Преди новата ера

 

3500 г.

Древните египтяни произвеждат бронз – сплав от мед и калай

VII век

В някои фрагменти от Ашурбанипаловата библиотека са описани начини за производство на топени емайлови покрития за тухли. Въпреки че емайл се произвеждал още от средата на II хилядолетие пр. н. е. и това предполагало определено ниво на химичните емпирични познания, записването на рецептите е израз на опитите да се систематизират и предадат по-нататък наблюденията, плод на практиката. В същата библиотека се съхранявали и рецептурни справочници за производството на бои

След новата ера

 

Нач. на новата ера

Златото, среброто, медта, оловото, желязото, калаят и живакът вече са известни.

В Индия намират приложение в занаятчийството и медицината редица химически съединения (син и зелен камък, серни препарати, арсеник, оцет и луги)

II век

В Александрия, Египет, се слага началото на развитието на алхимията

III век

Гръцкият, т. нар. 10-ти Лайденски ръкопис, намерен през 1828 г., резюмира 100 рецепти, свързани с „трансмутацията” – превръщането на металите в благородни, както и с преработката и наподобяването на самите благородни метали. Подобно е и съдържанието на Стокхолмския ръкопис, открит през 1906 г., датиращ също от III в. В него се изброяват начини за боядисване на платове, методи за наподобяване на скъпоценни камъни и др.

III-XVII век

В Египет възниква алхимията (III-IV в.) и се развива през средните векове главно в Западна Европа. В стремежа си да превърнат неблагородните метали в злато и сребро алхимиците откриват много нови вещества (сплави, стъкло, емайли) и методи (сублимация, дестилация)

400

Философите от александрийската школа използват думата „химия”, за да означат процеса на изменение в материалните субстанции

IV век

В гръцкия език се появява терминът „химея”, използван от александрийските автори (напр. Зосим) като вече познат по-рано термин. Етимологията на думата може да е гръцка (chymos – сок, chyma – леене, chymeysis – смесване) или египетска (chemi или chuma – лат. humus – почва). По същото време благодарение на усилията си за превръщане на обикновените метали в злато и сребро алхимията се обособява като отделна дисциплина; своите рецептури тя изразява на мистико-алегоричен език. Зосим Панаполски написва т. нар. „Хемеотика”, съставена от 28 книги, посветени на алхимията. Запазена е само 24-тата книга.

Китайският алхимик Ко Хунг описва начин за получаване на живак чрез загряване на цинобър и кондензиране на живачните пари.

По същото време в Индия от химикалите е познат напр. арсеникът – (As2О3), а за оцветяване се е използвала стипца

550

В Индия се прилага нова технология за обработка на металите – циментация

Около 600 г.

През този период в Индия вече е добре позната и използвана селитрата

624

Изидор Севилски споменава използването на хмела при производството на бира. Именно от подобни емпирични производства водят началото си първите химически познания

750

Арабският учен Джабир ибн Хайян получава оцетна киселина чрез дестилация на винен оцет. Той е известен като алхимик, опитващ се да превръща метали в злато и да открие „елексира на живота” или панацеята – вещество, което може да лекува всякаква болест

VIII век

В латинската литература се появяват химически или алхимически рецептури, изхождащи от ранновизантнйски образци, напр. „Compositiones ad tingenda musiva” или сходното с него по съдържание „Марае clavicula de efficiendo auro”

IX-X век

Арабският лекар и алхимик Джабир ибн Хайян (Гебер) обобщава голяма част от химическите и алхимическите познания на своето време, произхождащи главно от египетската, гръцката и индийската алхимия. Под негово име по-късно (през XIII-XIV в.) се появили редица трактати в тази област (т. нар. Псевдо-Гебер). В произведенията му срещаме разсъждения за алхимията, използването на редица химически съединения и техните реакции. Познавал е начини за получаване и пречистване на различни метали, за добиване, обработка и дестилация на растителни масла, сублимацията и дестилацията на живака, приложението на лугата и сапуна, накаляването в специални пещи

1000

В трактата „Китаб кимия”, приписван на ал-Киндим, се описва химическото производство на фалшиви парфюми чрез дестилация на природни продукти във водна баня

Краят на X

I пол. на XI век

Ал-Бируни се занимава с определяне плътността на различни метали и минерали с помощта на своя „конусовиден инструмент”, чрез който измервал обема на предметите. Например за златото посочва стойността, изразена в съвременни мерки, 19,5.103 кг.м-3, за живака 13,56.103 кг.м-3. Известно му било, че резултатите в това отношение се влияят от качеството на използваната вода. От неговите наблюдения изхожда и ал-Хазини в своята „Книга за теглилките на мъдростта”

Около 1200

Арабите пренасят в Европа „китайската сол” – селитрата.

Алхимиците изнамират начин за производство на някои киселини – „остри води”. Сярна киселина (spiritus vitrioli) получавали чрез загряване на син камък и стипца или чрез загряване на сяра и селитра; солна киселина (spiritus salis) приготовлявали чрез загряване на смес от морска сол и сярна киселина; азотна киселина (agua fortis) – от загряването на селитра, зелен камък и стипца. По същото време опознали и действието на царската вода върху златото (описание на нейното приготовление дава през 1270 г. Бонавентура). Можели да произвеждат селитра от реакцията на азотна киселина с разтвор от поташ. Бил известен начин за кристализация на чистите съединения. Някои бележки относно получаването на киселини намираме в съчинението „Liber de inventione veritatis“, приписвано на Гебер

Около 1250

Немският философ и теолог Алберт Велики открива химическия елемент арсен

1300

Сярната киселина е открита от най-скромния алхимик, известен единствено под името Фалшивия Джебер

Краят на XIII в.

Появяват се трактати по алхимия (т. нар. Псевдо-Гебер), съдържащи рецептури за производството на някои от главните съединения. Поташ се получавал от изгарянето на пирит, сода – от горенето на морски водорасли, сода и вар образували натриева луга, която пък се използвала за разтваряне на сяра. Металите били приемани за смес от живак и сяра. Според тогавашните схаващания сярата притежавала свойството горливост, а живакът бил източник на характерните за металите свойства – топимост, блясък, ковкост и др.

1477

Излиза първата печатна книга по химия от Михаел Шрик „Nützliche Materi von mancherley ausgebrannten Wässern”, посветена предимно на въпросите, свързани с дестилацията

15 век

Парацелз основава ново направление в медицината (ятрохимия), според което болестите се лекуват с химични вещества; начало на фармацевтичната химия

1540

Германският ботаник и фармацевт Валерий Кордус открива и описва технологията за получаване на диетилов етер от сярна киселина и етилов спирт

1597

Немският алхимик Андреас Либавий публикува произведението си „Алхимия” – учебник по химия

I половина на XVII в.

Настъпва връхната точка в развитието на ятрохимията, вниманието на химиците се съсредоточава преди всичко върху производството и употребата на лекарства от неорганичен характер

1610

Френският химик Жан Беген публикува Tyrocinium chymicum, първия труд по химия.

В изданието от 1615 г. на неговия учебник Беген прави прототипа на първото химическо уравнение

1625

Немският ботаник Йохан Глаубер открива, че от сярна киселина и готварска сол може да бъде получена солна киселина. Остатъкът от реакцията става много популярно разслабително средство и получава названието „глауберова сол” („натриев сулфат”)

1637

Галилео Галилей успява да определи плътността на въздуха

1648

Йохан Глаубер установява сродството на различните метали с живака

1661

Ирландският химик Робърт Бойл дава първото научно определение на химичен елемент

1669

Хамбургският лекар Бранд открива фосфора; откритието поражда голям интерес

1674

Английският химик и физиолог Джон Мейоу описва принципа на горенето

1697

Георг Ернст Щал формулира т. нар. флогистоновата теория, с помощта на която се опитва за пръв път да въведе система в обяснението на химичните реакции.

В произведението „Experimenta, observationis, animadvertiones chymicae et physicae” на Георг Ернст Щал за първи път се дава обяснение на т. нар. флогистонова теория; според тази теория флогистонът представлява материална субстанция, съдържаща се във всеки горящ предмет и отделяща се от него само при горене или топене. Флогистоновата теория е изиграла важна роля в развитието на теоретичната и практическата химия от XVIII в.

1710

Йохан Конрад Дисбах получава в Берлин пруско синьо

1718

Етиен Франсоа Жефроа старши започва да публикува своите резултати от изучаването на афинитета (включително и таблици); терминът афинитет влиза в употреба едва през 1720 г.

1722

Фридрих Хофман описва получаването на магнезиев окис от минералните извори

1728

Жефроа старши определя качествения състав на железния сулфат

1732

Със своите трудове Херман Бурхафе съдейства за изучаването на химическия афинитет.

Жефроа старши определя качествения състав на глауберовата сол (Na2S04)

1736

Каучукът – За първи път гумата била внесена в Европа през 1736 г. от Шарл дьо Кондамин от Перу, където била известна от векове. Хората открили, че тя изтрива текст, писан с молив, знаели, че произхожда някъде от „Индиите” и затова я нарекли „индийска гума”. Чарлс Макинтош бил химик, а Томас Ханкок – изобретател, и през 1820 г. двамата правили опити с различни вещества, като целта им била да разтворят гумата. При един от опитите Макинтош поставил слой гума между две парчета плат и получил мушамата – първата непромокаема дреха! В същото време Ханкок изобретил първия каучук от ивици гума, залепяни към ботуши или обувки. След известно време Ханкок чул за германец (не знаел името му), който се опитвал с гумени конци да образува надлъжните нишки, съставящи парче плат, т. нар. основа. Той обаче имал затруднения и помолил една парижка фирма да му съдействува. Тя не могла да окаже помощ и на свой ред помолила Ханкок да се намеси. Той заминал за Париж, решил проблема и през 1830 г. фирмата произвела първия тънък каучук. Като използвал тази каучукова материя, през 1837 г. Джеймс Дауи създал ботуши, обшити с каучук, а през 1887 г. във Великобритания се появили първите „гумирани кюлоти”, изработени от плосък каучуков ширит. Проблемът при обикновената гума е, че в горещо време става лепкава, а в студено губи еластичността си. Чарлс Гудиър от Америка се опитвал да я усъвършенства. Съвсем случайно прегрял смес, която бил изготвил от гума, сяра и оловно белило (оловен карбонат, използван в багрилата) – и открил, че е получил каучук, който трудно гори и се топи – вулканизиран каучук. Той се опитал да продаде идеята на Чарлс Макинтош, но Томас Ханкок, който още работел заедно с Макинтош, вече бил стигнал самостоятелно до това, което бил получил Гудиър. И така, през 1844 г. в интервал от няколко дена един и същ материал се появил и в Америка, и в Англия. Две години по-кьсно Александър Паркис открил, че каучукът може да се вулканизира и като се потопи в разтвор от серен монохлорид (сега известен като двусерен двухлорид). Това бил най-подходящият начин за изготвяне на каучук за балони, биберони за бебешки шишета и други подобни изделия. Междувременно (през 1845 г.) Стивън Пери от Лондон се сетил за какво друго може да се използва еластичният каучук. Той започнал да произвежда първите гумени ластичета „за документи, писма и други”

