разработва вълновата интерпретация на квантовата механика.

На базата на вълновата механика Макс Борн извежда формулата на Ръдърфорд за разсейването и я използва в обясненията за разсейването на алфа-частиците.

Създава се квантовата статистика на частиците на Ферми-Дирак, където важи принципът на Паули; изхожда от квантовата статистика на Бозе-Айнщайн, където всяко квантово състояние е допустимо за произволен брой частици (в класическата физика се използвала статистиката, създадена през XIX в. от Максуел и Болцман).

Присъдена е Нобелова награда за физика на Жан Батист Перен за работа върху непрекъснатата структура на веществата и най-вече за откриване на седиментационното равновесие

1926-1933

Австралийският физик Уилям Лорънс Браг заедно със своите сътрудници потвърждава многократно по експериментален път теорията на Петер Дебай, че топлинното движение на атомите не оказва влияние върху положението и яснотата на интерферентните линии при рентгеноструктурен анализ на кристалите

1927

Вернер Хайзенберг, подкрепян от Нилс Бор и неговата школа, изказва „принципа за неопределеността”, като изхожда от отношенията за трансформациите в квантовата механика. Според него не е възможно съвсем точно да се определят едновременно импулсът и положението на елементарните частици (сборът от неопределеността на положението и импулса е ограничен от дадена минимална вълна, определена с константата на Планк). Този принцип на Хайзенберг довежда по-късно до позитивистичната философия на неопределеността (1944) – в областта на квантите владее случайността и неопределеността.

Клинтън Джоузеф Дейвисън, Лестър Халбърт Джърмър и Джордж Томсън доказват, че сноп електрони, падащ върху кристали, претърпява интерференция, подобна на тази на рентгеновото излъчване (виж 1924, 1925, 1937).

Присъдена е Нобелова награда за физика на Чарлз Томсън Уилсън за разработване на метод за идентифициране следите от пътя на електрически натоварени частици на базата на кондензираната пара (виж 1911) на йоните при пропускане на тези частици през мъглинна камера.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Артър Холи Комптън за откритието му от 1923 г., когато е установил, че дължината на вълната на рентгеновите лъчи се изменя при преминаване през графитен прах (т. нар. днес ефект на Комптън)

1927-1928

Л. X. Томас и Енрико Ферми разработват квантовостатичен модел на атома

1928

Като се занимава с въпросите, свързани с дисперсията на светлината, индийският физик Чандрасекхара Венката Раман наблюдава т. нар. Раманов ефект, включващ освен първоначалния спектър още и спектрални линии на по-дълги и по-къси вълни. Ефектът на Раман прави възможно изучаването на молекули, състоящи се от повече на брой атоми, чиито спектри са извънредно сложни и трудно се анализирали; класическата физика не е в състояние да им даде задоволително обяснение, но те се обясняват от гледна точка на квантовата физика.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Оуен Уилямс Ричардсън за теоретични и експериментални трудове в областта на термоелектронната емисия и най-вече за откриването на закона на Ричардсън (виж 1901).

Ханс Гайгер и Мюлер конструират прибор за регистриране на отделните йонизиращи частици (Гайгер-Мюлеров брояч).

На базата на вълновата механика американският физик Джордж Геймоу (Гамов) обяснява т. нар. „тунелен ефект”, според който съществува определена вероятност за преминаване през потенциална бариера и за частици с енергия, по-малка, отколкото е стойността на енергията, характерна за тази бариера.

Релативистичната теория на Пол Дирак съчетава хармонично теорията за относителността, представата за квантите и електронния спин. По същото време се появява и хипотезата за античастиците, носители на необичайни за тогавашното физическо мислене свойства.

Пол Дирак теоретично обосновава съществуването на неизвестна елементарна частица (позитрон). По-късно – през 1932 г. – Карл Дейвид Андерсън я открил в космическото лъчение. Позитронът е античастица на електрона.

Плазма – Първото описание на йонизирания газ е направено в края на XIX в. от англичанина сър Уилям Крукс, но е наречен плазма (от гр. plasma – „образуване”) чак през 1928 г. от американския химик Ървинг Ленгмюър. Плазмата е четвъртото агрегатно състояние. То е в състава на 99% от Вселената. Северното сияние е прекрасен пример за това. Мълнията също. То изгражда слънцето. Плазмата представлява газ, в който атомите са йонизирани – ще рече, че от тях са премахнати електрони. Поради това плазмата има магнитно и електрическо поле, които кръжат непредсказуемо, изменяйки заобикалящата ги среда. Мени ли се средата, мени се и плазмата – неспирен танц на действие и противодействие. Обикновено е гореща, но може и да е студена. Учените все още се опитват да проумеят основните причини, поради които тя се държи така.

Плазмата може да се окаже ключът към нови енергийни източници. Слънчевото ядро е плазма, по-плътна от олово и толкова гореща (15 млн. градуса), че там атомните ядра се спояват, отделяйки огромно количество енергия. Десетилетия наред учените се опитват да имитират забележителния ядрен синтез. Построили са реактори, които използват нагрята до страховити температури плазма, но досега не са успели да получат повече енергия от тази, която са вложили. Нужен им е по-голям реактор. Студената плазма е крайно необходима за много промишлени операции: използва се за гравиране на пистите, носещи информация, по повърхността на компютърния чип, при плазмените телевизори и др.

1929

В уилсънова камера, поставена в магнитното поле, Дмитрий Владимирович Скобелцин изследва космическите лъчи и доказва, че в тях се съдържат натоварени частици – електрони. Наблюдавал е също така траекториите на други частици, слабо отклоняващи се от тези на електроните. През 1932 г. в тях били открити позитроните.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Луи-Виктор дьо Бройл за откриване вълновия характер на електроните, което е представлявало важна стъпка за появата на вълновата механика, разработена по-нататък от Ервин Шрьодингер, Макс Борн, Вернер Хайзенберг, Ернст Паскуал Йордан (виж 1924)

30-те години

Де Хас и Вохт започват в Лайден да работят върху развитието на свръхпроводниците от втора степен. Получили са сплав от олово и бисмут, която била първият „твърд” свръхпроводник. Изчислили са, че при 4К тя би трябвало да остане свръхпроводима и в магнитно поле с интензитет 1,4 А/м, а при 2К дори и в поле с интензитет 1,9 А/м.