1737

Жан Ело, Йохан Хайнрих Пот (1739) и Жефроа младши (1753) изследват бисмута и определят свойствата му

Около 1740

В Европа се разпространяват познанията за платината, открита през 1738 г. и доставяна от Ямайка и Перу; първият трактат за нея написва Чарлз Ууд през 1746 г. Платината навлязла в практиката към края на века (за огледала на телескопи, еталони на метричната система)

1741

Ломоносов изказва мисълта, че атомите на различните елементи са качествено различни и се свързват в едно цяло – молекула

1742

Георг Бранд изолира кобалта, който обаче, също както и никелът, бил още по-рано използван и различаван в съединенията

1746

Георг Бранд прави точна разлика в съединенията между натрия и калия. Неговата работа била доуточнена от Марграаф и други

1747

Пиер Жозеф Макер определя състава на гипса

1751

Алексей Фредерик Кронщед изучава и прави описание на физическите и химическите свойства на никела

1755

На базата на трудовете на Блек, където се разглежда разлагането на варовика, било установено съществуването на калция и неговото сродство с натрия и калия

Около 1755

При анализа на калциевия и магнезиевия карбонат Джоузеф Блек получава въглероден окис. Прилага метода на сгъстения въздух с цел да се осъществи абсорбцията на последния във вода

1756

Ломоносов доказва експериментално запазването масата на веществата при химични реакции

1765

Хенри Кавендиш определя свойствата на водорода

1766

Английският химик Хенри Кавендиш открива нов горящ газ, който нарича „огнен въздух”. Той го получава чрез въздействие със сярна киселина върху някои метали. Днес газът е известен като водород

1769

Карл Вилхелм Шееле, Бергман и др. започват да изучават органичните киселини, между които и бензоловата киселина (1782), млечната киселина (1780), лимонената киселина (1784) и др.

Николаус Йозеф фон Жакен, работещ в Банска Щявница, издава съчинението „Examen chemicum doctrinae Mayerianae de acido pingui et Blanckianae de aero fixo respectu calcis”, в което по лабораторен път доказва правилността на твърдението на Блейк, че при изгарянето на варовик се освобождава въглероден двуокис; с това се нарежда между първите разпространители на теорията на Лавоазие за окисляването

1772

Шотландският химик и лекар Даниъл Ръдърфорд открива азота.

Английският химик Джоузеф Пристли изучава свойствата на солната киселина (HCI).

Антоан Лоран Лавоазие, който от началото на 70-те години се е занимавал с влиянието, оказвано от атмосферния въздух върху горенето, стига до заключението, че при горене сярата и фосфорът абсорбират въздуха

1773

Джоузеф Пристли изучава свойствата на азотния окис (NO).

Френският химик Антоан Боме изучава условията за промяна на афинитета на различните елементи

1774

Джоузеф Пристли изолира кислород и установява, че той подпомага горенето.

Дж. Пристли открива кислорода, като го нарича „жизнен въздух”. Пристли доказва, че той се отделя от растенията и се поглъща от животните. По-рано немският химик Карл Шееле изолирал кислорода, но не оповестил откритието си. След време, през 1779 г., Лавоазие нарекъл този газ кислород.

Карл Вилхелм Шееле открива химическите елементи барий, манган и газообразния хлор.

В проби от пиролузит Шееле открива бариев сулфат.

Шееле открива газообразния хлор и изучава неговите избелителни свойства

1775

Шотландският химик Джоузеф Блек открива въглеродния диоксид

1775-1783

Торберн Олаф Бергман изучава афинитета на различни вещества и съставя таблици за взаимния афинитет на 59 от тях

1776

Джоузеф Пристли и Хъмфри Деви откриват диазотният окис (N2O). Деви забелязал, че когато се вдишва, новият газ предизвиква в началото състояние на възбуда, придружено от пристъпи на неудържим смях и слухови халюцинации, поради което го нарекъл райски или веселящ газ

1777

Антоан Лавоазие доказва, че основните съставки на въздуха са кислород и азот.

Изследвайки „силата” на киселините, Карл Фридрих Венцел стига до двойното (бинарно) разпадане.

Шееле публикува своите научни студии от 1768-1773 г., в които се съдържа откритието на двете основни съставки на въздуха, на хлора и др.

1778

Италианският учен Алесандро Волта изолира метана като първия въглеводород. От 1785 г. с него се занимава френският химик Клод-Луи Бертоле.

Като изучава молибденовия сулфид, Шееле открива молибденовия окис и молибдена

1780

Френският химик Антоан Лавоазие публикува теорията си за окислителните процеси; формулира (1789) закона за запазване на масата

1781

Хенри Кавендиш определя състава на въздуха.

Кавендиш анализира състава на азотната киселина и изучава нейните свойства.

Карл Вилхелм Шееле открива химическия елемент волфрам.

Шееле изследва минерала тунгстен и открива волфрамовата киселина

28 юни 1783

Френският химик Антоан Лавоазие обявява в Академията, че водата се състои от кислород и водород

1783

нтоан Лоран Лавоазие и Пиер Симон Лаплас дефинират точно т. нар. малка калория и поставят основите на научната калориметрия, макар да са описали калориметър с вода още през 1780 г.

Хенри Кавендиш и Пиер Жозеф Макер установяват състава на водата и доказват, че от изгарянето на водорода се получава вода; Кавендиш определя и обемното съотношение между водорода и кислорода във водата.

Шееле изолира глицерин

1784

Лоренц Крел издава в Германия химическото списание „Chemische annalen”, което продължава периодичните издания на Крел от 1778 г.

1785

За първи път Хенри Кавендиш предполага за съществуването на аргона във въздуха, но е открит едва през 1894 г. от лорд Рейли и сър Уилям Рамзи. Той е първият открит благороден газ.

Клод Луи Бертоле приготвил хлорна вода и установил, че разтворът има избелващ ефект.

Лавоазие разлага водата с нажежено желязо. В произведението „Reflexions sur le phlogistique” Лавоазие напада флогистоновата теория и пропагандира новата теория на горенето

1786

Бертоле определя химичния състав на амоняка

1787

Лавоазие публикува химична номенклатура, която продължава да се използва и днес.

В сътрудничество с Бертоле, Фуркроа и Гитон дьо Морво, Лавоазие създава първата добре организирана химична номенклатура. В неговата система (която служи за основа и днес), съставът на даден химикал определя името му. Единната номенклатура дава възможност на химиците от цял свят да си съобщават ясно един на друг своите открития.

Бертоле установява, че циановодородът (HCN) се състои само от водород, азот и въглерод

1788

Бертоле открива калиевия хлорат – КСLO3.

Беролдинген изказва мнението, че живачните находища възникват от сублимация

1789

Френските химици Лавоазие, Бертоле, Фуркроа и др. издават „Annales de Chimie”, които след кратко прекъсване през 1797 г. продължават да излизат като „Annales de Chimie et de Physique”.

Лавоазие издава съчинението „Traité élémentaire de chimie”, в което обяснява своята нова химична теория, включително теорията за горенето, и формулира закона за запазване масата на веществата при химични реакции. Произведението имало голям отзвук. Лавоазие установява, че кислородът, водородът, сярата, азотът, въглеродът, фосфорът и металите са елементи.

Германският химик Мартин Клапрот открива елементите цирконий и уран.

Ирландският химик Хигинс изказва идеята, че всички елементи са организирани в определена система

1791

Религиозните идеи на Дж. Пристли и подкрепата, която оказал на Американската и Френската революция, разгневили сънародниците му. През 1791 г. тълпа унищожила дома и лабораторията му и впоследствие той избягал в Съединените щати.

Начинаещият геолог пастор Уилям Грегър открива елемента титан в Англия, а е наречен на титаните от гръцката митология от германския химик Мартин Хайнрих Клапрот

1792

Йеремиас Бенджамин Рихтер публикува резултатите от своите количествени изследвания върху химичния състав на веществата

8 май 1794

По заповед на Конвента за антиреволюционна дейност в Париж е гилотиниран френският химик Антоан-Лоран Лавоазие.

Както много други личности, на младини Лавоазие е изучавал право. Това дава основание на новата власт след Френската революция от 1789 г. да се отнася с дълбоко подозрение към него. Накрая той е арестуван с още двайсет и седем души. На 8 май 1794 г. всички те били съдени, намерени за виновни и гилотинирани. До съда била отправена молба да бъде пощаден животът на Лавоазие заради огромните му заслуги към родината и науката. Съдията отхвърлил молбата със следната кратка забележка: „Републиката няма нужда от гении.”

1796

Бертоле определя химическия състав на сероводорода H2S.

Холандските химици Бауд, Дейман, Ван Троствейк и Лауеренбюрх откриват етилена

1798

Йохан Вилхелм Ритер изразява мнението за тясната връзка между химичните и електрическите свойства на веществата; позовавайки се на познанията на Йорстед (1804), Авогадро и Дейви, Берцелиус създава теорията, според която всяко вещество е електрически положително или отрицателно и този поляритет обуславя степента на афинитета на веществото

Около 1800

Използването на химични методи в минералогията води до появата на нов етап в тази дисциплина; през I половина на XIX в. учените определили химическия състав на 450 минерала и при техния анализ открили 28 нови химически елемента: Li. Na, К, Be, Mg, Са, Ва, В, Al, Si, Th, U, V, Nb, Та, Se, Br, I, Rh, Ru, Pd, Os, Ir и редките земи Er, La, Се, Tb и определили тяхното относително атомно тегло

1800

Антъни Карлайл и Уилям Никълсън откриват електролитното разлагане на водата.

След редица опити, изхождащи от наблюденията на Галвани и др., Алесандро Волта създава първия химически източник на ток, т. нар. елемент на Волта (електрическата батерия). На негово име е наречена единицата за електрическо напрежение волт

1801

Йохан Вилхелм Ритер наблюдава почерняването на сребърния нитрат, оцветяван от невидимата част на спектъра зад виолетовия цвят.

Чарлз Хатчет изследва непознат минерал, който нарекъл колумбит, а предполагаемия непознат елемент в него – колумбий. Едва през 1844 г. Розе доказал, че предполагаемият елемент е ниобий, онечистен от танталов окис

1801-1808

Английският физик и химик Джон Далтън публикува атомната теория и закона за кратните отношения; определя атомните маси на химичните елементи и разработва системата на химичните символи.

Разгаря се дискусия между Пруст и Бертоле за съществуване на постоянни съотношения между съставките, изграждащи съединенията; на базата на своя труд за съединенията на различните метали (окиси и соли), с който Пруст се занимавал от 1799 г., той доказва, че съставките на съединенията се намират в постоянни съотношения

1802

Андерс Густав Екеберг открил в една финландска руда нов елемент, който нарекъл тантал.

Френският химик Луи Жак Тенар привлича вниманието върху активната функция на дрождите при квасене. Нарича ги фермент

1803

Джон Далтън създава своята теория за атомите. Публикува идеите си през 1805 г.

Джон Далтън въвежда понятието „атомно тегло” и определя първи атомното тегло (масата) на редица химически елементи.

В бележките на Дж. Далтън се съдържат основите на използваната днес химична символика.

Шведският химик Йенс Якоб Берцелиус открива церия – най-важният от редките земни елементи.

Английският физикохимик Уилям Уоластън открива в бразилската платинова руда нов елемент – паладий, а непосредствено след това и друг нов елемент, който нарича родий

1804

При потапяне на платина в царска вода един примес се оказва значително устойчив. През 1804 г. Джеймс Франсис Тенънт открива, че се отнася за сплав от два нови елемента, които нарекъл осмий и иридий.

Фридрих Зертюрнер изолира морфин от опия

1805

Томъс Чарлз Хоуп доказва експериментално, че водата има максимална плътност при 4°С и че при спадане на температурата под тази граница увеличава своя обем

1807

Атомната теория на Далтън за първи път намира отражение в работата на Томъс Томсън „System of Chemistry”.

Чрез електролиза на калиев хидроокис и натриев хидроокис сър Хъмфри Дейви открива новите елементи калий и натрий.

През 1800 г. Алесандро Волта въвежда първата електрическа батерия. Английският химик Хъмфри Дейви използва тази електрическа батерия, за да раздели соли по начин, днес известен като електролиза. С помощта на много последователни батерии, той успява да отдели калий и натрий от техните хидроокиси през 1807 г. и калция, стронция, бария и магнезия през 1808 г. Той също така показал, че кислородът не може да се получи от веществото, познато дотогава като оксисолна киселина, и доказал, че веществото е отделен химичен елемент, който кръщава хлор. Дейви проучва енергията, която била включена в процеса на разделяне на солите, като това днес се изучава от науката електрохимия

1808

Джон Далтон излага систематично своята атомна теория в произведението „New System of Chemical Philosophy” (1 том – 1808 г., 3 том – 1827 г.). В него е поместена таблица на стойностите на относителните атомни тегла (за водорода дава стойност 1, за азота и въглерода – 5, за кислорода – 7 и т. н.); оттук извлича и относителните атомни тегла на съединенията.

Берцелиус и Понтин отделят калций чрез електролиза (с живачен катод).

Гей-Люсак и Тенар получават чистия елемент бор, който в свързан вид (различни борни съединения) бил известен в Европа още през ранното средновековие.

Няколко месеца след откриването на калия и натрия Хъмфри Дейви разлага чрез електролиза някои алкални съединения; от магнезиевия окис извлича метал, който именува магний, наречен по-късно магнезий

1811

Амадео Авогадро разглежда атомите и молекулите като прости и сложни частици, от които са съставени веществата; позовавайки се на трудовете на Жозеф Луи Гей-Люсак от 1808 г., Авогадро стига до заключението, че даден обем газ съдържа винаги еднакъв брой молекули; до същия извод независимо от него стига и Андре Мари Ампер през 1814 г. Този закон обуславя метода за определяне на химическите формули на съединенията и относителните атомни тегла.

Френският производител на сапун Куртоа открива, че разтвор от морски водорасли разяжда силно меден котел. След прибавяне на реактиви се получават виолетови изпарения. Същата година Гей-Люсак установява, че се отнася за нов елемент, който нарича йод, а през 1813 г. Дейви установява сродството между йода и хлора

1812

Йонс Якоб Берцелиус, шведски химик и професор по медицина и фармация, излага теорията, че всички вещества са съставени от електроотрицателни и електроположителни частици.

Й. Я. Берцелиус развива идеята, че химичните сили за свързването на частиците имат електростатична природа

1812-19

Й. Я. Берцелиус разработва дуалистичната електрохимична теория

1817

Изучавайки производствения процес при получаване на сярна киселина в Грипохолм, Й. Берцелиус открива нов елемент и го нарича селен.

Берцелиус открива химическия елемент селен. Като забелязал, че изолираният от него елемент много прилича на телура и го съпътства, Берцелиус го нарича селен в чест на Селена (Луната), защото „телурис” на латински означава Земя

При анализа на цинковия окис, имащ жълтеникав оттенък, гьотингенският химик Фридрих Щромайер открива неизвестния елемент кадмий; по същото време кадмият е открит и от химика Карстен.

В минерала петалит Юхан Арведсон открива нов елемент, наречен литий

1818

Якоб Берцелиус публикува своето произведение „Схема на теорията за химичните отношения”, в която обобщава многогодишната си експериментална дейност. Привежда таблица за относителните атомни тегла на познатите тогава елементи, като за основа приема кислорода със стойност сто; елементите обозначава с първите букви (евентуално първите две букви) от тяхното латинско наименование. Таблицата съдържала повече от 30 елемента

1819

Немският химик Айлхард Мичерлих излага възгледа, че съединения с подобна кристална форма притежават и подобна химична структура

1819-1821

Айлхард Мичерлих изследва изоморфизма и полиморфизма на минералите

1820

Дюлон и Пти установяват зависимостта между специфичната топлина и атомното тегло на елементите.

Гардън и Чембърлейн откриват нафталина

1821

Йохан Волфганг Дьоберайнер открива катализиращото действие на платината, което вероятно още през 1817 година е наблюдавал и Дейви

1822

Джон Хершел използва спектралните линии при определяне химичния състав на малки количества от дадено вещество

1823

Майкъл Фарадей получава втечнен хлор. Така се открива възможността хлорът да се прилага при пречистването на водите и за изрусяване

Якоб Берцелиус успява да изолира елемента силиций чрез действието на метален калий върху силициев флуорид. Първите кристали чист силиций получава през 1855 г. Сент Клер Дьовил.

Томъс Греъм определя състава на фосфорната киселина и нейните соли.

Мишел Йожен Шеврьол на базата на дългогодишни аналитични изследвания на сапуните се запознава с органичните киселини; открива, че осапуняването представлява хидролиза

1824

Фарадей открива бензола.

Берцелиус изолира циркония.

Фридрих Вьолер синтезира за пръв път органично съединение (карбамид) от неорганични вещества (оловен цианат и амоняк).

През 1824 и 1828 г. Фридрих Вьолер осъществява първите синтези на органични от неорганични съединения (оксалова киселина от дициан, и карбамид от амониев цианат), и през следващите десетилетия теорията на витализма е изоставена

1825

Майкъл Фарадей отделя за първи път бензен (ост. бензол) чрез нагряване на китова мас. Тогава Фарадей го нарича „водороден бикарбурет”. През 1845 г. Чарлз Менсфийлд отделя бензен от каменовъглена смола, а четири години по-късно патентова промишлен начин за синтез на бензена.

Йонс Берцелиус изолира елемента титан

1826

Шведският химик Карл Густав Мозандер получава метален церий от церитова руда; през 1803 г. независимо един от друг Берцелиус и Клапрот откриват окиса на неизвестен елемент, който нарекли церит – респ. охроид.

Берцелиус въвежда понятието „двойни атоми”, т. е. според днешната терминология молекули, съставени от два еднакви атома.

Ото Унверборден открива анилина

1828

Дюма и Буле публикуват своите студии върху етера и производните му съединения.

Фридрих Вьолер синтезира пикочна киселина.

Йонс Берцелиус открива тория – слаборадиоактивен сребристобял метал. Наречен е на името на бога на гръмотевиците в скандинавската митология – Тор

Около 1830

Либих и Вьолер изучават бензоената киселина

1830

Дюма, Малагути и Льоблан получават ацетамид.

Керосин и парафин – През 1830 г. французинът Огюст Лоран за пръв път получил керосин, като дестилирал битум. Междувременно Карл Райхенбах от Германия произвел керосин от дървесен катран и го нарекъл „парафин” – от латинското parum affinis, тъй като въглеродните молекули, съдържащи се в него, имали „малобройни и слаби афинитети”. Никой не знаел какво точно да прави с веществото и затова през 1839 г. възникнала идеята то да се използва за изработване на свещи. Тогава парафинът бил твърдо вещество, а не течност. Парафинът започнал да се използва за свещи от около 1854 г. През 1850 г. обаче шотландецът Джеймс Йънг открил начин за „получаване на парафиново масло”. Нагрявал буци каменни въглища, дестилирал парите и ги разделял на петрол, газ, смазочно масло, течно тежко гориво и парафин – такъв, какъвто го знаем днес. През 1859 г. друг шотландец, Робърт Бел, успял да получи парафин от шисти. Днес той се получава от суров петрол заедно с дизелово гориво, бензин и така нататък. През 1861 г. вече била изобретена керосиновата лампа. Тя станала много популярна, тъй като била по-евтина и по-безопасна от свещите

1831

Юстус фон Либих предлага лесен метод за определяне количеството на водорода и въглерода в органичните съединения. Дюма предлага подобен метод за азота.

Независимо един от друг, американският лекар Самюъл Гутри, след това Юстус фон Либих и  Еужени Суберейн получават първото производно на метана – хлороформа, в качеството му на разтворител на каучука. Формулата на хлороформа е установена от френския химик Дюма, който измислил през 1834 г. и названието хлороформ.

Якоб Берцелиус, изучавайки органичните киселини, формулира понятието изомерия и го въвежда в практиката

1832

Ю. Либих и Ф. Вьолер разработват теорията на радикалите за строежа на органичните съединения. Те предполагат, че тези вещества са изградени от различни радикали – устойчиви частички (атомни групи), които преминават непроменени от едно съединение в друго. От съвременна гледна точка радикали са били (според Либих и Вьолер) метилен (CH2), етил (C2H3) и др.

Жан Батист Дюма изучава системно действието на хлора върху органичните съединения; замяната на водорода с хлор била в разрез с дуалистичната теория на Берцелиус

1834

Меламинът, използван за производството на пластмаси, за първи път е синтезиран от немския химик Юстус фон Либих през 1834 г. Не е чудно, че наименованието меламин произлиза от немски. Получено е от сливането на имената на два други химични продукта – melam (дериват на амониев тиоцианат) и амин. Новооткритото вещество има успех поради изключителните си свойства. Меламинът е безцветен кристал, неразтворим във вода и повечето органични разтворители, с висока температура на топене – 354°C

1835

Жан Батист Дюма и Южен Пелиго получават метилалкохол

1836

Английският химик Марш въвежда чувствителен начин за установяване присъствието на арсен в организма

1837

Огюст Каур получава аминов алкохол

1838

Пиер Жозеф Пелетие открива толуола

1839

Карл Густав Мозандер открива елемента лантан. Предсказал съществуването на този елемент в церитовата руда още през 1826 г. В чиста форма лантанът бил получен едва през 1923 г.

Жан Батист Дюма получава трихлороцетна киселина и формулира теорията за субституцията

Около 1840

Системно започва да се изучава класификацията на органичните съединения

40-те г. на XIX в.

Огюст Лоран въвежда понятията молекула и атом в тяхното съвременно значение

1840

Немският химик Кристиан Шьонбайн открива озона. Търсейки причината за особената миризма, която се усеща около електрическата апаратура, той се натъкнал на един газ, който нарекал с гръцката дума за миризма (озеин).

Със своя труд „Органичната химия и нейното приложение в земеделието и физиологията” Либих става основоположник на научната агрохимия. Формулира като основен закон условието, при което е необходимо почвата да си възвърне чрез торене тези химически съставки, които растенията изземват от нея

1842

Хайнрих Розе е един от първите, който е изучавал скоростта на химичните реакции и наблюдавал факторите, които я повлияват. Други в тази област са били напр. Лудвиг Фердинанд Вилхеми – 1850 г., и Бертло и По дьо Сен Жил – 1862 г.