Ърнест Лорънс изобретява първия кръгов ускорител на частици, т. нар. „циклотрон”, който се вмествал в дланта му

1930

Присъдена е Нобелова награда за физика на Чандрасекхара Венката Раман за открития в областта на разсейването на светлината и откриването на ефекта на Раман (виж 1928).

Американският физик Ърнест Орландо Лорънс предлага принципа на първия циклотрон.

При бомбардиране на берилий с алфа-частици германският физик Валтер Боте заедно с X. Бекер открива силно проникващо лъчение. През 1932 година Джеймс Чадуик доказва за него, че се състои от гама-лъчи и поток неутрони.

С помощта на изкуствено ускорени частици Джон Дъглас Кокрофт и Ърнест Томас Уолтън предизвикват в лабораторията на Кавендиш първата ядрена реакция в създадения от тях каскаден ускорител с енергия 800 000 електронволта. При тази реакция ядрото на лития било разбито на две ядра хелий

1931

Германският физик Макс фон Лаye дава краен вид на теорията за интерференцията на пространствените решетки, която през 1935 г. е напълно интерпретирана в рамките на вълновата механика от Макс Колер.

Изказана е хипотезата за неутриното (Волфганг Паули). Доказателство за неговото съществуване са дали през 1956 г. Кауън и Рейнз.

Яков Илич Френкел въвежда представата за екситона като квазичастици, отговарящи на възбудено състояние на системата електрони в твърди тела, с която не е свързано пренасянето на електрични заряди. По този начин е обяснил фотоелектричното неактивно поглъщане на светлина от някои кристали

1931-1932

По експериментален път било доказано съществуването на магнитни домени (1907, 1960) с помощта на прахообразните фигури, предложени от Битер.

(Домен (физ.) – неголяма област във веществото, различаваща се от останалите области по своите физически качества)

27 февруари 1932

Британският физик Джеймс Чадуик открива неутрона при облъчване на берилиева мишена с поток от алфа-частици. Това поставя началото на съвременната ядрена физика

2 август 1932

Американският физик от шведски произход Карл Андерсън открива позитрона в космическите лъчи

10 октомври 1932

В Харковския физико-технически институт за първи път в СССР е извършена ядрена реакция – делене на ядрото на лития

1932

Под ръководството на Сергей Иванович Вавилов, по-късно председател на Академията на науките на СССР, в Москва се основава Физическият институт „П. Н. Лебедев”.

Ото Щерн измерва по експериментален път скоростта на движение на газовите молекули (опит на Щерн), с което потвърждава закона на Максуел от 1860 г. за разпределяне на скоростите, както и по-нататъшното му развитие, направено от Болцман (1868).

Присъдена е Нобелова награда за физика на Вернер Хайзенберг за работа в областта на квантовата механика. Тази работа го е довела до откриване изотопите на водорода (от 1922-1926).

Дмитрий Дмитриевич Иваненко и Игор Евгениевич Там изказват хипотезата, че атомното ядро се състои от протони и неутрони. Същата хипотеза независимо от тях е формулирал и Вернер Хайзенберг. Според нея броят на нуклеоните се равнява на масовото число. Сборът на масите на всички нуклеони (т. е. протони, неутрони, електрони) дава масата на атома със съвсем малък масов дефект.

Карл Дейвид Андерсън усъвършенства метода на Скобелцин от 1929 г. и потвърждава по експериментален начин предвижданото от Дирак (1928) съществуване на нови частици с маса, равна на тази на електрона, но с положителен товар – открива позитрона в космическите лъчи.

Джеймс Чадуик открива ядрена частица без електрически товар – неутрон (виж 1930), която става микроключ към ядрената енергетика.

Ърнест Орландо Лорънс реализира принципа на циклотрона: вакуумна сферична камера, разположена между полюсите на магнита. В нея били поставени два кухи ускоряващи електрода, свързани с източник на променливо напрежение. Източникът на протоните, които трябвало да се ускоряват, бил в средата на камерата. Ускорението се осъществявало от електродите, а в спираловидно движение ги поддържало магнитното поле. Колкото по-бързо обикаляли протоните, толкова по-голяма била енергията им и радиусът на кривината на траекторията. Когато достигали скорост, близка до скоростта на светлината, заредената пластина ги отклонявала така, че да бомбардират изследваното вещество. Диаметърът на полюсите бил 27 см (виж 1930).

В Харков К. Д. Синелников, А. К. Валтер и А. И. Лейпунски разцепват литиеви ядра в импулсен генератор с напрежение около 1 MV.

Построен е английският ускорител с каскаден генератор с напрежение 0,8 MV. Кокрофт и Уолтън разделят ядрото на лития чрез бомбардиране с ускорени протони.

В САЩ е построен електростатичен ускорител, наречен ускорител на Ван де Грааф; напрежение – около 1 MV.

Новозеландският физик Ърнест Ръдърфорд ръководи групата, провела първото контролирано делене на атомно ядро.

През 1932 година Кокрофт и Ръдърфорд провеждат първия ядрен синтез чрез бомбардиране на тежък водород с ядра на деутерий; било получено ядро на лекия изотоп на хелия и неутрон.

От 1932 г. Игор Курчатов става един от първите физици в СССР, които изучават атомното ядро, ядрените реакции, неутронните облъчвания, изкуствената радиоактивност. Той открива през 1935 г. явлението ядрена изомерия – разпад на еднакви атоми с различна скорост. През 1939 г. под негово ръководство е създаден първият ускорител на елементарни частици в СССР; през 1940 г. съвместно с учените Г. Н. Фльоров и К. А. Петржак установява, че атомните ядра на урана могат да се разпадат спонтанно, без неутронно облъчване

1933

Присъдена е Нобелова награда за физика на Ервин Шрьодингер и Пол Дирак за откриване на новите плодотворни форми на квантовата теория (1926, 1928)

1933-1934

Съпрузите Ирен и Фредерик Жолио Кюри откриват изкуствената радиоактивност.