1843

Карл Густав Мозандер разлага предполагаемата рядка земя итрий на три редки земи – окиси на металите на итрия и на металите, които нарекъл тербий и ербий; тези два нови елемента е изолирал в Берлин през 1860 г.

1843-1846

Шарл Фредерик Жерар и Огюст Лоран създават сравнително точна система на относителните атомни тегла; по-късно са били направени само някои доуточнения

1844

Американският изобретател Чарлз Гудиър получава патент за открития от него процес на вулканизация на каучука.

Хайнрих Розе открива нов елемент, който нарича ниобий. Чист ниобий бил получен през 1906 г. от немския химик Болтон.

Със своите изследвания в областта на органичната химия Шарл Фредерик Жерар допринася за обясняването на химичните еквиваленти и за разграничаването на атомите и молекулите на елементите

1844-1846

Хорис Уелс – (1844), а по-късно Уилям Мортън и Чарлз Томъс Джексън – (1846) въвеждат наркоза с етер

1845

Създава се Кралският колеж по химия (Rojal College of Chemistry) като едно от първите специализирани училища в Англия.

Херман Колбе синтезира оцетна киселина.

О. Лоран и Ш. Жерер създават теорията на „типовете” – схващане за изграждане на по-сложни органични съединения от прости (типове), например от вида тип „водород”, тип „вода”, тип „амоняк” и други чрез замяна на водородни атоми с различни остатъци. Теорията на типовете е първата крачка към съдаването на учението за валентността на елементите

1846-1847

Италианският химик Асканио Собреро синтезира нитроглицерин

1848

Френските химици Шарл Жерар и Огюст Лоран разработват теорията на типовете за систематиката на органичните съединения.

Луи Пастьор открива, че винената киселина съществува в два варианта, всеки от които има противоположна посока на поляризация

1850

Уилям Уилямсън след редица отделни трудове на други учени (Дюма, Буле, Либих, Греъм и др.) публикува обобщителен труд за алкохолите.

Август Вилхелм Хофман получава първите заместители на анилина – (ароматични амини)

II половина на XIX в.

При химичния анализ на минералите са открити 20 нови химични елемента: Rb, Cs, Cd, Ra, Sc, Ga, In, Ti, Ac, Ge, F, Po, както и редките земни елементи: Pr, Nd, Sm, Gd, Dy, Mo, Tu, Yb

1851-1853

Английските химици Уилям Одлинг и Едуард Франклънд създават учението за валентността на елементите

1852

Уилямс, по-късно и Жерар публикуват резултатите от изучаването на дехидрираните киселини

1856

Английският химик Уилям Хенри Пъркин синтезира първия синтетичен багрител, известен като пъркинов или анилинов пурпур.

Боите – Как се боядисват платове, е известно от хилядолетия, но съвременните синтетични багрила били създадени за пръв път от английския химик Уилям Хенри Пъркин през 1856 г. Осемнадесетгодишният Уилям X. Пъркин обичал в края на седмицата да работи в една стара барака в градината на родителите си. Опитвал се да получи хинин (ефикасно лекарство срещу малария) от алилов толуидин, който е продукт на каменовъгления катран и в химично отношение е твърде подобен на естествения хинин. Като добавял сярна киселина и калиев дихромат, той успял само да постигне червеникаво-кафяв цвят, но не и хинин. След това вместо алилов толуидин изпробвал анилин, който не бил чист и в резултат се получила черна каша. Когато Пъркин извадил кашата във вода, за да види какво ще излезе, получил морави кристали, които, както се оказало, могли да боядисват коприна. Пъркин убедил баща си да му отпусне пари, за да построи фабрика за багрила. Впоследствие спечелил такова състояние от анилиновите си бои, че на 35-годишна възраст се оттеглил от фабриката и до края на живота си се занимавал с химични изследвания. Починал през 1907 г., смятан с право за създател на съвременното производство на синтетични багрила

1857

Немският химик Фридрих Август Кекуле доказва четиривалентността на въглеродния атом.

Клаузиус стига до представата за свободните йони в електролитите; измерва скоростта на молекулата на водорода при нормална температура и установява, че е равна на 2000 км. с-1

1858

Кекуле и два месеца по-късно – Купър публикуват своите обяснения на понятието валенция; Кекуле е категоричен в твърдението си, че въглеродът е 4-валентен. Сред техните предшественици се числят Франкленд, Уилямсън, Олдинг, Вурк и др.

1859

Густав Роберт Кирхоф и Роберт Вилхелм Бунзен публикуват труд за фрауенхоферовите линии, където в първичен вид са заложени принципите на химичния анализ, основаващи се върху наблюденията на спектъра.

Френският химик Шарл Вюрц открива гликоловата серия

1860

В Карлсруе, Германия, се провежда първият международен конгрес по химия.

Международният конгрес по химия в Карлсруе утвърждава понятията атомно тегло и молекулно тегло, предложени от италианския химик Станислао Каницаро.

Джеймс Кларк Максуел извежда формулата за разпределението броя на молекулите в газове по тяхната скорост.

Роберт Вилхелм Бунзен и Густав Роберт Кирхоф получават 44 тона солен разтвор от Бад Дюркхайм, в който чрез спектрален анализ откриват нов елемент и го наричат цезий. Това е първият елемент, открит чрез спектрален анализ. Чистият елемент се получава едва през 1882 г.

Британският учен Фредерик Гътри открива иприта. През 1915 г. той е използван като отровен газ от Германия против англо-френските войски близо до гр. Ипр (оттам идва и неговото наименование).

Марселин Бертело провежда пряк синтез на ацетилен от водород и въглерод с електрическа дъга

1861

Александър Михайлович Бутлеров създава понятието химична структура (на въглеводородите).

Бутлеров публикува своите представи за пространствения строеж на органичните съединения и начина на неговото изобразяване (структурни формули)

1862

Кекуле стига до представата за „ненаситените” съединения

1863

Йохан Вилхелм Хиторф доказва съществуването на йони с противоположни заряди (идеята на Фарадей), движещи се в електролита с различни скорости

1864

Белгийският химик Ернест Солвей започва промишлено производство на калцинирана сода по открития от него метод.

Херман Коп доказва, че молекулната топлоемкост (произведението от специфичната топлоемност и молекулната маса) на твърдо вещество е приблизително равна на произведението от атомната топлоемност на неговите съставни части.

Немският химик Хопе-Зайлер за първи път изолира белтък (хемоглобин) в кристално състояние.

През 1864 г. Бутлеров съобщава, че една година преди това е получил първия третичен алкохол – триметилкарбинол. Наскоро (1865) ученият синтезира хомолозите на този алкохол, които той предвижда въз основа на структурната теория. През 1864 г. той предвижда съществуването на изомерия при наситените въглеводороди – бутан и пентан

1865

Фридрих Август Кекуле открива шестоъгълната структурна формула на бензена.

Йохан Йозеф Лошмид определя диаметъра на молекулите и числото на Авогадро

1866

Александър Бутлеров получава в лабораторията изобутан – първия наситен въглеводород с разклонена верига, а след това и първия ненаситен изомерен въглеводород, предвиден въз основа на структурната теория – изобутилен. През 1867 г., като действува на синтезирания по-рано от него третичен бутилов алкохол със сярна киселина, Бутлеров получава изобутилен и установява способността на това съединение към полимеризация.

Основава се Сдружението на студентите от Пражката Политехника – „Изис”, от което през 1872 г. се образува Дружеството на чешките химици

1867

Норвежките химици Като Максимилиан Гулдберг и Петер Вааге формулират закона за действието на масите.

Алфред Нобел изобретява динамита

18 август 1868

Френският астроном Пиер Жансен открива в слънчевия спектър елемента хелий

1868

Създава се Руско химическо дружество.

Карл Гребе и Карл Теодор Либерман (същата година и Уилям Хенри Перкин) синтезират ализарин.

Наблюдавайки слънчевото затъмнение, независимо един от друг, Джоузеф Норман Локиър и Жул Жансен откриват в слънчевия спектър линия с ярко жълт цвят, която не можела да бъде приравнена към нито един от елементите, познати на Земята. Новият елемент бил наречен хелий. Едва 27 години по-късно той бил открит на Земята и проучен от Уилям Рамзи в минерала клевит. Впоследствие Ръдърфорд доказал, че хелият се получава в резултат от разпадането на радиоактивните елементи и неговото ядро е съставено от алфа-частици.

Йохан Фридрих Мишер открива нуклеиновите киселини

6 март 1869

Дмитрий Иванович Менделеев представя първия проект на своята Периодична система на химичните елементи (Менделеева таблица)

1869

Матиас Либрайх открива хипнотичното действие на хлорала.

Започва да излиза „Списание на чешките химици” като първо чешко специализирано списание по химия

1870

Около 1870 г. вече са познати 64 химически елемента

1871

Менделеев оформя своята периодична таблица на елементите във вида, в който тя се приема и използва до днес

1874

Ван'т Хоф издава произведението „La chimie dans l’espaсе”, което принадлежи към основните произведения в областта на стереохимията и физикохимията.

Независимо един от друг Якоб ван'т Хоф и Ж. льо Бел предлагат тетраедричния модел за строежа на въглеродния атом.

Австрийският химик Отмар Цайдлер открива ДДТ; едва през 1939 г. е установено унищожаващото му действие върху насекомите

1875

Вилхелм Вебер доказва, че специфичната топлина на някои вещества (берилий, бор, въглерод, силиций) се променя с температурата и при нейното повишаване се приближава към стойността, отговаряща на закона на Дюлон-Пти.

Льокок дьо Боабодран открива галия, чието съществуване допускал и Менделеев; откритието се потвърждава и от периодичния закон на Менделеев; през 1885 г. Винклер открива предполагания от Менделеев елемент германий.

Валтер Херман Нернст предлага теорията за дифузията

1876

Луи Пастьор публикува теорията за ферментацията, в която решаващо значение придава на живите организми; трудът бил започнат още през 1861 г.

В Дания се създава химическа лаборатория на името на Карлсберг

1877

Раул Пикте и Луи Пол Кайте втечняват въздуха, кислорода и азота.

Бохуслав Браунер се запознава с периодичната таблица на Менделеев и изучава редките земни елементи. Става известен с откриването на елементите неодим и празеодим (1882, 1885).

Вислеценус доказва за първи път предсказаната от Ван'т Хоф цис-транс-изомерия (геометрична изомерия). Установяват се двата изомера – малеинова киселина (цис) и фумарова киселина (транс)

1878

При спектралния анализ на ербиева земя Коре открива нова линия в нейния спектър, която приписва на непознатия елемент X. Пер Теодор Клеве открива незначително количество от сол на този елемент, който нарича холмий

1879

При получаване на чистата сол на ербия Пер Теодор Клеве открива наличието на нов елемент, който нарекъл тулий. Едва през 1911 г. е получен чист окис на този елемент.

Нейсон открива елемента скандий, чието съществуване през 1871 г. е предполагал Менделеев. Чак през 1937 г. е разработен метод за получаване на чист скандий от разтопени хлориди на алкални метали чрез електролиза

1880

Адолф фон Байер синтезира индиго

1882

Бохуслав Браунер разделя дидима на три елемента: дидим α, β, γ, за което публикувал предварително съобщение.

Ян Хорбачевски осъществява синтез на пикочна киселина при топене на карбамид с глигокол при температура 200 до 230°С

1884

Ван'т Хоф обобщава в прости закони резултатите от изучаването на осмотичннте налягания, доказвайки зависимостта на налягането от концентрацита на разтворите и абсолютната температура.

Войтех Шафаржик издава университетския учебник „Химически начала”.

Немският химик Емил Фишер изказва становище за механизма на действието на ензимите върху субстратите на принципа „ключ-ключалка”

1885

Карол Станислав Олшевски постига температура - 225°С, като изпарява течен азот във вакуум.

Карл Ауер фон Велсбах изолира от дидим елементите неодим и празеодим, без да споменава предишните резултати на Браунер (1877, 1882).

При анализа на новия минерал артродит, съдържащ сребро, немският химик Винклер открива непознат елемент, чиято сол успява да изолира. Това бил елементът, който отговарял на предсказания през 1871 г. от Менделеев екасилиций и бил наречен германий

17 август 1886

Умира Александър Бутлеров (1828-1886), руски химик, един от създателите на теорията за строежа на органичните съединения (структурна теория) и на учението за тавтомерията като динамична изомерия (пръв обяснява явлението изомерия); синтезирал третични алкохоли, уротропин (1859), захарно вещество (1861)

1886

Льокок дьо Боабодран открива нов елемент – диспросий; в метално състояние бил получен от Урбейн едва през 1906 г.

Американският изобретател Чарлс Мартин Хол и френският инженер Пол Луи Тусен Еру получават чист алуминий като прекарват електрически ток през стопилка на алуминиев окис

1887

Шведският учен Сванте Август Арениус създава теорията за електролитната дисоциация, като преди това изяснява природата на електролитите

1890

Ван'т Хоф при констатацията на пълната аналогия между сместа от изоморфни вещества и течните разтвори използва термина „твърди разтвори”.

Алфред Вернер разширява теорията на Ван'т Хоф за асиметричния въглероден атом с атома на азота, по-късно и със съединения на металите, като така основал стереохимията на неорганичните вещества

1891

А. Вернер на основата на йонните представители обяснява образуването на междумолекулни (комплексни) съединения чрез понятията „главна” и „вторична” валентност

1894

Уилям Рамзи открива в атмосферата редките газове неон, криптон и др. Прибавя към Менделеевата таблица колонка с нови елементи.

Уилям Рамзи и Дж. Рейли, независимо един от друг, откриват във въздуха първия инертен газ – аргона.

Вилхелм Освалд открива механизма на катализата и разработва основите за производство на азотна киселина чрез каталитично окисляване на амоняк

1895

Карол Станислав Олшевски втечнява аргон и водород

1896

Албрехт Косел открива аминокиселината хистидин

1897

Едуард Бухнер открива ензима, участващ в превръщането на глюкозата в алкохол; съществуването на подобни на ензимите вещества се предполага от учените още в началото на века и напр. Готлиб Сигизмунд Кирхоф в 1814 г. ги нарекъл катализатори.

Рамзи изказва идеята за „електронната теория” на химичната връзка

21 декември 1898

Пиер и Мария Кюри откриват радиоактивен химичен елемент – радий

1898

Мария Склодовска-Кюри и Пиер Кюри отделят няколко стотни от грама нов елемент, излъчващ алфа-частици, и го наричат полоний. През декември същата година откриват радия.

Джеймз Дюър за първи път получава течен водород в по-големи количества (1883 г. Врублевски и Олшевски успяват да втечнят малки количества въздух, кислород и азот, 1895 г. – Олшевски втечнява водород и аргон).

При преработката на голямо количество течен въздух Уилям Рамзи открива криптона; след неговата дестилация намира следи от друг инертен газ, който нарича ксенон. Едва през 1962 г. се разбира, че ксенонът не е абсолютно инертен (Нийл Барлет получава хексафлуороплатинати на ксенона).

Уилям Рамзи открива неона

Ок. 1900

Немският химик Вилхелм Оствалд въвежда в химията термина „мол”. Оствалд дефинира един мол като молекулното тегло на едно вещества за маса в грамове

1900

Учредена е Международна комисия за атомните тегла.

Вилхелм Оствалд започва работа над синтеза на амоняк от азот и водород в присъствието на катализатори при високи температура и налягане.

Виктор Гриняр установява, че при реакцията на метален магнезий с алкилхалогениди или арилхалогениди се получават силно реактивни органометални вещества, намиращи всеобщо приложение в органичния синтез (реактиви на Гриняр и реакции на Гриняр).

Открит е шестият инертен газ – радон (Ернст Фридрих Дорн).

Албрехт Косел заедно с Щойдал открива аминокиселината тимин.

Хроматографията е използвана за първи път от руския ботаник Михаил Цвет

1901

Немският химик Рихард Абег развива понятието електрическа валентност.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Ван'т Хоф за откриване законите в химическата динамика и осмотичното налягане в разтвори (закон на Ван'т Хоф за осмотичното налягане и броя на молекулите в даден разтвор) (виж 1884 г.).

Анри Луи льо Шателие открива възможност за синтетично производство на амоняк от азот и водород

20 април 1902

Френският учен Пиер Кюри и съпругата му Мари извличат чист радиев хлорид

9 юли 1902

Немски химици изолират барбитуратната киселина, основа на сънотворните лекарства

1902

Емил Фишер и Ф. Хофмайстер установяват, че белтъците са полипептиди.

Организирана е изследователската лаборатория на дружеството „Дюпон”.

Мария Склодовска-Кюри разработва методология, с помощта на която успява да отдели няколко грама чиста радиева сол; метален радий получила през 1910 г. от яхимовски уранит.

Бохуслав Браунер изказва предположението, че сред редките земи трябва да съществува непознат елемент с пореден номер 61. През 1926 г. Харис и Хопкинс от университета в Илинойс обявяват откриването на този елемент. Наричат го илиний; тяхното откритие обаче не успяло да бъде повторено. Едва през 1941 г. при бомбардирането на неодим и самарий с неутрони в циклотрон се удало създаването на изотоп на този елемент; липсвало обаче химическо доказателство. Чак през 1974 г., когато Джек Mapински и Гленденин успяват да отделят два нови изотопа, е прието и името на новия елемент – прометей, променено на прометий (като били изоставени употребяваните до този момент наименования – илиний, флорентиний, циклоний).

Присъдена Нобелова награда за химия на Емил Херман Фишер за открития в областта на захарния синтез и пурините

1902-1903

Вилхелм Оствалд патентова каталитичното окисляване на амоняка до азотна киселина (от 1914 г. се въвежда промишлено производство).

Започва системното изучаване структурата на каучука, достигнало своя връх с неговия синтез през 1910 г. от Сергей Василиевич Лебедев

1903

Хенри Мозли отъждествява поредния номер на елементите от Менделеевата таблица с електрическия товар на атомното ядро.

Емил Фишер синтезира веронал.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Сванте Арениус за теорията за електролитната дисоциация (1882) и за изключителни заслуги в полагане основите и развитието на електрохимията.

Английският физик Ърнест Ръдърфорд и италианският радиохимик Фредерик Соди създават основите на теорията за радиоактивния разпад, доказвайки, че уранът и торият се разпадат в радиоактивния процес на серия радиоактивни междинни елементи

1904

А. Пикте и П. Реч синтезират изкуствено никотин

1905

Ото Хан и в същото време Уилям Рамзи откриват радиотория, който притежава сходни химични свойства като тория, но е с по-силна радиоактивност. През 1907 г. Хан открива мезотория. Става дума за радиоактивни изотопи на тория. Понятието изотопия е въведено от Соди през 1911 г.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Адолф фон Байер за заслуги в развитието на органичната химия и химическата промишленост, за трудове в областта на органичните багрители (1878-1883), за цялостен синтез на индиго и определяне на неговата структура, както и тази на ализарина, за подготовката на техническото производство на естествени багрила и хидроароматни съединения.

Започва системно изучаване на въпросите, свързани с легирането на стоманата (Густав Таман)

1906

Излиза трудът на Емил Фишер за аминокиселините, полипептидите и белтъчините.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Анри Моасан за изследване и изолиране на флуора (1886) и за построяване на специални електрически дъгови пещи (1893), в които температурата достигала 3000°С. В тази т. нар. моасанова пещ получил чист молибден, волфрам и други метали.

Артър Хардън с У. Йънг откриват един от коензимите, участващи във ферментационния процес (козимаза) и заедно с Ойлер-Келпин допринасят за обясняване на неговите функции, както и за създаване на нов подход за възприемане на ферментационните процеси, при което коензимите участвуват като носители на електрони или функционални групи

1907

Емил Херман Фишер успява да създаде в лабораторни условия верига от 18 аминокиселини.

Руският химик Сергей В. Лебедев полимеризира бутадиен

Ото Хан открива мезоторий I и II.

Теодор Уилям Ричардс проверява експериментално валидността на закона на Фарадей, според който количеството вещество, отделено или химически променено при електролиза, е правопропорционално на химичния еквивалент на даденото вещество и количеството електричество.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Е. Бюхнер за откриване на безклетъчната ферментация и за други биохимични изследвания (виж 1897)

1908

Холандецът Камерлинг Онес втечнява хелий при температура -268°С.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Ърнест Ръдърфорд за направените открития в областта на трансмутацията на елементите и химията на радиоактивните вещества (1903, 1904 и т. н.).

Открит е каталитичният синтез на амоняк под високо налягане – Фриц Хабер и Р. Льо Росиньол

1909

Присъдена е Нобелова награда за химия на Вилхелм Оствалд за трудовете му върху катализата (1894) и за изследване на химичното равновесие и скоростта на реакциите.

Открито е значението на йонната концентрация на водорода.

Сьоренсен въвежда метод за определяне на pH стойностите (pouvoir Hydrogéne).

За първи път е получен синтетичен метилкаучук с помощта на топлинна полимеризация (Фриц Карл Хофман и К. Контел); на пазара се появява през 1913 г.

1910

Присъдена е Нобелова награда за химия на Ото Валах като признание за големите заслуги в развитието на органичната химия и химическата промишленост – главно за изучаване на алицикличните съединения (терпени), които анализирал и подредил според тяхната химична структура.

Сергей Василиевич Лебедев определя формулата на синтетичния бутадиенов каучук.

Пусната в експлоатация първата фабрика за изкуствени материали – фабриката на Лео Хендрик Бакеланд за производство на бакелит.

1 март 1911

Умира Якоб ван'т Хоф (1852-1911), нидерландски химик, един от основателите на стереохимията и физикохимията. Той е първият носител на Нобелова награда за химия (1901), получена за работата му върху скоростта на реакциите, химичното равновесие и осмотичното налягане в разтворите. Въвежда пространствения модел на въглеродния атом, основател на стериохимичната хипотеза

1911

В разтвор на итербиева земя френският химик Жорж Урбен открива фракция с непознати спектрални линии. Предполагал е, че се отнася за нов елемент от групата на металите на редките земи – целтин, но се оказало, че е смес от редкоземни елементи. Изхождайки от атомния модел на Бор (1922), Йожеф Дьорд Хевеши и Дирк Костер започнали да търсят в цирконовите минерали елемента с пореден номер 72; през 1923 г. го открили и нарекли хафний (виж 1923).