Установена е квантовата промяна на гама-лъчение в електрон и позитрон при удар с атомно ядро (Патрик Стюарт Блекет, Джузепе Окиалини); Т. Хайтинг (1933) и Ото Клемперер (1934) са установили, че при удар на електрони и позитрони може да се получи квант гама-лъчи; по този начин била доказана взаимната анихилация на частиците и античастиците – промяната им в друг вид материя

1934

Руският физик Павел Алексеевич Черенков наблюдава, че при преминаване през течност гама-лъчите предизвикват лека синкава флуоресценция, която в съвсем слаба степен зависи от химичния състав на течността. „Ефектът на Черенков” бил обяснен през 1937 г. на базата на класическата термодинамика от Франк и Там.

Изхождайки от представата на Паули за неутриното, Енрико Ферми разработва теорията, обясняваща особеностите при бета-разпадането.

Енрико Ферми установява, че при бомбардиране на уран с неутрони се получават нови радиоактивни елементи. Доказал е, че бавните неутрони са особено подходящи за предизвикване на ядрени реакции.

Американският физик Пърси Уилямс Бриджман успява да повиши максималната стойност на налягането от 1200 МРа на 10 000 МРа. При високи налягания е поставял различни вещества, като същевременно е установявал промените, настъпващи в кристалната структура.

Николай Николаевич Семьонов публикува теорията за неразклонените и разклонените верижни реакции (в качествено различни области – но създадената теория станала работна хипотеза в ядрената физика)

1935

Присъдена е Нобелова награда за физика на Джеймс Чадуик за откриването на неутрона. Още през 1932 г. е доказал, че откритото през 1930 г. от Боте и Бекер интензивно лъчение при бомбардиране на берилий с алфа-частици всъщност представлява поток от електрически неутрални частици с маса, приближаваща се до тази на протона (виж 1921-1924, 1932).

Японският физик Хидеки Юкава доказва теоретически, че освен протони и неутрони атомните ядра съдържат и други частици, които нарекъл мезони. Юкава е предполагал, че тяхната продължителност на живот е много кратка.

Игор Василиевич Курчатов заедно със своите сътрудници открива изомерията на изкуствените радиоактивни атомни ядра и разработва теорията за това явление.

В Харков е построен електростатичен ускорител с енергия 4 MeV (за времето си – най-големият в света).

В Съветския държавен радиологически институт е пуснат в действие циклотрон с енергия 6 MeV – първият циклотрон в Европа (Л. В. Мисовски, И. В. Курчатов, Д. В. Ефремов, Д. Г. Алхазов). С този циклотрон се е положило началото на експерименталната дейност, свързана с елементарните частици. Започването на войната е попречило да бъде завършен циклотронът в Ленинградския физико-технически институт с мощност 12 MeV.

Канадско-американският физик Артър Джефри Демпстър с помощта на масов спектрограф – усъвършенстван модел – започва да определя изотопите на тежките елементи. За първи път бил открит изотопът на уран – уран 235

1936

Карл Дейвид Андерсън заедно със Сет Хенри Недермайер откриват мю-мезона, предсказан през 1935 г. от Юкава (виж 1935).

Присъдена е Нобелова награда за физика на Виктор Франц Хес и Карл Дейвид Андерсън за откриване на космическото лъчение (Хес – 1913) и позитрона (Андерсън – 1932).

Яков Илич Френкел предлага капков модел на ядрото и въвежда термодинамичните понятия в ядрената физика. Предлага също така и първата теория за деленето на ядрата. Теорията на капковия модел са разработвали Нилс Бор, Лев Давидович Ландау

1937

Физикът Георги Наджаков става автор на първото българско откритие – фотоелектретното състояние на веществата, благодарение на което става възможно развитието на модерната фотокопирната техника. Негови откритията в областта на физиката са: фотоволтаичният ефект при диелектрици и полупроводници, признат като ефект на Наджаков – Андрейчин; фотоелектретно състояние на веществото, за което стана дума; открития по фотоелектричната проводимост; ланжвеновите йони; магнитните изследвания; латентният фотографски образ и други. Има приноси към развитието на лазерните технологии, както и на технологията за производство на чисти силициеви кристали. Академик Георги Наджаков е създателят на Физическия институт при Българската академия на науките.

Американският физик Луис Уолтър Алварес доказва съществуването на такива промени в ядрото, при които то не изпуска нито една елементарна частица.

Нилс Бор разработва първата теория за структурата на атомното ядро (капков модел) (виж 1936).

Абрам Фьодорович Йофе завършва теоретичната част на своите трудове из областта на полупроводниците. Предложил е нова за времето си теория за насочване и е създал методика за изравняване на основните параметри на полупроводниците.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Клинтън Джоузеф Дейвисън и Джордж Томсън за експериментално изучаване дифракцията на електроните в кристалите. Дейвисън работил по този проблем още от 1924 г. заедно с Джърмър. През 1927 г. са открили зависимостта между показателя на пречупване и скоростта на електрона и по този начин са потвърдили на практика теорията на дьо Бройл (1924), че електронът притежава вълнови свойства. Джордж Томсън открива дифракцията напълно самостоятелно (1927-1928 г.), като при това е изхождал от своя електронограф (регистриращ фотографски движението на електроните); до голяма степен е допринесъл за развитието на експерименталната техника в електронографията (виж 1924, 1927).

Руският физик Пьотър Леонидович Капица открива свръхфлуидността на течния хелий

22 декември 1938

Германският физикохимик Ото Хан извършва първи успешен опит за разбиване на атомното ядро.

Ото Хан и Фриц Щрасман успяват да разделят атомното ядро на урана под действието на бавни неутрони

1938

Присъдена е Нобелова награда за физика на Енрико Ферми за откриване на новите радиоактивни елементи, получени при бомбардирането на атомни ядра с неутрони (пръв стига до това заключение в 1934 г.), както и за откриване на ядрените реакции, предизвикани от бавни неутрони.

Ото Хан, Лиза Майтнер и Фриц Щрасман показват, че при бомбардиране с неутрони тежкото ураново ядро (атомен пореден номер 92) се разделя на по-леки елементи с поредни номера 56 и 36 (барий и криптон); по подобен начин актиний (атомен пореден номер 89) се променя в лантан – пореден номер 57. На 6 януари 1939 г. излиза работата на Хан и Щрасман „Доказателство за свойствата на алкалните метали, образуващи се при бомбардиране на уран с неутрони”.

Х. Бирет, К. Ф. Скуайр и Б. Цаи изучават магнитните свойства на мангановия окис и откриват антиферомагнетизма, за който Ландау е споменал в своите трудове пет години по-рано (виж 1957-1959).

В Англия се конструира първата система от радиолокационни апаратури – радари. В общи линии по същото време те били реализирани и в СССР (патент от 1939 г.)

6 януари 1939

Ото Хан прави публично достояние откритието си за разпадане на атомното ядро

22 януари 1939

В Колумбийския университет в САЩ е разделен атомът на урана

28 януари 1939

Алберт Айнщайн за пръв път изказва мнението, че новооткритият химичен елемент уран може да бъде използван като нов, мощен източник на енергия; неговото схващане много скоро е доказано от създаването на атомната бомба

2 август 1939

Айнщайн съобщава на американския президент Рузвелт за възможността да се създаде атомна бомба

1939

Ирен Жолио-Кюри с Павел Савич установяват, че единият от продуктите, получаващи се при бомбардирането на уран с неутрони, не е трансуран, както се е очаквало, а лантан – настъпило е деление на ядрото. Фредерик Жолио-Кюри с Ханс Халбан-младши и Лев Ковалски независимо от Ферми са установили, че делението на уран 235 се съпровожда от отделяне на нови неутрони, т. е., че е възможно протичането на верижна реакция. Малко преди Втората световна война са открили по какъв начин може да се освободи енергията в атомното ядро и са предложили проект на първия ядрен реактор. Реализирането на проекта е започнало във Франция след войната в 1947 г.

Лиза Майтнер и Ото Роберт Фриш изчисляват теоретически енергията, отделяна при деленето на атомите.

Присъдена е Нобелова награда за физика на американския физик Ърнест Орландо Лорънс за изобретяване и конструиране на първия циклотрон (магнитен резонансен ускорител на частици) и за постигнатите чрез него резултати

1939-1940

Юлий Борисович Харитон и Яков Борисович Зелдович от Института по химическа физика към Академията на науките на СССР (през ноември на заседанието на физико-математическата секция в Харков) съобщават за възможностите за осъществяване на верижна реакция и правят свързаните с това изчисления. Доказали са, че при слабо обогатяване на естествената изотопна смес на урана с лек изотоп U235 и при използване на обикновена вода като забавител може да се създадат условия за продължително делене на атомните ядра, при което ще се освобождава значителна енергия

28 март 1940

В САЩ учените обявяват, че са открили нов изотоп на урана – плутоний 239, станал най-важното ядрено гориво

1940

Игор Василиевич Курчатов изнася доклад пред Президиума на Академията на науките на СССР, в който обръща внимание на военното и стопанското значение от получаването на ядрена енергия и поискал да му бъдат отпуснати средства за провеждане на изследвания; (ноември) на Всесъюзната конференция по физика на атомното ядро в Москва Курчатов излиза с доклад за условията за осъществяване на верижни ядрени реакции. Обяснява необходимостта от създаване на „уранов котел” (ядрен реактор), построяването на който било осуетено от войната; (в края на годината) Курчатов и Юлий Борисович Харитон изготвят работен план и предложение за устройство (на ядрения реактор), в което да се осъществяват разпадните верижни реакции.

Константин Антонович Петржак и Георгий Николаевич Фльоров от Ленинградския физико-технически институт, като са изхождали от трудовете на Юлий Борисович Харитон и Яков Борисович Зелдович относно точното определяне броя на неутроните при едно деление, откриват спонтанното делене на урановите ядра, при което е наложително да се използва външен източник, за да се предизвикат разпадни реакции. Когато изчислили енергията, получаваща се от деленето на 1 кг уран, се оказало, че се равнява на количеството енергия, освобождаваща се при изгаряне на 2,3.106 кг висококалорични черни въглища.

Американският физик Доналд Уилям Керст построява бетатрон.

(Бетатрон – инсталация за ускоряване на електрони. Използва се променливо магнитно поле, което посредством индуцирано електрическо поле предава енергия на обикалящи по стабилни кръгови орбити електрони)

1941

САЩ решават да съсредоточат сили за провеждане на интензивно атомно проучване (от август 1942 г. акцията носи названието „Проект Манхатън”; неин научен ръководител бил Робърт Опенхаймер)

2 декември 1942

В Чикагския университет Енрико Ферми осъществява първата управляема верижна ядрена реакция

1942

Италианският физик Енрико Ферми построява в Чикаго, САЩ, първия ядрен реактор и пръв осъществява на 2 декември управляема верижна реакция.

Японският физик Шиничиро Томонага предлага теория за конвергенцията в квантовата теория на полето

Февруари 1943

Под ръководството на Курчатов се възобновява дейността (прекъсната в първите години на войната) на секретната московска физическа лаборатория (Лаборатория № 2 към Академията на науките на СССР), от която по-късно се обособява Институтът за атомна физика „И. В. Курчатов”. Още през 1945 г. тук е бил пуснат циклотрон, а на 25. XII. 1946 г. е влязъл в експлоатация и физическият атомен реактор, първият на евроазиатския континент

1943

Енрико Ферми изпробва първия ядрен реактор в игрище за скуош в района на Университета в Чикаго.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Ото Щерн за разработване метода на молекулните снопове (1929) и за откриване на магнитния момент на протона (20-те години)

1944

В Московския физически институт Владимир Йосифович Векслер идва до идеята за фазовата стабилност на ускорените натоварени частици, която се постига чрез съответната големина на магнитното поле или чрез промяна в честотата на трептенията на електрическо поле за минута в ускорителните отсечки на ускорителя. На този принцип са били изградени по-мощни ускорители на елементарни частици не само в СССР. Независимо от Векслер до същата идея стига и американецът Едуин Макмилан през 1945 г.