Присъдена е Нобелова награда за химия на Мария Склодовска-Кюри за откриване на радия и полония (1898), за доказване съществуването на радия и характеризиране на неговите свойства (1903), неговото изолиране в метално състояние (1910) и за изучаване на неговите съединения. Тя е първата жена Нобелов лауреат и първият учен, удостоен два пъти с високата награда.

Като наблюдавал системно мезотория, Фредерик Соди стига до заключението, че два елемента могат да имат различни радиоактивни свойства, но останалите им физични и химични белези да са толкова подобни, че да не е възможно елементите да се разграничават химически. Според това ги поставя на едно и също място в периодичната таблица. Нарича ги изотопи

1912

Присъдена е Нобелова награда за химия на Виктор Гринярд за откриването на гринярдовите реактиви (виж 1900).

Присъдена е Нобелова награда за химия на Пол Сабатие за откриване на каталитичното хидрогениране на органичните съединения в присъствието на ситно разпръснати метали. Това била значителна крачка напред в органичната химия. Неговите методи са намерили практическо приложение напр. в производството на изкуствени мазнини. Подтикнали са Фридрих Бергиус в опитите му за производство на синтетичен бензин от въглища

1912-1916

Дж. Люис и В. Косел разработват електронната теория на валентността (представата за йонна и ковалентна връзка)

1913

С помощта на „материалната” спектроскопия Джоузеф Джон Томсън доказва изотопията на атомите на един и същ елемент, при което изотопите не са радиоактивни. (Изотопи на неона с масово число 20 и 22).

Американският химик Теодор Уилям Ричардс установява, че оловото, получавано от уранова, съответно ториева руда, няма същото относително атомно тегло, което било едно от първите доказателства за съществуването на изотопите.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Алфред Вернер за изследване атомните връзки в молекулите.

Немският химик Фридрих Бергиус разработва метод за хидриране на въглища

1914

Спектралният анализ на слънчевото лъчение показва, че на Слънцето се намират около 70 от 92 химически елемента, срещащи се на Земята.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Теодор Уилям Ричардс за точно определяне специфичното атомно тегло на голям брой химични елементи. През периода 1888-1923 г. е определил атомното тегло на 21 елемента, като едновременно е поправил традиционно допусканите грешки

23 юли 1916

Починал сър Уилям Рамзи, шотландски химик, откривател на хелия, ксенона, неона, радона и криптона; лауреат на Нобелова награда за химия – 1904 г.

1917

Ото Хан и Лиза Майтнер откриват протоактиниума (Pa, атомен номер 91)

1918

Присъдена е Нобелова награда за химия на Фриц Хабер за промишления синтез на амоняк от азот и водород (1908-1909), разработен от него в сътрудничество с Карл Бош (метод на Хабер-Бош), на базата на теоретичното откритие от 1904 г. и резултатите на Анри Луи Шатьолие от 1901 г.

1919

Основан е Международният съюз за чиста и приложна химия (IUPAC), който се занимава с международна стандартизация на параметрите в областта на химията

1920

Присъдена е Нобелова награда за химия на Валтер Херман Нернст за постигнати резултати в областта на термохимията (1906).

Ханс Фишер синтезира хлорини и изучава разлагането на хемина, билирубина и хлорофила.

Фредерик Грант Бантинг и Джон Джеймс Ричард Маклауд откриват инсулина. Откритието е имало още по-голямо значение и поради факта, че било първото биологично активно вещество, чиято химична структура била открита

1921

Присъдена е Нобелова награда за химия на Фредерик Соди за дейността му в областта на радиоактивните вещества и за изследванията, свързани с наличието и определяне характера на изотопите (виж 1911)

7 февруари 1922

Мария Склодовска-Кюри става член на Френската академия на науките

1922

Чешкият физикохимик Ярослав Хейровски публикува първите данни от своя нов метод за изследване на електролитните явления чрез измерване големината на електрическия ток, преминаващ през електролитен разтвор, в зависимост от напрежението, като се използва живачен капков електрод. През 1925 г. методът е наречен полярографски.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Франсис Уилям Астън за откриване на голям брой изотопи на нерадиоактивни елементи с помощта на спектрограф (със същия проблем се е занимавал от 1919 г. в лабораторията на Кавендиш), както и за откриване на т. нар. закон за целите числа

1923

Присъдена е Нобелова награда за химия на австрийския лекар и химик Фриц Прегл за откриване количествения микроанализ на органичните вещества, въз основа на който могат да се изработят модели с маса няколко милиграма. За провеждането на тези изследвания е създал специална апаратура – микровезни. Чрез неговия методичен подход са се уточнили в голяма степен възможностите за изследване не само в биологията и химията, но също и в ядрената химия и физика.

В Копенхаген (Дания) Дьорд Хевеши заедно с Дирк Костер открива нов елемент с пореден номер 72 и го наименова хафний – на латинското име (Hafnia) на Копенхаген (виж 1911).

Датският физикохимик Йоханес Брьонстед дава нова формулировка на понятията киселина и основа.

Холандско-американският физик Питър Дебай и немският физикохимик Ерих Хюкел разработват теорията за силните електролити

1925

В Англия се създава Лаборатория за химически изследвания.

Присъдена е Нобелова награда за химия на немския химик Рихард Жигмонди за доказване хетерогенния характер на колоидните разтвори и за метода за отделяне на колоидните частички от разтворите с помощта на съвременната колоидна химия

1925-1930

Льовен установява строежа на мононуклеотидите и показва, че те са структурни единици на нуклеиновите киселини

1926

Съпрузите Валтер Карл Фридрих Нодак и Ида Ева Нодак откриват чрез анализа на рентгеновите спектри на концентрат от сол на рений (получен от отпадъци на молибденови руди) съществуването на нов елемент – рений, който през 1871 г. бил предсказан от Менделеев като „екаманган”.

Германският химик Херман Щаудингер обръща внимание върху значението на полимеризацията и верижния характер на етиленовите производни и опровергава признаваната дотогава мицеларна теория на Карл Негели.

Йожен Удри обобщава различните възможности за производство на бензин от кафяви въглища.

Присъдена е Нобелова награда за химия на шведския химик Теодор Сведберг за работа в областта на диспергираните системи.

Американският биохимик Джеймс Бачелър Съмнър изолира в чиста кристална форма ензима уреаза; установява, че уреазата принадлежи химически към белтъчините и заедно със Сведберг е определил относителното ѝ молекулно тегло

1927

Присъдена е Нобелова награда за химия на Хайнрих Ото Виланд за обясняване структурата на жлъчните киселини и близките им вещества (полови хормони, кортизон, витамин Д – заедно с Ото Райнхолд Виндаус и др.).

Британският химик Невил Сиджуик публикува теорията за валентността, основана на броя на електроните на външната обвивка на реагиращите атоми.

В. Хайтлер и Ф. Лондон предлагат модел за образуване на връзка между електронни облаци на два водородни атома

5 февруари 1928

По синтетичен път е получен витамин D

1928

Ото Паул Херман Дилс и Курт Алдер откриват кондензната реакция на диеновите въглеводороди с ненаситени карбонилови и карбоксилови съединения.

Присъдена е Нобелова награда за химия на немския химик Адолф Ото Райнхолд Виндаус за изучаване структурата на стиролите и тяхното отношение към витамините (главно към витамините Д, B1, В2 и В3).

Унгарският физиолог Алберт фон Сент-Дьорди изолира витамин С от кората на надбъбречната жлеза.

Френският химик Рене Маурис Гатефос пръв използва термина аромотерапия

1929

Присъдена е Нобелова награда за химия на шведския биохимик от немски произход Ханс фон Ойлер-Келпин и Артър Хардън за изследвания в областта на ферментацията на захарта и съответните ензими (виж 1906).

Ханс Фишер синтезира хемин и уточнява неговата структурна формула.

Краят на 20-те години на XX век – Николай Николаевич Семьонов, по-късно работещ в Ленинградския физикотехнически институт, открива разклонените химични реакции, които сами се поддържат в ход (във веществото се появяват активни частици – свободни радикали, които чрез взаимодействие с веществото образуват продукти на реакцията и една или повече нови активни частици – разклоняване) (виж 1934)

1930

Присъдена е Нобелова награда за химия на Ханс Фишер за дейност върху структурния състав на хемоглобина и хлорофила и най-вече за синтеза на хемин (виж 1920).

Херман Щаудингер и В. Хойзер започват да изучават количествените отношения между вискозитета и големината на молекулите на колоидните разтвори (закон за вискозитета).

Американският биохимик Джон Хауърд Нортроп успява да изкристализира ензимите пепсин и трипсин от групата на протеазите

1931

Ханс Фишер синтезира билирубин и определя структурната формула на хлорофил „а” и хлорофил „б” (виж 1920, 1930).

Присъдена е Нобелова награда за химия на Фридрих Карл Рудолф Бергиус (от 1908 г. се е посветил на хидрирането на органичните вещества, 1913 – открил е хидриращото действие на водорода върху въглищата и тежките мазнини под високо налягане, а оттук е достигнал и до синтетичното производство на бензин по начина наречен на негово име – бергинизация (виж 1912). Нобелова награда е присъдена също и на Карл Бош за изобретяване и развитие на метод за високо налягане в химичния синтез.

Лайнъс Полинг и Джон Слейтър, и независимо от тях Робърт Миликен и Фридрих Хунд, предлагат концепция за хибридизация на електронните облаци в атомите.

Харълд Клейтън Юри открива метод за обогатяване на определен изотоп на водорода. В по-нататъшните си изследвания (1932) чрез фракционна дестилация на течен водород той е успял да открие тежкия водород (деутерий), който бил теоретически предсказан още от Хайзенберг. От този период е позната и тежката вода. Юри заедно с Джордж Уошбърн са открили електролитния метод за отделяне на тежкия водород.

Лаpc Онсагер публикува два труда из областта на термодинамиката на необратимите процеси. Разработил е математически феноменологическия закон, наречен по-късно реципрочно отношение на Онсагер, обясняващ основните теореми в термодинамиката

4 април 1932

Американският учен Кинг за пръв път извлича витамин C

1932

Присъдена е Нобелова награда за химия на американския физикохимик Ървинг Лангмюр за изследвания и открития в областта на химията на повърхностните явления (ефект на Лангмюр) – при допир с нажежена метална повърхност газовете се йонизират; Лангмюров пламък (1911); откриване на кенотрона и тиратрона.

Започва изследването на връзките вътре в металите (Е. Цинтъл), през 1939 г. то е намерило практическо приложение.

Американският химик Лайнъс Полинг установява ролята на електроотрицателността при образуването на химичните връзки.

По същото време, както унгарската химическа школа на Сент-Дьорди, Ото Варбург и неговите ученици започнали изучаването на т. нар. „жълти ферменти”, довело до синтеза на рибофлавина от Кун (1933) (след изясняване на неговата химическа структура съвместно със Сент-Дьорди). По-късно идентичността на рибофлавина с познатия от по-рано витамин В2 била доказана от Кун и Карер.

В Германия започва промишленото производство на синтетичен бензин по метода на Бергиус

24 март 1933

Английските учени Реджиналд Гибсън и Ерик Фосет синтезират случайно при погрешен експеримент за пръв път полиетилен за промишлеността

1933

Австрийският биохимик Рихард Кун изолира от суроватката на млякото и от яйчен белтък витамин В2

1933-1934

Английският химик Уолтър Норман Хауърт обяснява структурата на аскорбиновата киселина (витамин С) и я синтезира. Създават се възможности за синтетично производство на витамин С

1934

Присъдена е Нобелова награда за химия на американския физикохимик Харълд Клейтън Юри за откриване на тежкия водород (виж 1931).

Изучавайки ядрените реакции при бомбардиране с алфа-частици, когато ядрото поглъща тези частици, съпрузите Ирен и Фредерик Жолио-Кюри откриват новообразуваните нестабилни ядра, които след отделяне на позитрона отново се променят радиоактивно. Така била открита изкуствената радиоактивност.

Вилхелм Билц издава труд, посветен на стереохимията на твърдите тела.

Уолъс Хюм Каротърс и Джулиан У. Хил чрез полимеризация на хексаметилендиамин и мастна киселина получават найлон.

Джон Хауърд Нортроп и Уендъл Мередит Станли изучават ензимите на протеазата, разграждащи белтъчините; с това допринасят за по-задълбочено опознаване метаболизма на белтъчините (виж 1930).

Дьорд де Хевеши за пръв път прилага изотопи като белязани атоми при изследване на химични и биохимични процеси

Уолъс Каротърс получава изкуствения каучук полихлоропрен

1935

Присъдена е Нобелова награда за химия на Фредерик и Ирен Жолио-Кюри за работа върху синтеза на нови радиоактивни елементи. През 1934 г. те са открили изкуствената радиоактивност, а от 1928 г. системно са изучавали ядрените реакции, протичащи при обстрелване на ядрата на леки елементи с алфа-частици (виж 1934).

Герхард Домак, Фриц Майцш и Йозеф Кларер откриват „пронтозила” – средство за унищожаване на стрептококовите култури (всъщност той бил открит още през 1909 г. от Франческо Селми). Начало на лечението със сулфонамиди.

(Пронтозил – запазена търговска марка за 4-сулфонамид-2,4-диаминазобензола, внасян и в България до края на Втората световна война).

Датският биохимик Карл Петер Хенрик Дам през 1926 г., като изучавал естествената промяна на мазнините у млади кокошки, открива вещество, намаляващо прекомерното кървене, а през 1934 г. го е нарекъл витамин К. Химичният състав на витамин К бил определен от Дойзи (1939 г. Дойзи и Карер получават витамин К в кристално състояние). С това те са допринесли за неговото синтетично производство (менадион).

Американският биохимик Уендъл Мередит Станли успява да изолира в чиста кристална форма растителния вирус, причинител на мозаичната болест по тютюна. Определил и неговото молекулно тегло

1936

Италианският физик Емилио Сегре получава от университета в Бъркли молибденова проба, в която молибденът в продължение на няколко месеца бил обстрелван в циклотрон с ускорени ядра на тежък водород. През 1937 г. Сегре и Перие разграничили в пробата и изотопа на предсказания от Мен- делеев (1871) елемент екаманган, който по-късно бил наречен технеций.

Присъдена е Нобелова награда за химия на холандския фзик-теоретик Петер Йозеф Вилхелм Дебай за задълбочени изследвания върху строежа на молекулите, като е изучавал двуполюсните моменти и разсейването на електрони и рентгенови лъчи в газове.

Съпрузите Карл и Герта Кори изолират глюкозо-1-фосфат, получаващ се при разлагането на гликогена, известен под името естер на Кори. Откриват и възможностите за биосинтез на гликоген от прости захари – глюкоза

1936-1940

Немският химик Курт Алдер в изследователския център на фирмата „И. Г. Фарбен” насочва своето внимание върху полимеризацията на бутадиен и кополимеризацията на бутадиен и стерол, което е довело до откриването на синтетичния каучук, т. нар. „буна”.

(Буна – запазена търговска марка за синтетичен каучук, произвеждан от фирмата „И. Г. Фарбениндустри”)

1937

Хикман развива въпросите, свързани с центробежната молекулярна дестилация.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Уолтър Норман Хауърт (за изучаване на каротеноидите, флавините и витамините А и В2).

От 1937 г. Клаус Клузиус и Г. Дикел разработват метод за разделяне на изотопите с помощта на топлинна дифузия

1938

Синтезиран е витамин Е (токоферол).

Присъдена е Нобелова награда за химия на Рихард Кун за научни трудове в областта на каротеноидите и витамините

28 януари 1939

Алберт Айнщайн обявява, че новооткритият химичен елемент уран може да бъде използван като мощен източник на енергия за създаването на атомна бомба

1939

Александър Илич Лейпунски установява теоретически условията, необходими за синтезиране на диаманти от въглерод.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Леополд Ружичка за неговата дейност, свързана с полиметилените и висшите терпени. Допринесъл е и за създаването на нови синтетични методи в органичната химия.

Рихард Кун изолира витамин В6 (пиридоксин) и определя неговия химичен състав. Нарекъл го е антидерматичен витамин.

Присъдена е Нобелова награда на Адолф Фридрих Йохан Бутенанд за работа върху половите хормони.

Швейцарският химик Паул Херман Мюлер установява унищожителното действие на ДДТ върху насекомите; през 1940 г. е патентовал своето откритие, а през 1942 г. ДДТ вече е на пазара (виж 1874)

1940

Немският химик Херман Фишер установява химичния строеж на хлорофила.

Емилио Джино Сегре, Д. Р. Корсън и К. Р. Маккензи открили 85-тия елемент – астатий, който запълнил и последната празнина в Менделеевата таблица. Започнало търсенето на трансураните.

В циклотрона в Бъркли Едуин Макмилън и Филип Абелсън обстрелват уран с бавни неутрони и установяват, че ядрото на уран 238 се променя в ядро на уран 239, който след прекратяване на излъчването се променя в елемент с атомен пореден номер 93; така бил открит първият трансуран – нептуний

1941

Емилио Джино Сегре заедно с Глен Теодор Сийбърг, Едуин Макмилън, Джоузеф Кенеди и Артър Чарлз Уейл откриват плутоний 94 и изследват неговите свойства (относително атомно тегло 239 и период на полуразпадане 24 000 години)

1941-1944

А. Тод синтезира всички влизащи в нуклеиновите киселини рибонуклеозиди и дезоксиуридина

7 април 1943

Швейцарецът Алберт Хофман синтезира наркотика ЛСД

1943

Присъдена е Нобелова награда за химия на Йожеф Дьорд Хевеши за работата, свързана с използването на радиоактивните изотопи като индикатори при изследване на химичните процеси

1944

Присъдена е Нобелова награда за химия на Ото Хан за откриване деленето на атомните ядра на тежките елементи (1938).

В Бъркли са открити 95-ят елемент америций и 96-ят – кюрий (Сийборг, Джеймс, Морган, Гиорсо).

Разработен е метод за хартиена хроматография (Мартин и Синг).

Робърт Бърнс Удуърд извършва пълен синтез на хинин

1944-1945

Американският учен Р. Удуърд синтезира хинина и доказва химичния строеж на пеницилина

1945

Присъдена е Нобелова награда за химия на финландския химик Артури Илмари Виртанен за изследвания в областта на земеделската и хранително-вкусова химия, най-вече за начините за запазване на фуражите. Методът за силажиране на зелен фураж с помощта на разредена солна киселина, допълнена с малко количество сярна киселина, се нарича АИВ – по инициалите на Виртанен

1946

Присъдена е Нобелова награда за химия на Джон Хауърд Нортроп за откриване начина за получаване на ензими и вируси в чиста форма (фиж 1930, 1934); на Уендъл Мередит Станли – за откриване начина за получаване на ензими и вирусни белтъчини в чиста форма (виж 1934, 1935) и на Джеймс Съмнър – за откриване кристализиращите свойства на ензимите (виж 1926)

1947

Присъдена е Нобелова награда за химия на Робърт Робинсън за изучаване на биологически важни растителни вещества, главно алкалоидите. Негова е била заслугата за установяване на факта, че алкалоидите представляват сложни азотни органични съединения със силно физиологично действие, съдържащи се в най-различни растения. Почти всички те са незаменими лекарства, но могат да действат и като отрови. Изолирал е никотин, кокаин, хинин, кофеин.

Разработено е радиовъглеродното датиране

1948

Присъдена е Нобелова награда за химия на шведския биохимик Арне Вилхелм Каурин Тиселиус за разработване на нови начини за анализ на сложни органични вещества: електрофореза, адсорбционен анализ и главно за откриване комплексния характер на белтъчините, съдържащи сяра.

В. Репе открива реакцията на каталитично превръщане на ацетилена и неговите производни в ароматни съединения

1949

Присъдена е Нобелова награда за химия на Уилям Франсис Джиок за дейност в областта на химичната термодинамика, най-вече за изучаване свойствата на веществата при изключително ниски температури. Успял е между другото да получи температури, много близки до абсолютната нула (ОК = -273,16°С)

1950

Присъдена е Нобелова награда за химия на Ото Паул Херман Дилс и Курт Алдер за откриване (1928) и развитие на диеновия синтез, в резултат на който става възможно синтетичното производство на различни естествени вещества и продукти в пластмасовата промишленост.

Д. Бартън полага основите на конформационния анализ

1951

Присъдена е Нобелова награда за химия на Едуин Макмилън и Глен Т. Сийборг за постижения в областта на трансураните (елемента 94 – плутоний в 1941 г.; 95 – америций, 96 – кюрий – 1944 г.; 97 – беркелий – 1949 г.; 98 – калифорний – 1950 г.). В откриването на всички тези елементи взема участие и групата на Сийборг.

Робърт Бърнс Удуърд заедно със сътрудници провежда цялостен синтез на кортизон.

Р. Робинсън осъществява синтез на холестерол.

Л. Полинг и К. Кори установяват алфа-спиралния строеж при белтъците

Синтезиран е витамин В15 (пангамова киселина)

1952

След избухването на водородната бомба в Тихия океан са открити остатъчни количества от елементите с поредни номера 99 – (айнщайний) и 100 (фермий).

Присъдена е Нобелова награда за хиимия на Арчър Джон Портър Мартин и Ричард Лоурънс Милингтън Синг за откриване на нов хроматографски метод, т. нар. разделяща хроматография (хартиената хроматография била открита през 1944 г., през 1952 г. Мартин заедно с А. Т. Джеймс откриват газовата хроматография)

1953

Присъдена е Нобелова награда за химия на Херман Щаудингер за системни изследвания и открития в областта на макромолекулярната химия, които е започнал от 1920 г. (виж 1926).