Присъдена е Нобелова награда за физика на американския физик Изидор Айзък Раби за разработване на резонансния метод за регистриране магнитните свойства на атомните ядра, до който е стигнал през 30-те години. През 1939 г. е провел точни измервания на магнитните моменти на много атомни ядра, а през 1940 г. е измерил точно фината структура на спектъра

1945

Присъдена е Нобелова награда за физика на Волфганг Паули за откриването на т. нар. принцип на Паули (виж 1925)

1946

В Дубна е в строеж ускорител за протони (синхроциклотрон) с енергия 680 MeV. В неговото изграждане са участвали Лабораторията за ядрени изследвания към Обединения институт за ядрени изследвания, Лабораторията за електрофизически уреди, Института по радиотехника към Академията на науките на СССР. Пуснат е в действие през 1949 г.; за времето си е най-голям в света.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Пърси Уилямс Бриджман за конструиране на апаратура, създаваща изключително високи налягания, както и за открития във физиката на високите налягания (виж 1934)

1947

Американският физик Поликарп Куш уточнява определения от Бор магнитен момент на електрона от порядъка 10-8.

Присъдена е Нобелова награда за физика на британския физик Едуард Апълтън за изследване на високите атмосферни слоеве. През 1927 г. открива йонизирани слоеве на височина 180-200 и 250-350 км (т. нар. апълтънови височини)

1947-1948

Денеш Габор разработва метода на записване, преобразуване и възпроизвеждане на вълнови полета (холографията)

1948

Германската физичка Мария Гьоперт-Майер започва да изследва множеството нуклеарни частици, причиняващи неочаквано увеличаване на енергията в ядрото, обяснила ги е на базата на квантовата теория и е стигнала (1949-1950) независимо от Ханс Йенсен до нова представа за структурата на атомното ядро – представата за енергетичните нива в атомното ядро, т. нар. слоест модел. Броят на протоните и неутроните на най-стабилните ядра се изразява чрез т. нар. „магически числа”.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Патрик Стюърт Блекет за конструиране на подобрен вариант на уилсънова камера в комбинация с Гайгер-Мюлеров брояч и подобрена фотографска техника (автоматични снимки на всеки 10-15 сек.); това е допринесло за значителни открития в областта на ядрената физика и космичното лъчение

29 август 1949

Изпитва се първата съветска атомна бомба

1949

Присъдена е Нобелова награда за физика на Хидеки Юкава за теорията на полето на ядрените сили, въз основа на която е предвидил съществуването на мезоните (виж 1935); експериментално мезоните били открити от Карл Дейвид Андерсън (виж 1936).

Американският физик Едуард Милс Пърсел открива и довършва разработването на метода за ядрения резонанс, който позволява да се изучават с изключителна точност някои свойства на атомните ядра, като същевременно опростява използваната експериментална апаратура.

С помощта на кристален спектрометър Ж. дю Монд определя дължината на вълната при „анихилиращо лъчение” (2.43.10-10 см) при удар на електрон с позитрон (т. е. частици и античастици).

През периода 1949-1953 г. Изидор Айзък Раби заедно със своите сътрудници създава електрическия резонансен метод за измерване на двуполюсните моменти на молекулите (виж 1944)

1950

Присъдена е Нобелова награда за физика на Сесил Ф. Пауъл за разработване на фотографски метод за изследване на ядрените процеси (следите от траекториите на ядрените частици са били регистрирани направо върху фотографската емулсия), както и за открития във физиката на мезоните (открива между другото пи- и мю-мезоните). Благодарение на неговите открития са били уточнени познанията за характера на космическите лъчи и ядрените процеси в атмосферата

1951

Появява се предложение да се построи съд за гореща плазма, стените на който да притежават силно електромагнитно поле (ТОКАМАК). Начало на дейността по осъществяване на управлявани термоядрени реакции (Игор Евгениевич Там), при които деутерият и тритият се свързват в хелий, като се освобождава огромно количество енергия. Първото такова експериментално съоръжение се реализира в Института за атомна енергия „И. В. Курчатов”.

Осъществена е първата термоядрена експлозия на деутерий и тритий според проекта на Едуард Телър (на атола Ениветок). Основа за производството на водородната бомба.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Джон Дъглас Кокрофт и Ъ. Т. С. Уолтън за пионерска дейност в областта на превръщането на атомните ядра посредством изкуствено ускорени заредени частици. През периода 1930-1932 г. са създали каскаден ускорител за ускоряване на елементарни частици до енергия 800 000 електронволта. С негова помощ се е осъществила първата ядрена реакция с изкуствено ускорени частици. Върху тази база е започнала да се гради и новата епоха в ядрените изследвания.

Американският физик Чарлз Хард Таунс формулира и решава проблема за построяване на генератори за вибрации от естествени резонатори. Като резонатори използва молекулите на амоняка. По същото време до същите резултати стигат Николай Генадиевич Басов, Александър Михайлович Прохоров (виж 1954, 1964)

1952

Присъдена е Нобелова награда за физика на Феликс Блох и Едуард Милс Пърсел за създаването на по-точни методи за измерване на магнитното поле в атомното ядро.

В Брукхейвънската държавна лаборатория, САЩ, е пуснат в експлоатация космотрон – ускорител на протони, с мощност 3 ГеВ.

Американският физик Доналд Артър Глейзър усъвършенства мехурчестата камера (заместваща уилсъновата), която се използва за детекция на частици в ядрената физика. Мехурчестата камера е изпълнена с течен водород, в който частиците оставят следи във формата на верига от мехурчета, която може да бъде фотографски фиксирана. По този начин са били открити много елементарни частици (най-много около 1962 г.).

Отправена е официална покана към Алберт Айнщайн да стане втория президент на Израел

Август 1953

В СССР се провежда опитен взрив с водородна бомба

1953

Неуспешен опит на Вернер Хайзенберг за създаване на обща теория на елементарните частици.

Басов и Прохоров публикуват принципите на квантовия генератор (лазер).