С. Л. Милър, един от сътрудниците на Харълд Клейтън Юри, чрез лабораторни опити потвърждава идеята на Холдейн за ролята на ултравиолетовото излъчване при образуването на комплексни органични съединения (виж 1926). Доказал е, че в условията на първоначалната земна атмосфера, съдържаща водород, водни пари, метан и амоняк, под действието на електрически изпразвания, са могли да се образуват различни необходими аминокиселини. Опитите на Милър били повторени и потвърдени през 1957 г. от Ф. Е. Павловска и А. Г. Пасински

1954

Бернд Т. Матиас в Bell Labs в Мъри Хил установява, че сплавта ниобий-цинк остава свръхпроводяща и при 18К. Това е бил „най-твърдият” свръхпроводник. Оказало се е, че свръхпроводими са само горните пластове. Вътрешните слоеве не участват в пропускането на ток.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Лайнъс Карл Полинг за изучаване характера на химичните връзки и тяхното приложение при обясняване структурата на комплексните съединения. Формулира някои общи правила, според които йоните са групирани в кристална структура. Пръв е използвал квантовата теория за обясняване на хомеополярните връзки. Обяснил е пространствения строеж на белтъчините чрез подреждането на пептидната верига във форма на спирала.

Английският биохимик Фредерик Сангър и неговите сътрудници в Кеймбридж успяват да определят точния ред на 51 аминокиселини в двете вериги, съставляващи молекулата на инсулина. От значение е бил най-вече методът, който можел да се прилага при определяне структурата на белтъчините въобще

1955

Алберт Гиорсо, Бернард Харви, Грегъри Р. Чопин, Стенли Джералд Томпсън и Глен Теодор Сиборг откриват 101-ия елемент – менделевий.

Синтезират се диаманти от графит при налягане 5300 МРа и температура 2000°С.

При ниска температура и налягане с помощта на т. нар. циглерови катализатори Карл Циглер получава полиетилен (ПЕ).

Присъдена е Нобелова награда за химия на американския биохимик Винсент дю Виньо за работа върху съединенията, имащи биологическо значение, които съдържат сяра (цистин, хомоцистеин, метионин, биотин и др.), и най-вече за синтезирането на полипептидния хормон. С тази дейност е започнал да се занимава още през 20-те години.

Иля Пригожин описва термодинамиката на обратимите процеси

1956

Присъдена е Нобелова награда за химия на Сирил Норман Хиншелууд и Николай Николаевич Семьонов за изясняване механизма на химичните радикалови реакции

1956-1958

В Швеция, САЩ и СССР се провеждат опити за получаване на елемент с пореден номер 102; всяка от групите в трите страни била получила определен изотоп. Първа е публикувала своето откритие шведско-американо-английската група, работеща в Нобеловия институт в Стокхолм. Нарекла е новия елемент нобелий. В Бъркли е бил направен опит да се повтори шведският експеримент, но без успех. Не е било установено относителното атомно тегло. Едва през 1963 г. в Дубна е бил открит изотопът на елемент 102 с масово число 256 и предложено името жолиотий

9 юли 1957

Открит е 102-ят елемент от таблицата на Менделеев, наречен нобелий

1957

Присъдена е Нобелова награда за химия на британския биохимик Александър Робертъс Тод за работа върху нуклеините и нуклеиновите коензими. Тод е допринесъл най-вече за откриването на нуклеиновите вериги с 4 азотни бази, както и за задълбочаване на познанията върху нуклеиновите киселини, с което е подпомогнал по-нататъшното обясняване на механизма за пренасянето на наследствена информация

1958

Присъдена е Нобелова награда за химия на английския биохимик Фредерик Сангър за работа по структурата на белтъчините, главно инсулина. През 1952 г. е открил структурата на инсулина и е определил реда, по който аминокиселините, съставляващи неговата молекула, са разположени в две вериги. За първи път е установил химичната структура на белтъчините въобще. Неговият метод е намерил приложение и при по-нататъшните наблюдения на белтъчините

14 ноември 1959

В Бъркли е получен елемент с пореден номер 103 – лауренций – последният елемент от групата на актинидите

1959

Американският химик органик Робърт Удуърд провежда пълен синтез на стрихнин.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Ярослав Хейровски за откриване и разработване на аналитичния полярографски метод (виж 1922)

1960

С. Мур и У. Стейн установяват първичната структура на рибонуклеазата.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Уилард Франк Либи за метода за използване на радиоактивния изотоп на въглерод14 при определяне възрастта на органичните вещества (радиовъглероден метод). Работил е върху него от 1939 г.

След откриване на структурната прилика между витамин В12 и хлорофила (Крауфут – Ходжкин) Удуърд успява да синтезира хлорофил. Изхождал от открития от Вилдщетер факт, че важна съставка на хлорофила е магнезият, както и от структурната формула на хлорофила, съставена от Ханс Фишер.

Удуърд определя състава на антибиотика тетрациклин С и осъществява неговия синтез

1961

Фриц Липман разработва предложената от Крик (1955) хипотеза за междинния продукт, появяващ се при синтеза на белтъчини.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Мелвин Елис Калвин от Бъркли за изучаване на фотосинтезата. Насищал е растенията с въглероден двуокис, съдържащ радиоактивен въглерод, за да го проследи в растението. Новият метод е показал, че в растенията протичат много бързи химични реакции. Оказало се е, че 3-фосфоглицериновата киселина се произвежда от растенията за 10 секунди. Тази киселина е едно от първите органични вещества, произвеждани от растенията по време на фотосинтеза. Само в продължение на няколко секунди те я превръщат в прости захари, а накрая в глюкоза, захароза и скорбяла. В продължение на няколко секунди или малък брой минути протичат общо 15 химически промени

1962

Установено е, че един от т. нар. инертни газове – ксенон – образува съединенията хексафлуориди.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Джон Кендрю и Макс Фердинанд Перуц за изучаване структурата на глобуларните протеини (хемоглобин, химотрипсин, миоглобин), като за провеждането на опитите (1955) са използвали сребърни и живачни съединения; през 1960 г. са получили почти съвършената структурна формула на миоглобина

1963

Присъдена е Нобелова награда за химия на Джулио Haтa и Карл Циглер за открития в областта на химията и химичната технология на органичните полимери с висока поляризационна степен.

Въз основа на хипотезата на Липман за междинния продукт, получаван при синтеза на белтъчините, той бил независимо открит в две лаборатории: в САЩ – В. Джилбърт открива полифенил аламила – TRNA, а в лабораторията към Института по молекулярна генетика при ЧСАН в Прага колективът на И. Рихлик открива полилисала – TRNA, като по-късно доказва, че този продукт действително се използва за по-нататъшен синтез

26 август 1964

Съветските физици в Дубна под ръководството на акад. Фльоров получават в голям ускорител елемент с пореден номер 104, като бомбардират 94-ия елемент – плутоний, с атоми на благородния газ с пореден номер 10 неон. Новият елемент бил наречен курчатовий (Ku)

1964

Робърт Удуърд, изучавайки състава на защитните вещества на японската риба кугел и нервната отрова тефродотоксин, развива нова химическа реакция, наречена в негова чест Удуърдова реакция.

Присъдена е Нобелова награда за химия на британския химик Дороти Кроуфут-Ходжкин за постигнати успехи в установяване структурата на биологично важни вещества с помощта на рентгенови лъчи. През 1935-1939 г. е обяснила структурата на пеницилина, което по-късно спомогнало за неговото синтетично производство. През 40-те години е определила и структурата на холестерола. През 1948-1956 г. за първи път е успяла да изолира витамин В12 в кристална форма. Използвала е метода на рентгеновия микроструктурен анализ

1965

Присъдена е Нобелова награда за химия на Робърт Бърнс Удуърд за постижения в синтеза на естествени вещества (виж 1944, 1951, 1959, 1960, 1964)

1966

Съветски геофизици откриват, че в областите на епицентрите на земетресенията, в периода, който ги предхожда и съпровожда, се променя химичният състав на подземните води – увеличава се концентрацията на благородните газове (радон, хелий, аргон), а в съединенията на флуора и урана се променя съставът на техните изотопи.

Присъдена е Нобелова награда за химия на Робърт Сандерсон Мъликен за фундаментални проучвания в областта на химичните връзки и електронния строеж на молекулите

1967

Присъдена е Нобелова награда за химия на Манфред Айген, Роналд Нориш и Джордж Портър за изучаване на изключително скоростните химични и биохимични реакции с продължителност 10-9 сек.

1968

Присъдена е Нобелова награда за химия на Ларс Онсагер за открития в областта на термодинамиката (виж 1931)

1969

Присъдена е Нобелова награда за химия на Од Хасъл и Дерек Бартън за принос към теорията за химичния строеж. Опитали се да обхванат динамиката в по-големи молекули от органични вещества и въвели понятието конформация, което имало значение за възможностите за молекулни реакции. В действителност – развили са нова химична дисциплина – динамична стереохимия

1969-1970

В Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна край Москва при бомбардиране на елемента 95 – америций с ядра от елемента 10 – неон, е открит елементът нилсборий с пореден номер 105; периодът на полуразпадане на новия елемент е 2 сек. Откритието е било потвърдено от експериментите, проведени в Лорънсовата лаборатория в САЩ

70-те години

Появява се хипотетичната Менделеева таблица на елементите, включваща само античастици (антиелементи)

6 януари 1971

В САЩ е синтезиран хормонът на растежа – соматотропин

1971

Присъдена е Нобелова награда за химия на Герхард Херцберг за системно изучаване на атомната и молекулна структура с помощта на спектроскопски методи, при което е конструирал множество уникални спектрометри.

Р. Удуърд и сътрудниците му завършват синтеза на витамин В12, продължил 11 години

1973

Присъдена е Нобелова награда за химия на Ернст Ото Фишер и Джефри Уилкинсън за изследвания в областта на химията на органометалните съединения със сандвичова структура

1974

Георгий Николаевич Фльоров изказва предположението, че елементите с поредни номера 110 – 126 биха могли да се окажат много по-стабилни от елементите курчатовий и нилсборий (т. нар. острови на стабилност).

Присъдена е Нобелова награда за химия на Пол Джон Флори за приноса му в развитието на макромолекулярната химия (труд от 40-те години, главно за неговите „Основи на химията на полимерите”, 1953). Редица понятия и теории в тази област носят неговото име.

Джейкъб Mapински и Лорънс Гленденин успяват да отделят два изотопа на прометия, чието съществуване било предсказано от Бохуслав Браунер още през 1902 г.

1975

Присъдена е Нобелова награда за химия на швейцарския химик-органик Владимир Прелог за изучаване на хиралните (оптически активните) съединения; въвел е изчерпателна топологическа класификация на хиралността и се е опитал да намери експериментално потвърждение на възможностите за съществуване на различни видове хирални съединения. Нобелова награда за химия е присъдена също и на австралийския химик Джон Корнфорт за изследванията, посветени на стереохимията на ензимните реакции

1981

Р. Хофман и К. Фукуи прилагат квантовата механика за предсказване на пътя на химичните реакции

1987

Д. Крам, Ч. Педерсън и Жан-Мари Лен синтезират комплексни молекули с биокаталитично действие върху мембраните на различни клетки в организма

1995

Германски химици построяват най-дългата кръгова молекула от 154 молибденови атома, заобиколени от кислородни атоми; тя има относителна молекулна маса 24 000

2012

Нови елементи, добавени към периодичната таблица с номера 114 и 116, имат проектоимена като флеровий (Fl) и ливърморий (Lv)

Добавете коментар


Защитен код
Обнови