Присъдена е Нобелова награда за физика на холандския физик Фредерик Цернике за откриване метода на фазовия контраст (1938 до 1948) и главно за откриването на фазовия контрастен микроскоп

29 септември 1954

12 страни подписват конвенция, с която се създава CERN (Европейски съвет за ядрени изследвания)

1954

Чарлс Таунс (в САЩ), Николай Басов и Александър Прохоров (в СССР) създават първия лазер.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Макс Борн за съществени изследвания в областта на квантовата механика, най-вече за статистическата интерпретация на вълновата функция, и на Валтер Вилхелм Георг Боте за разработване на метода на съвпаденията (30-те години) и откритията, свързани с него (предимно в областта на космическото лъчение и изследванията на ядрените реакции). С този метод Боте например е доказал, че законът за запазване на енергията е валиден при всяка среща на фотон с електрон, с което е потвърдил разсъжденията на Айнщайн и Комптън и опровергал тези на Бор.

Под ръководството на Игор Василиевич Курчатов се получават първите енергийни мощности в атомната електроцентрала в Обнинск, Калужка област (мощност 5 MW).

Николай Генадиевич Басов, Александър Михайлович Прохоров и Чарлз Хард Таунс разработват проект за квантови генератори (усилватели) на електромагнитното лъчение. През 1954-1955 г. Таунс е конструирал елементарен мазер (Microwaves Amplification by Stimulated Emmission of Radiation). Използва се в измервателната, телекомунитивната техника и др.

1954-1957

В Бъркли се построява линеен ускорител HILAC (Heavy Linear Accelerator) с дължина 30 м

1955

На базата на ефекта на Черенков (виж 1934) Оуен Чембърлейн и Емилио Джино Сегре в Бъркли откриват нова елементарна частица при бомбардиране на атомните ядра на медта – антипротон.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Поликарп Куш за точно определяне на магнитния момент на електрона и на Уилис Юджийн Лемб за откритията, свързани с фината структура на спектралните линии на водорода

1956

Лев Давидович Ландау доказва теоретично, че в слабите (неелектромагнитни) взаимодействия четността не се запазва; теорията е била потвърдена през януари 1957 г. от Джъндао Ли и Джъннин Ян, а експериментално – от Ю Чиен Сю (САЩ) и Абрам Исаакович Алиханов (СССР).

Клайд Кауън и Фредерик Райнс откриват неутриното.

Доказано е съществуването на неутрино (К. Кауън, Ф. Райнс). Хипотезата за неговото съществуване е била изказана от Паули още през 1931 г.

Брус Корк открива антинеутрона през 1956 г., докато работи в Националната лаборатория „Лорънс Бъркли”.

В Харуел (Англия) Игор Василиевич Курчатов изнася лекции и публикува съветските резултати от подготовката на управляемите термоядрени реакции (ТОКАМАК). Негова е била и инициативата за международна обмяна на информация в това направление.

Луис Уолтър Алварес наблюдава т. нар. ядрена реакция на студено, при която ядрата на тежкия и лекия водород се свързват в ядро на лек хелий без голяма скорост. Откритието е изиграло роля за по-нататъшното изучаване на управляемите ядрени реакции.

Във Великобритания започва строежът на първата английска атомна електроцентрала.

Провеждат се опити с американската атомна подводница „Наутилус”.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Джон Бардийн, Уилям Шокли и Уолтър Братейн за изучаване на полупроводниците (от 1945) и за откриване на транзисторния ефект (на чиято база през 1949 г. са били създадени точковите транзистори)

1957

18 немски атомни физици начело с Ото Хан публикуват т. нар. Гьотингенски манифест, с който се отхвърля участието на учените в производството, изпитването и използването на атомни оръжия.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Джъндао Ли и Джъннин Ян, които, изучавайки появата и изчезването на к-мезоните, са установили, че при разпадането на два от тези мезона с еднакви свойства продуктите от разпадането не са еднакви, а различни; това ги е довело до мисълта, че законът за запазване на четността не важи при т. нар. слабо взаимодействие (виж 1956).

Пуснат е в действие първият атомен кораб за мирни цели – ледоразбивачът „Ленин”.

В Дубна е пуснат в действие ускорител на протони – синхрофазотрон, с енергия 10 Гев. За неговата реализация имат заслуга Владимир Йосифович Векслер, Зиновиев, Ефремов, Комар, Моносон, Столов, Минц, Водопянов, Рубчински, Коломенски, Петухов и Рубинович (Ленинска награда).

В Британския атомен център Харуел учените построяват специален уред – ZETA (Zero Energy Thermonuclear Assembly), – произвеждащ плазма. С помощта на магнитно поле, действащо по дължина, плазмата е била държана на определено разстояние от стените. Чрез налягане, упражнявано от това магнитно поле, плазмата се загрявала с прекъсване всеки 10 сек. През 1958 г. била постигната температура 2 до 5 милиона градуса с приблизително определена от излъчваните около 3.106 неутрона, за време 5 милионни части от секундата. Проф. Игор Василиевич Курчатов обаче е повторил възражението, че освободените неутрони още не доказват факта, че се е получило сливане на атомните ядра; това негово възражение се е потвърдило

1957-1959

Лев Давидович Ландау и Евгений Михайлович Лифшиц теоретически обосновават, а Д. Н. Астров експериментално доказва, че някои вещества в антиферомагнитно състояние се намагнитизират от електрическото поле и се поляризират електрически от магнитно поле (виж 1938)

1958

Германският физик Рудолф Мьосбауер открива еластичното ядрено резонансно поглъщане на γ-лъчи.

Рудолф Лудвиг Мьосбауер формулира т. нар. ефект на Мьосбауер, отнасящ се до спектралния анализ на гама-лъчението.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Павел Алексеевич Черенков, Игор Евгениевич Там и Иля Михайлович Франк за откриване на ефекта на Черенков (виж 1934) и неговата теоретична обосновка. Този ефект намира приложение в уредите за точни измервания на скоростта, посоката на движение на електроните, протоните, мезоните и фотоните при високи енергии.

Вернер Хайзенберг и Волфганг Паули предлагат програма за създаване на теория на елементарните частици, която е трябвало да отговаря на следните изисквания: 1. между всички частици да съществува взаимодействие; 2. характерът на всяка частица да произлиза от вида на собственото ѝ действие; 3. при процесите между елементарните частици да са валидни определени правила на симетрията.

Вернер Хайзенберг предлага за разглеждане в Гьотинген своята унитарна теория за света, предизвикала бурни дискусии между Лев Давидович Ландау и Волфганг Паули.

Чарлз Хард Таунс и Артър Шолоу дават теоретическа обосновка на възможностите за построяване на лазера (Light Amplification by Stimulated Emmission of Radiation) – видоизменен мазер в областта на видимата светлина. Един от първите експериментални лазери бил изработен от Т. X. Мейман през 1960 г.

1959

Присъдена е Нобелова награда за физика на Оуен Чембърлейн и Емилио Джино Сегре за откриване на антипротона през 1955 г.

Организацията CERN построява в Швейцария синхротрон за протони с енергия 28 Гев.

В Брукхейвънската държавна лаборатория в САЩ е пуснат в експлоатация синхротон за протони с енергия 38 Гев

1960

При изучаване на магнитните домени (1907, 1931-1932) в монокристалните пластинки колектив от Физическия институт към Чехословашката академия на науките под ръководството на Я. Кацер открил нова доменна структура (т. нар. восъчна структура), съставена от плътни шестоъгълни домени; по-късно (1967) в лабораториите на Бел са заражда мисълта да се използва поведението на тези структури при конструирането на запаметяващи елементи. Такъв тип памет била реализирана в лабораториите на Бел през 1975 г.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Доналд Артър Глейзър за изобретяване на мехурчестата камера (виж 1952), която е заместила мъглинната камера на Уилсън и е станала важен уред за откриването на нови ядрени частици. Сам Глейзър с нейна помощ е изучавал свойствата на нуклеоните с високи енергии.

Използван е първият работещ лазерен импулс

9 ноември 1961

Пуснат е в действие първият научноизследователски атомен реактор край София

1961

Най-големият конвенционален магнит създава поле с интензитет 10 МА.м-1, но има и големи размери. Новият свръхпроводим магнит с интензитет 7 мил А. м-1 има дължина 10 см и диаметър 5 см.

Американският физик Луис Уолтър Алварес съобщава, че върху 90 от общо 30 000 фотографии на сблъсквания на ядрени частици (ускорени с бетатрона в Бъркли) може да се докаже съществуването на омегамезона, една от първите резонансни частици с изключително кратка продължителност на живот.

В Института по теоретична и експериментална физика „П. Н. Лебедев” в Москва е пуснат в действие ускорител на протони с мощност 7 GeV.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Робърт Хофщетер за изучаване електрическите осцилации на електроните в атомното ядро и свързаните с това открития върху структурата на нуклеоните благодарение на усъвършенствания от него сцинтилиращ брояч. Нобелова награда е присъдена и на Рудолф Лудвиг Мьосбауер за изучаване на резонансната абсорбция на гама-лъчението – за откриване на ефекта на Мьосбауер (виж 1958)

1962

Присъдена е Нобелова награда за физика на Лев Давидович Ландау за теорията, отнасяща се до физиката на ниските температури, и по-специално течния хелий. Ландау е разработил макроскопската теория за свръхфлуидността на хелия при температури, близки до абсолютната нула. Развил е и теорията за междинните състояния на свръхпроводниците

1963

Присъдена е Нобелова награда за физика на Мария Гьоперт-Майер, Ханс Йенсен и Юджин Пол Уигнър за създаването на нова теория за строежа на атомното ядро (т. нар. слоест модел) – (виж 1948).

Михаил Соломонович Йофе и неговата работна група, провеждайки опити за термоядрен синтез в Курчатовския институт в Москва, достигат температура 40 милиона градуса; успели са да задържат плазмата в стабилно състояние в продължение на няколко стотни от секундата. Въпреки всичко за термоядрен синтез не са били достатъчни нито плътността на плазмата, нито периодът на нейната стабилност, въпреки че в сравнение с предишните опити били 10 пъти по-големи; по същото време и Р. Ф. Поуст от университета в Бъркли съобщава, че в апаратурата ALICE плазмата се е задържала в стабилно състояние в продължение на половин секунда. С други думи, били са постигнати стойностите, изчислени като необходими за протичане на термоядрен синтез.

По-нататъшно приложение на лазера. С помощта на лазерен лъч в Цюрих се пренася човешки глас, а в Ню Йорк също с лазарен лъч се изгаря тумор, развил се върху ретината на окото

1964

А. Ф. Тулинов открива „ефекта на сенките”, послужил като основа за развитието на протонографията, т. е. ядрената микроскопия на кристалите.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Николай Генадиев Басов, Александър Михайлович Прохоров и Чарлз Хард Таунс за дейността им в областта на квантовата електроника, която е довела до построяването на мазерите и лазерите. (Първият доклад по тази проблематика от Басов и Прохоров се появява в началото на 1953 г.; 1954 – „мазерът” на Таунс; 1958 г. – лазерът на Таунс; 1964 г. – се появява лазер с електронен, а по-късно и с оптически импулс).

Мъри Гел-Ман и Дж. Цвайг разработват кварковата теория.

Джеймс Кронин и Вал Фич развиват теорията за нарушаване на закона за симетрията при комбинираната инверсия

1965

Присъдена е Нобелова награда за физика на Ричард Филипс Файнман, Джулиан Швингър и Шиничиро Томонага за дейност в областта на квантовата електродинамика

1966

В Ереван (Армения) е пуснат в действие пръстеновиден ускорител на електрони с мощност 6 Гев.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Алфред Кастлер за откриване и доразвиване методите на оптическите резонанси на Херц в атомите. Неговите предишни трудове са станали основа за създаване на квантовите генератори за електромагнитно лъчение (мазери и лазери)

1967

Присъдена е Нобелова награда за физика на Ханс Албрехт Бете за принос към теорията на ядрените реакции. През 1938-39 г. заедно с Карл Фридрих Вайцзекер е изказал предположението за ядрен синтез на Слънцето, по-късно е доразвил тази теория в т. нар. въглеродно-азотен цикъл.

В Серпухов, СССР, е пуснат в експлоатация линеен ускорител-инжектор с енергия 100 MeV.

В Ленинградска област влиза в действие синхроциклотрон с енергия 1 GeV.

В Серпухов е пуснат в действие синхротрон (пръстеновиден ускорител на протони) с енергия 70 GeV (начало на строежа – 1961); през октомври 1967 г. с него се постига мощност 76 GeV (среден диаметър на траекторията – 472 м, дължина 1483 м, разход на енергия 100 000 Квт, употребена стомана – 20 000 т; за ускорителя с мощност 10 GeV в САЩ са били изразходвани 36 000 т стомана. За строежа на този синхротрон през 1970 г. са били удостоени с Ленинска награда: В. В. Владимирски, Д. Г. Кощаров, А. А. Кузмин, А. А. Логунов, P. М. Суляев, И. Ф. Малишев).

Г. Файнберг публикува хипотезата за съществуването на тахийоните – частици, по-бързи от светлината

1968

Присъдена е Нобелова награда за физика на Луис Алварес за приноса му в областта на физиката на елементарните частици, главно ядрените реакции (1937) и ядрения синтез „на студено” (1956)

1969

В Серпухов (СССР) са открити ядрата на антихелия.

Присъдена е Нобелова награда за физика на Мъри Гел-Ман за класификацията на елементарните частици и тяхното взаимодействие (през 1932 г. се е предполагало, че съществуват 3 елементарни частици, през 1947 г. са били познати вече 14, а през 1969 – около 200). Класификацията на Гел-Ман от 1953 г. изхожда от тяхната маса в състояние на покой

Краят на 60-те год.

Ядрената физика и физиката на елементарните частици проникват все по-дълбоко в решаването на основните проблеми, свързани с космическата и звездната физика.

В САЩ, Япония и Чехословакия са конструирани първите лазерни далекомери

1970

Присъдена е Нобелова награда за физика на френския физик Луи Йожен Феликс Неел за трудове и открития в областта на феромагнетизма и антиферомагнетизма (от 1932).

Присъдена е Нобелова награда за физика на шведския физик Ханес Алфвен за неговата астрофизична дейност, където се е проявил предимно с трудовете, посветени на магнитнохидродинамичните вълни (алфвенови вълни); така също и понятията алфвенова скорост или алфвенова релативна скорост навлизат в астрофизическата терминология от 40-те години

15 октомври 1971

В Серпухов (СССР) е пусната френска водородна камера (Мирабел). Височина 16,5 м, дължина 4,5 м, тегло 3000 т, работен обем 6,6 м3. Произведена е в Сакле край Париж

1971

Присъдена е Нобелова награда за физика на Денис Габор за откриване и развитие на холографния метод (1948), до който е стигнал при опитите си за прилагане на рентгеновите лъчи в микроскопията.

Наблюдаван е т. нар. серпуховски ефект на едноименния ускорител, при който в областта с енергия 25-65 GeV настъпват промени в характера на силното взаимодействие на ядрените частици

1973

Присъдена е Нобелова награда за физика на Лео Есаки, Ивар Йевер и Брайън Джоузефсън за разширяване изучаването и приложението на тунелните явления, от една страна, в електрониката, а от друга – в областта на свръхпроводимостта.

В съветския град Шевченко е пусната в експлоатация първата ядрена електроцентрала в света с реактори с бързи неутрони (350 MW), предназначена за промишлени цели. С тази електроцентрала е бил решен и проблемът за обезсоляване на морската вода

1974

Присъдена е Нобелова награда за физика па Мартин Райл за усъвършенстване на експерименталните методи и инструменталната база в радиоастрономията, най-вече за развиване на т. нар. апаратурни синтези за улавяне на радиосигнали; Нобелова награда е била присъдена и на Антъни Хюиш за откриване и обясняване на пулсарите (1967-1968).

Английският теоретичен физик Стивън Хокинг обяснява природата на „черните дупки”

24 януари 1975

В Бирмингамския университет е достигната най-високата скорост на въртене – ос, поставена във вакуум, развва 7250 оборота в час

12 март 1981

Явлението Фотоелектретно състояние на веществата е вписано като откритие на акад. Георги Наджаков в Държавния регистър за открития

1983

Италианският физик Карло Рубия открива калибровъчните бозони W± и Z0 – носители на електрослабото взаимодействие

1986

Швейцарският физик Карл Мюлер и немският физик Йохан Беднорц регистрират свръхпроводимост в керамични материали при Т=35° К (високотемпературна свръхпроводимост)

23 март 1989

В университета в Юта (САЩ) е обявен студеният термоядрен синтез

1989

Влиза в действие Големият позитрон – електронен ускорител (LEP) в CERN (Европейската организация за ядрени изследвания)

1991

Откриване на Ускорителя на релативистични тежки йони в Брукхейвънската национална лаборатория, САЩ

27 май 1994

Учените от Принстънската лаборатория постигат най-високата в историята температура – 527 777 760 градуса по Целзий, която е 30 пъти по-гореща, отколкото е в центъра на Слънцето

1995

В Европейската организация за ядрени изследвания е получен първият атом антиматерия (антиводород)

Американските физици Карл Уиман и Ерик Корнел осъществяват първия синтез на Бозе-Айнщайнова кондензация

1999

Балон на НАСА събира няколкостотин антипротона (антиматерия) сред милиардите частици на космическите лъчи, минали през детектора му

22 октомври 2001

Руски учени откриват органичен магнит

10 септември 2008

В Женева е пуснат в действие Големият адронен ускорител

21 октомври 2008

Официално е открит Големият адронен ускорител

2009

Влиза в действие Големият адронен ускорител (LHC) в CERN

Ноември 2010

Физиците в ЦЕРН (Женева) улавят и задържат за 1/6 от секундата в магнитен капан 38 водородни атома от мистериозно липсващата във Вселената антиматерия

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови