Преди новата ера

5 юни 8499

Според някои теории, на този ден в Атлантическия океан е паднал астероид, в резултат на което загива Атлантида

27 април 4977

Според астронома Йохан Кеплер, тази е датата на сътворението на света

13 август 3114

На този ден, според календара на маите, е сътворен светът

III хилядолетие

Египтяните забелязват, че началото на прииждането на Нил (т. е. началото на първия месец от периода на наводненията, който за тях бил начало на селскостопанската година) се предхожда от хелиактичния изгрев на звездата Сириус (Сотис) – 19 юли. Тъй като с оглед на цикъла на Сириус такова съвпадение се случва един път на 1460 юлиански (съотв. 1461 египетски) години, разните учени предполагат, че началото на този „слънчев календар” датира от 2782 г. пр.н.е. (знаем само, че изгревът на Сириус бил системно наблюдаван вероятно още през ХIХ в. пр.н.е.). Египетската селскостопанска година била разделена на 12 месеца от по 30 дни, към които се прибавяли и 5 празнични дни; т. е. египетската календарна година се състояла от 365 дни. Естествено, Сириус се е измествал спрямо „слънчевата” година.

(Хелиактичен изгрев – изгрев на небесно тяло в лъчите на утринната зора, малко преди изгрева на слънцето)

2461

В Китай е отбелязана конюнкция на планети. Не е изключено в случая да се е отнасяло за астрономическо явление от по-ранен период.

(Конюнкция – среща или разминаване на две или повече небесни тела в същия градус на зодиака)

2296

Датирано е първото сведение за каталог на наблюдаваните комети в Китай

2137

Китайски астрономи предсказват слънчево и лунно затъмнение

Нач. на II хил.

Теорията за движението на Слънцето, Луната и планетите, разработена от старовавилонските астрономи, се основава на представата за осемте сфери, първата от които е лунната и в центъра на които лежи Земята

1900

В Югозападна Англия възниква култовото средище на мегалитовата култура – Стоунхендж, чиито строителни елементи говорят, че в конкретния случай са намерили приложение доста познания за астрономическите явления

XVIII век

Вавилонските астрономи наблюдават небесните тела и съставят звездни каталози

II пол. на II

хилядолетие

В Китай е намерен календар, изхождащ от продължителността на слънчевата година – 365 ¹/₄ дни – и продължителността на лунния месец – 29,5 дни

1361

Първо сведение за наблюдаване на лунно затъмнение в Китай

XIII век

В Месопотамия са широко известни 12 зодиакални съзвездия, чиято символика се е запазила и до днес

1217

В Китай е намерен надпис върху кост, чийто текст прогнозира времето

1216

Съществуват сведения за наблюдаване на слънчево затъмнение в Китай въпреки предположенията, че слънчеви и лунни затъмнения там са били наблюдавани още в края на III хил. пр. н. е.

XI век

Споменава се, че китайският астроном Чу Конг изчислил наклона на еклиптиката спрямо плоскостта на екватора.

(Еклиптика (астр.) – Голям кръг от небесната сфера, който се получава от пресичането ѝ с плоскостта на земната орбита. По нея се извършва видимото (от Земята) годишно движение на Слънцето)

VIII век

Вследствие на астрономическите потребности, а така също и в резултат на задълбочената религиозна мистика, базирайки се на астрономическите факти, т. е. на астрологическите интереси за разположението на небесните тела и обясняването на отделните астрономически явления (метеори, комети и др.), в Месопотамия се създава редовна астрономическа служба за наблюдения, достигнала значителен разцвет в нововавилонската епоха и продължила функционирането си чак до средата на III в. пр.н.е. Занимава се предимно с наблюдения върху движението на Слънцето и Луната, допринася за определяне периодичността на техните затъмнения, а също и за уточняване на месопотамския лунен календар. На тези наблюдения доста често се позовава Птоломей (II в. пр.н.е)

6 септември 775

В Китай е регистрирано за първи път слънчево затъмнение

15 юни 763

Асирийците отбелязват върху глинени таблички слънчево затъмнение – едно от най-древните споменавания, достигнали до наши дни

721

Първи сведения от Месопотамия за лунното затъмнение, станало на 19 март

17 юли 709

В Китай е отбелязано първото слънчево затъмнение, описанието на което е достигнало до наши дни

VII век

Библиотеката на асирийския цар Ашурбанипал (25 000 клинописни плочки) съдържа редица преписи на по-стари текстове още от времето около 1900 г. пр.н.е.; същевременно представлява и източник за историята на математиката, астрономията и науките за живота в Месопотамия. Например в „Астрономическо помагало” (препис от оригинала от времето на Хамурапи) са събрани основните данни от описателната астрономия (изгряване и залязване на звездите, наблюдаване движението на планетите, различни бележки за Слънцето, Луната и планетите, сведения за продължителността на деня през различните годишни времена и др.; съдържа също и списък на неподвижните звезди)

Нач. на VII век

Благодарение на доброто име, с което се ползвала месопотамската астрономия, и специалното внимание, отделяно за развитието ѝ, се ражда желанието да се наблюдава движението на небесните тела с възможно най-голяма точност в пространството и времето. Ъглите били определяни с точност до 6 мин., а интервалите време с точност до ³/₄ мин. Било наблюдавано взаимното разположение на Слънцето и Луната. Провеждали се опити за определяне продължителността на периода (т. нар. сарос), през който настъпва повторение на дадено взаимно разположение на тези две тела в еклиптиката. Било изчислено, че за 669 лунни фази Луната прави 723 32/360 завъртания между неподвижните звезди. Оттук била определена и средната продължителност на синодичния месец: 29 дни 12 часа 44 мин. 7,5 сек. (стойностите се различават от днешните само с няколко секунди). Въз основа на наблюдавания хелиактичен изгрев и залез на планетите се изчислявали приблизително стойностите на синодичното завъртане на планетите.

(Сарос (от халдейски) – периодът от 18 г. и 10 ¹/₃ или 11 ¹/₃ денонощия, през който се завършва един цикъл от слънчеви и лунни затъмнения и след това се повтарят – 43 слънчеви и 28 лунни затъмнения.

Синодичен месец – времето между две едноименни лунни фази, което е равно на 29 денонощия 12 часа 44 минути 3 секунди)

700

В Китай започват да водят записки за комети, метеори и метеорити

18 май 603

Талес наблюдава, най-вероятно в Египет, голямо слънчево затъмнение. Изхождайки от него, както и от познанието за периодичността на слънчевите затъмнения, той предвижда слънчевото затъмнение през 585 г. пр.н.е. (предполагаем ден 28 май.)

585

Древногръцкият философ, астроном и математик Талес Милетски предполага, че слъчневите затъмнения са резултат от преминаването на Луната между Земята и Слънцето.

Талес предсказва слънчево затъмнение, позовавайки се най-вероятно на вавилонските астрономически таблици, както и на личните си наблюдения върху слънчевото затъмнение в Египет от 603 г. пр. н. е.

560

Древногръцките учени си представят Земята като диск, на който се опира небесната полусфера

440

Древногръцкият философ Демокрит предполага, че Млечният път се състои от множество звезди, материята е изградена от невидими частици, наречени атоми, и че Луната е подобна на Земята

434

В трактата си „За природата” древногръцкият философ Анаксагор не признава за божества Слънцето, Луната, звездите и метеоритите, а ги смята за нажежени каменни маси. Обвинен е от противниците на Перикъл в безбожие и изпратен до края на живота си в изгнание в Лампсак, на брега на Хелеспонт (434-433 г. пр. н.е.)

430

Древногръцкият философ Емпедокъл от Агригент предполага, че светът се състои от четири елемента: земя, въздух, вода и огън

IV век

В Китай е съставен звезден каталог, включващ около 800 обекта.

На Платон са известни неравномерностите във въображаемото движение на планетите. Евдокс създава геоцентричен модел за движението на Слънцето и Луната, вземайки под внимание взаимната зависимост в движението на отделните тела.

Запазена е китайската книга „Кен-Шъ-синг-тинг” (Основи за определяне на звездите)

400

Древногръцкият философ Филолай Кротонски, представител на питагорейската школа, твърди, че петте планети и сферата на неподвижните звезди се въртят около първоначално огнено тяло (светило). Това е първата космогонна теория, която приема, че Земята се върти

Вавилонците определят зодиакалния кръг (пояса на зодиака), или зодиакалните съзвездия, разположени край големия кръг на небесната сфера, по която Слънцето изминава видимия си път в течение на една година. Появява се възможност да се правят хороскопи за предсказване на съдбата на човека по взаимното разположение на планетите и звездите в определен момент от време. Вавилонците правят хороскопи, опиращи се на положението на планетите спрямо зодиакалните съзвездия по време на раждането на човека

II пол. на IV в.

Аристотел прави опит да обобщи емпиричните космологични познания. Създава собствена геоцентрична система с подлунна (между Земята и сферата на Луната) и надлунна (над сферата на Луната) област, качествено различаващи се една от друга. Докато надлунната област е изпълнена с етер, подлунната се състои според него от 4 основни елемента: огън, въздух, вода и земя

350

Китайският астроном Ши Шен съставя звезден каталог, в който влизат около осемстотин звезди

III век

Ератостен разработва принципа за градусното измерване върху Земята. Изхождайки от установеното разстояние между Александрия и Асуан, определя дължината на земния меридиан – 252 000 стадия. При измерванията си служи с уреда „скафе”, с помощта на който се определяла височината на Слънцето. Тъй като големината на стадиите била различна (египетският – 157,7 м; в Гърция се използвали няколко вида – олимпийски – 192,3 м, атичен – 177,6 м, егинско-атичен – 164 м, йонийски – 210 м), трудно може да се каже точно каква дължина е измерил. Плиний допуска, че бил използван египетският стадий; в такъв случай стойността 39 690 км би се различавала съвсем малко от установената дължина през 1967 г. – 40 008 км, въпреки факта, че множество от основните изходни положения били неточни

I пол. на III в.

Древногръцкият астроном Аристарх Самоски изказва хипотезата за хелиоцентрична система на света. Той предполага също така, че причината за деленето на денонощието на ден и нощ е въртенето на Земята, преценява разстоянието до Слънцето и размерите му.

Аристарх Самоски изказва мисълта за хелиоцентричната организация на Вселената, при което предполага, че диаметърът на Слънцето е 7 пъти по-голям от този на Земята, а разстоянието между Земята и Слънцето е 12 пъти по-голямо от разстоянието между Земята и Луната. Така или иначе, неговата теория в древността нямала широк отглас, по това време преобладавала системата на Птолемей

30 март 240

Древнокитайски астрономи описват първото наблюдение на Халеевата комета

19 юни 240

Ератостен Киренски, библиотекар в Александрийската библиотека (Египет), пръв в света изчислява диаметъра на Земята – около 8000 мили, и дължината на земната окръжност – 25 000 мили

7 март 238

В Египет Птолемей III заповядва всяка четвърта година да бъде високосна, като към 365-те дни се прибавя един ден в повече

Около 200

Откриването на астролабията се приписва на Аполон Пергски. Тя представлява уред за измерване височината на звездите

II век

Хипарх Никейски изчислил продължителността на слънчевата година с точност до 6 мин., наклона на еклиптиката към екватора, настъпването на пролетното равноденствие, паралакса на Луната, ексцентрицитетът на слънчевия път и др.

Каталогът на небесните тела на Хипарх съдържа повече от 800 обекта; по-късно този каталог бил обогатен от Птолемей с още 200 звезди

150

Древногръцкият астроном Хипарх от Никея изчислява с голяма точност разстоянието от Земята до Луната и неточно – разстоянието от Земята до Слънцето

140-84

В Китай се провежда календарна реформа

120

Хипарх от Никея съставя звезден каталог (с 1025 звезди) и открива прецесията на равноденствието. Той твърди, че Земята е неподвижна и се намира в центъра на Вселената. Хипарх създава системата на звездните величини в зависимост от яркостта на звездите

100

Древногръцкият философ и астроном Посидоний от Апамея изчислява грешно окръжността на Земята и получава резултат 18 000 мили. Цифрата се смята за точна векове наред, а правилното изчисление, направено от Ератостен през 240 г. пр.н.е., е забравено

След новата ера

125

Китайският астроном Чжан Хен конструира и усъвършенства няколко прибора (армиларната сфера, изобретена за първи път през 52 г. пр. н.е. за наблюдаване на звездите, въртящ се земен глобус и др.). Той описва 25 000 звезди, като ги обединява в 124 съзвездия

140

В трактата си „Велико математическо построение на астрономията”, получил по-късно известност под арабското име „Алмагест”, александрийският астроном, географ и математик Клавдий Птоломей систематизира астрономическите знания на древните учени в своя геоцентричен модел, който до научното откритие на Копирник (1543 г.) господства в западната космология. Според системата на Птоломей всички небесни тела се въртят около неподвижната Земя. Птоломей въвежда теорията за епициклите – кръгови орбити, по които се движат планетите. В птоломеевия „Алмагест” има таблица на хордите и съчинения по тригонометрия. Птоломей допринася много за развитието и на картографията

II век

Китайският учен астроном Чанг Хенг създава армиларната сфера, написва съчинението „Строеж на Вселената”, където между другото споменава, че Луната има кръгла форма и не излъчва собствена светлина.

(Армиларна сфера – древен астрономически уред за измерване ъглите по небесната сфера, състоящ се от подвижни пръстени, изобразяващи различните кръгове от небесната сфера).

Основното произведение на Клавдий Птолемей е от астрономически характер. Нарича се „Megale syntaxis” („Големият синтаксис”), на арабски – „Алмагест”; изхождайки от теоретическите разсъждения на Аполоний за епициклите, прави математическа характеристика на геоцентричната система на Хипарх от II в. пр.н.е.

V-VIII век

Астрономите на маите от град Тикал установили, че 149 лунни месеца се състоят от 4400 дни; така определили продължителността на синодичния месец – 29,53020 дни (днешните измервания дават 29,53059 дни). Тези изчисления се отнасят към 682 г. и били открити в гр. Копан. Подобно изчисляване на продължителността на синодичния месец (29,530864 дни) е открито и в гр. Паленке. Астрономите маи установили с голяма точност също и продължителността на слънчевата (тропическата) година – 365,2420 дни (съвременните изчисления дават 365,2422 дни, а григорианският календар споменава стойността 365,2425 дни)

15 февруари 538

В англо-саксонските хроники е описано първото слънчево затъмнение в Англия

Около 600

При изчисляване на конкретните календарни и астрономически данни китайският математик Лиоу Чоу прилага метода на интерполация на стойностите, който се използвал и усъвършенствал при календарните изчисления през следващите столетия (особено от Куо Шоу-тинг в XIII в.). В действителност представлявал частен случай от по-късните общи интерполационни методи на Джеймз Грегори и Исак Нютон от XVII в.

(Интерполация (мат.) – определяне на междинна неизвестна стойност на математическа функция по две или повече известни стойности, намиращи се от двете страни на неизвестната)

Нач. на VIII век

В Китай се заражда идеята, че разстоянията между звездите се менят

Краят на VIII в.

В двора на халифа ал-Мамун в Багдад е създадена астрономическа обсерватория, а в много други градове на халифата – библиотеки и училища. Ал-Мамун основал специално заведение „Дом на мъдростта”, където съсредоточил учени, владеещи различни чужди езици; изкупувал от поробените земи научните книги и ги изпращал за превод. Управител на „Дома на мъдростта” бил ал-Хорезми. Преведени били някои от произведенията на Аристотел, Гален, Евклид. Птолемей и Хипократ. Превеждали се също откъси от персийската и индийската литература. След поражението на византийския император византийските библиотеки били задължени да изпратят в Багдад по един екземпляр от всяка книга, за да бъдат преведени на арабски. По времето на халиф ал-Мамун е направен опит да се измери обиколката на Земята, като за целта в близост до Червено море бил измерен градусът на географската ширина. Установената стойност се равнявала на 56 (съответно 56 ²⁄_³ арабски мили, което отговаря на 113,04 км, следователно обиколката на Земята излизала 40 700 км. В измерванията взел участие и ал-Хорезми, чиито астрономически таблици добили широка популярност. Начините за измерване описал ал-Бируни (краят на X в.)

VIII век

Астрономическото произведение на Птоломей, „Големият синтаксис” през VI в. с посредничеството на несторианците попада в арабските области. Преведено е на арабски като „Алмагест”, под това заглавие е известно в Европа

VIII-XV век

В арабските земи се появяват т. нар. „зиджи”, т. е. сбирки от таблици, предназначени за астрономи и географи. Съдържали описания на календари, хронологично подредени исторически дати, тригонометрични таблици, звездни каталози и астрономически таблици. От този период са запазени около 100 екземпляра зиджи, най-старите от които се появили на територията на днешен Ирак

850

Арабите усъвършенстват астролабията – инструмент за астрономически наблюдения

882-910

Ал-Батани провежда астрономически измервания, които се приемат за най-точните от онова време. Издава също „Книга за астрономията”, в която уточнява редица данни от Птолемей. Оценява го едва Региомонтан (с произведението си, публикувано през 1533 г.). В него се среща терминът синус, слага се началото на смятането с тригонометрични функции и техните зависимости. Поместени са също и таблици за стойностите на котангенсите

X век

За астрономическите изчисления в Багдад се използва секстантът, чийто радиус бил равен на 58 стъпки (т. е. приблизително 17 м).

(Секстант – ъгломерен инструмент за астрономически и геодезически наблюдения, състоящ се от дъга, равна на 60° – 1/6 от кръга – снабдена с две огледала и малка тръба)

Краят на X в.

Ал-Бируни описва метод, според който, като се наблюдава залезът на Слънцето от място, високо над морето (чиято надморска височина знаем), може да се изчисли с тригонометрични методи обиколката на Земята. (Стигнал до величина 5600 арабски мили, равняващи се на 41 550 км.)

Краят на X-

I пол. на XI в.

Ал-Бируни провежда изключително точни астрономически и географски измервания. Определя ъгъла на наклона на еклиптиката към екватора и посочва неговите промени в исторически аспект.

За годината 1020 посочва стойността 23°34'0'' (съвременните изчисления за същата година дават 23°34'45''). Според своя метод изчислява и земния радиус – 1081,66 фарсаха (арабска миля, равна на около 6490 м). Описва промените в цвета на Луната по време на затъмнение, както и явлението слънчева корона при слънчево затъмнение. Изказва идеята за движението на Земята около Слънцето

4 юли 1054

Китайският астроном Янг Вей Тъ наблюдавал в обсерваторията Кай-Фенг избухването на Свръхнова, причинило появата на Крабовидната мъглявина

1120

За пръв път англосаксонският учен Уелчър от Малверн въвежда измерването на географската дължина и ширина в градуси, минути и секунди; през 1092 г. той е наблюдавал слънчевата еклипса и е използвал своите наблюдения, за да изчисли времевата разлика между Англия и Италия

1126

Аделхард от английския град Бат превежда на латински астрономическите таблици на ал-Хорезми, както и основните постулати от неговата тригонометрия

1136

Кирик Новгородец пише „Наука”, с помощта на която можело да се определи броят на годините. Годината 1136 в нея се споменава като година „6644 от сътворението на света”. Това е един от първите староруски аритметични писмени паметници, в който са цитирани някои астрономически факти

1140

Херман Далматински превежда от арабски на латински съчинението на Птолемей „Планисферата”, както и редица други астрономически и математически съчинения

1160

Анонимен сицилиански автор превежда от гръцки на латински „Алмагест" на Птолемей; преводът постепенно се забравя

XII век

В Толедо, Испания, функционира „преводаческата работилница” на Доминго Гонсалес и Хуан Севилски. Извършвали се преводи от арабски на кастилски и после на латински. Били преведени около 20 произведения, предимно с астрономическо и философско съдържание, в това число и преработеният аритметически трактат на ал-Хорезми, както и някои арабски съчинения, отнасящи се до Аристотел

II пол. на XIII в.

Монголският хан Хулегу, подтикван от Насър ад-Дин ат-Туси, построил в столицата Мерага, Персия, астрономическа обсерватория – една от най-големите през средновековието. В нея били съставени илханските астрономически таблици. Тук са работили китайски астрономи и – обратно – монголски астрономи били канени в Ханбалик (Пекин).

Около средата на XIII век – По времето на крал Алфонс X се появява на испански език астрономическото изследване ,,Libros de saber de astronomia”, представляващо компилация от редица астрономически трактати. Особено популярни в цяла Европа станали астрономическите, т. нар. алфонсови таблици, съставени на базата на таблиците на ал-Заркали (известен като Арзахел)

4 март 1275

Китайски астрономи наблюдават пълно слънчево затъмнение

Краят на XIII-

нач. на XIV в.

Китайският астроном и математик Куо Шоу Тинг създава широка мрежа от астрономически обсерватории и изготвя календар, равностоен на значително по-късния европейски календар, появил се след григорианската реформа (1582)

1310

Пиетро д'Абано в произведението си „Lucidator astronomiae” допуска, че небесните тела не са неподвижно закрепени върху сфери, а се движат свободно в пространството

1344-1351

Италианецът Джакопо Донти построява за кулата на Palazzo del Capitano в Падуа сложен астрономически часовник. Изграждането на такъв часовник би било невъзможно без наличието на задълбочени астрономически познания

Нач. на XV в.

Улугбек построява в Самарканд обсерватория и я оборудва с първокласни за времето си уреди. Дори и днес удивлява големината на стенния квадрант. Съставил е таблица за движението на планетите и точен звезден каталог. След смъртта на Улугбек в 1449 г. обсерваторията замира

1440

В съчинението ,,De docta Ignorantia” кардиналът Микулаш Кусански дава диалектическа картина на Вселената и на отношението на човека към нея (особено ценна е диалектиката за крайното и безкрайното). Пантеистичните тенденции на съчинението оказали силно влияние върху ренесансовото мислене

Нач. на II пол. на XV в.

В Европа Георг Пойербах става основател на астрономическите наблюдения и астрономическите методи за изчисление. Със своите наблюдения уточнил т. нар. алфонсови астрономически таблици от средата на XIII в. Освен тях уточнил и астрономически таблици на „Алмагест”: вместо термина хорда на ъгъла въвежда известния в Ориента синус; при изчисляване на таблиците използва шестдесетичното разделение на радиуса и привежда стойности с интервал 10''. За определяне тангенсите на съответните ъгли използва уреда, познат като „quadratum geometricum”. Трудът му „Epitoma in Almagestum Ptolemaei” бил довършен едва през 1462 г. от неговия ученик Региомонтан

1473

Региомонтан прави изчисления и издава нови астрономически таблици (Ефемериди за годините 1474-1560), като изхожда от гръцкия текст на Птолемей и от трудовете на своя учител Пойербах. Таблиците били широко използвани по време на откривателските презокеански пътувания по онова време.

(Ефемериди (астр.) – таблици за астрономическите явления, които предстои да се случат за даден период от време и по-специално – мястото и положението на небесните тела за определени дни от годината)

9 март 1497

Полският астроном Николай Коперник извършва и описва първите си астрономически наблюдения

Около 1512

Коперник заявява, че Вселената е хелиоцентрична: Земята и другите планети обикалят около Слънцето

1514

Коперник пише първо съобщение за хелиоцентричната си теория

1515

Появява се първото латинско печатно издание на Птолемеевия „Алмагест”.

В основното му съчинение „Велико построение” или „Алмагест” са систематизирани всички достижения на древните учени в областта на астрономията

24 май 1543

Излиза трудът на Николай Коперник „De revolutionibus orbium coelestium“ („За обиколките на небесните тела”), съдържащ хелиоцентрично обяснение за движението на планетите, към които причислява и Земята.

Малко преди смъртта на Коперник е публикувано произведението му „За въртенето на небесните сфери”. В него авторът твърди, че Земята и планетите се въртят около Слънцето, което противоречи на господстващата тогава геоцентрична теория, формулирана от Птолемей (около 140 г.)

1574

Тадеаш Хайек от Хайек публикува съчинение за своите наблюдения на нова звезда от съзвездието Касиопея (1572)

1576

С поддръжката на датския крал Фредерик ІІ Тихо Брахе открива обсерватория на остров Вен, наречена Ураниборг. Повече от двадесет години той и асистентите му наблюдават с невъоръжено око звездите и планетите

1584

Излиза съчинението на Джордано Бруно, което проповядва безкрайността на Вселената и света и признава хелиоцентричната система на Коперник

1588

Тихо Брахе публикува изложение на своята компромисна система за планетите: около Земята обикаля Слънцето, а около Слънцето – планетите

23 май 1592

Във Венеция Инквизицията арестува италианския философ Джордано Бруно, обвинен в ерес

Август 1596

Немският астроном Давид Фабрициус открива първата известна периодична променлива звезда, Мира. Първоначално той смята, че това е поредната нова, но през 1609 вижда звездата отново да става по-ярка и става ясно, че е открил непознат вид звезда

8 февруари 1600

Джордано Бруно е осъден от Инквизицията на смърт за своите философски убеждения

17 февруари 1600

Италианският философ и астроном Джордано Бруно, обвинен в ерес, е изгорен на клада в Рим

17 декември 1603

Астрономическите изследвания за появата и характера на Витлеемската звезда водят началото си от Йохан Кеплер. Малко преди рождествения празник, на 17 декември 1603 година, той наблюдавал съвпада между планетите Юпитер и Сатурн в съзвездието Риби

1604

Избухва последната свръхнова в собствената ни галактика, като яркостта й в нощното небе се доближила до тази на Юпитер и дълбоко впечатлила Йохан Кеплер, един от пионерите на астрономията

2 октомври 1608

Холандският майстор на очила Ханс Липершей монтира първия телескоп

1609

Италианският математик и астроном Галилео Галилей подобрява с лупа увеличителната способност на телескопа до почти 30 пъти над нормалните размери.

Галилео Галилей конструира телескоп; открива спътниците на Юпитер, фазите на Венера и др. Резултатите от тези наблюдения публикува през 1610 г. в съчинението си „Sidereus nuncius” („Звезден посланик”).

Йохан Кеплер издава в Прага произведение, включващо първите два основни закона в небесната механика.

Английският математик Томас Хариът съставя първата карта на Луната. Той фокусирал върху Луната новия си телескоп през лятото на 1609 г. и скицирал видяното. Така станал първият човек, създал карта на астрономически обект, след като го наблюдавал през телескоп. През годините внасял подобрения в своите забележително точни лунни карти, но така и не ги публикувал

7 януари 1610

Галилео Галилей прави първите си наблюдения с телескоп.

Галилей открива първите два спътника на Юпитер – Йо и Европа

11 януари 1610

Галилео Галилей открива спътника на Юпитер Ганимед

13 януари 1610

Галилей открива Калисто – четвъртия спътник на Юпитер

1610

Френският учен Никола Пейреск открива мъглявината Орион

14 април 1611

Италианският принц Федерико Цези за първи път използва думата телескоп

1611

Галилео Галилей пръв осъществява астрономическо наблюдение. Той наблюдава спътниците на Юпитер, фазите на Венера, отделни звезди от Млечния път и забелязва, че Сатурн има необичаен вид, който по-късно се обяснява с наличието на пръстените му. Галилей открива, че планетите само отразяват слънчевата светлина и доказва, че теориите на Кеплер за елиптичната форма на планетарните орбити са верни.

Открити са слънчевите петна

28 декември 1612

Галилео Галилей става първият астроном, наблюдавал планетата Нептун, като погрешно я възприема за звезда

26 февруари 1616

Инквизицията в Рим освобождава отреклия се от своите възгледи Галилео Галилей, след което той бил казал: „И все пак тя се върти!” На Галилей е забранено да преподава астрономията на Николай Коперник, като противоречаща на тълкуването на Светото писание

1616

Католическата църква осъжда и отхвърля хелиоцентризма и съчинението на Коперник ,,De Revolucionibus оrbium coelestium” („3a обиколките на небесните тела” – 1543)

15 май 1618

Немският астроном Йохан Кеплер открива закона за движението на планетите

1618

Йохан Кеплер формулира третия закон за движението на планетите; в книгата си „Нова стереометрия на винените бъчви” Кеплер разработва някои принципи на диференциалното и интегралното смятане на базата на своите възгледи, без да използва методите на Архимед и направените от него уточнения

1619

Кеплер формулира третия закон за движението на планетите

21 юни 1632

Галилео Галилей е заточен от Инквизицията

1632

Галилео Галилей публикува съчинението „Dialogo sopra i due massimi systemi del mondo” („Диалог за двете най-главни системи на света”), в което доказва правилността на хелиоцентричната система; формулира закона за свободното падане, което изучавал и открил още през 1604 г.; формулира принципа за независимост на движението (т. нар. принцип на Галилей); осъден е за поддръжка и защита на хелиоцентризма; пред трибунала се отказва от своите възгледи.

В Италия, за да се разшири кръга на читателите ѝ, е публикувана на италиански, а не на латински език книгата „Диалог за двете най-главни системи на света” на Галилео Галилей. Написана като въображаем диспут между трима философи, тя съдейства за популяризирането на теорията на Коперник. Скоро Римската католическа църква я забранява и забраната е снета едва през 1822 г.

22 юни 1633

В доминиканския манастир „Света Минерва” Галилео Галилей на колене се отрича от своите светогледни „заблуди”

1636

Отпечатана е първата карта на Луната от Перекс; след нея се издават и други

24 ноември 1637

Английският астроном Джеремия Хорокс наблюдава преминаването на Венера пред слънцето

1638

За първи път е открита една периодична звезда (Мира Цети) от Ян Фокенс; през 1843 г. са известни вече 15 такива звезди

4 декември 1639

За първи път преминаването на Венера пред слънчевия диск е било наблюдавано с телескоп от британския астроном Джеремая Хоръкс, който преди това го е предрекъл въз основа на изчисленията си. Предишното преминаване през 1631 г. е било предречено от Йохан Кеплер, но не е било наблюдавано, тъй като е било видимо само от Америка

13 август 1642

Кристиан Хюйгенс, нидерландски механик, физик, астроном и математик, открива южната полярна шапка на планетата Марс, наречена „Сиртис Мейджър Планиша”. На това място е забелязан вулкан, чиито изригвания са причина за покрития с тъмни образувания регион. В действителност цялата местност е издигнато вулканично плато

1650

Белгийският астроном Годфроа Венделин изчислява, че разстоянието от Земята до Слънцето е 240 пъти повече от разстоянието от Земята до Луната. Макар че това не съвпада с истинското съотношение на двете разстояния (400 пъти), то е много по-точно от съотношението, което получава Аристотел (20 пъти)

25 март 1655

Холандският астроном Кристиан Хюйгенс открива Титан – най-големия спътник на Сатурн и втори по големина в Слънчевата система

1656

Кристиан Хюйгенс открива пръстените на Сатурн

1666

Исак Нютон открива как може да се измери орбитата на Луната

1667

Основана е астрономическата обсерватория в Париж

1668

Йохан Хевелиус публикува труд за кометите, където се съобщава паралаксът на кометите, измерен през 1652 и 1664 г.

(Паралакс – видимо изменение положението на предмет поради промяна на точката на наблюдението; астр. – денонощен паралакс – ъгълът, под който от дадена точка на небесно тяло би се виждал радиусът на Земята; годишен паралакс – ъгълът, под който от точка на дадено небесно тяло би се виждала голямата полуос на земната орбита)

1669

Жан Пикер започва да измерва градуса на меридиана. Неговите точни измерения дали възможност да се организира, а през XVIII в. и да се реализира измерването на Земята, с което била доказана нейната сплеснатост на полюсите

25 октомври 1671

Италианският астроном Джовани Доменико Касини открива Япет – третия по големина естествен спътник на Сатурн

1672

Построена Парижката обсерватория

Астрономът Джовани Доменико Касини открива Рея – втория по големина естествен спътник на Сатурн след Титан

4 май 1675

Английският крал Чарлз II нарежда да бъде изградена Кралската обсерватория в Гринуич, за да се задълбочат познанията за звездите за нуждите на корабоплаването

22 юни 1675

Чарлз II основава обсерваторията в Гринуич, приемайки меридиана, който минава над обсерваторията, за нулев

10 август 1675

Положен е основният камък на Кралската обсерватория в Гринуич (Южен Лондон). През 50-те години на 20 век обсерваторията е преместена в Съсекс, а старата сграда е превърната в музей, в който са изложени старинни астрономически уреди и хронометри

1675

Италианският астроном Джовани Касини открива Делението на Касини в пръстените на Сатурн

1676

Оле Кристенсен Рьомер, наблюдавайки спътниците на Юпитер, установява, че скоростта на светлината е крайна величина

1679

Първата научна карта на Луната – Джовани Касини рисува лунни пейзажи, които наблюдава през телескоп.

Жан Рише публикува информация за зависимостта на земното привличане от географската ширина, установена през 1671-1673 г.

8 март 1681

Германският астроном Йохан Кеплер формулира своя трети закон за движението на планетите

1681-1682

Позовавайки се на гравитационната теория на Нютон, Халей изчислява траекторията на известните комети, като между другото определил и траекторията и повтарящите се връщания на кометата, наречена по-късно Халеева комета

1682

Английският астроном Едмънд Халей наблюдава комета, която по-късно получава неговото име заради точното му предсказание от 1705 г., че през 1758 г. кометата ще се появи отново

21 март 1684

Астрономът Джовани Касини открива Диона и Тетида – естествени спътници на Сатурн

1684

В посмъртна публикация на френския астроном Жан Пикар (1620-1682) са приведени много точни цифри за повърхността и диаметъра на Земята. Те са първите уточнения на данните, дадени от Ератостен през 240 г. пр.н.е.

1686

Съставена е първата метеорологична карта

1687

Исак Нютон изказва хипотезата, че Земята е сфероид, леко сплескан при полюсите и изпъкнал при екватора.

Нютон описва три закона на динамиката и гравитационното привличане на Слънцето, Луната и Земята.

Нютон се насочва от своята работа върху физиката към представата, че Земята първоначално била разтопена от високите температури

1698

Едмънд Халей предприема първото океанско пътешествие с чисто научна цел: да измери и нанесе на карта магнитните деклинации (разстоянието между направлението на стрелката на компаса и точната посока на север) по цялото земно кълбо

13 септември 1699

Слънчево затъмнение, за което се съобщава в приписка на монах от Черепишкия манастир

XVII век

Джовани Батиста Ричиоли и Франческо Мария Грималди рисуват карта на Луната и дават имена на кратерите, от които много се използват и до днес

Нач. на XVIII в.

В. Мел приема Земята за изстиващо слънце.

I половина на XVIII век – В Раджпутана, Индия, властва Савай Джай Сингх; основал няколко астрономически обсерватории в Северна и Централна Индия; допринесъл за съставянето на астрономически таблици

1705

Е. Халей забелязва, че видяните през 1531, 1607 и 1682 г. комети са следвали сходни траектории. Той допуска, че те са една и съща комета и че тя ще се върне след 76 години, през декември 1758 г.

1718

Халей открива собствените движения на звездите; през 1756 г. вече били познати 57 звезди със собствено движение.

Публикувана е карта на Китай, базираща се на астрономически измервания

1725

Английският астроном Джеймс Брадли наблюдава светлинната аберация на неподвижните звезди; 1728 г. публикува оттук изведената стойност на скоростта на светлината, която съвпада с изчислената по-рано скорост (1676).

Излизат посмъртно резултатите от дългогодишните измервания на Джон Фламстийд за положението на звездите, правени в Гринуичката обсерватория; този първи модерен каталог съдържал разположението на 2852 звезди с точност на реда до 10"

1746

Определянето на неравномерностите в движението на Сатурн е следващо потвърждение на закона за гравитацията

1747

Джеймс Брадли открива, че нутационните колебания на земната ос имат период около 19 години.

(Нутация – периодично изменение наклона на оста при собственото въртене на едно тяло, което настъпва заедно с прецесията. Тук – периодично изменение през 18 г. 8 м. на посоката на земната ос, предизвикано главно от притегателното действие на Луната и Слънцето)

1748

Д'Аламбер обяснява причините за прецесията

1750

Райт дава точно обяснение на състава на Млечния път

1752

Като се използвали резултатите от две едновременни измервания, едното проведено на нос Добра надежда (Лакай), а другото в Берлин (Лаланд), бил измерен дневният паралакс на Луната (57'), откъдето следвало, че Луната е отдалечена от Земята на 60 земни радиуса

1754

Кант изказва хипотезата за възникването на планетната система; до същата хипотеза с по-подробни научни обосновки достига и Лаплас (публикувана 1796 г.); днес тя е известна под името „небуларна хипотеза на Кант-Лаплас”

1755

Германският философ Имануел Кант създава хипотеза за произхода на Слънчевата система – „Всеобща естествена история и Теория на небето”. Кант утвърждава съществуването на конгломерати от звезди, наречени галактики

1757

Ломоносов изразява основната теза за постоянното развитие на Земята и цялата Вселена

26 май 1762

Михаил Ломоносов открива атмосфера на Венера

1763

Тобиас Майер публикува таблици за движението на Луната.

Никола Луи дьо Лакай издава каталог на 10 000 звезди

3 юни 1769

Капитан Джеймс Кук наблюдава преминаването на Венера пред слънчевия диск – цел на околосветското му пътешествие

1771

Френският астроном Шарл Месие съставя каталог на мъглявините

1774

Британският астроном Невил Маскелайн установява, че средната плътност на Земята е 4,7 пъти по-голяма от плътността на водата. Основава се върху изследване на земното притегляне на планинските масиви в Шотландия, при което отвесът се отклонявал от своето вертикално положение. През 1798 г. с помощта на торзионни везни Кавендиш уточнява лабораторно стойността 5,48

13 март 1781

Английският астроном от немски произход Уилям Хершел открива случайно планетата, наречена по-късно Уран. Носи името на гръцкия бог на небето Уран

1782

Изхождайки от равномерната промяна от блясъка на звездата Алгол, Джон Гудрик изказва предположението, че се отнася за физически ненаблюдаема двойна звезда

1783

Хершел открива собственото движение на Слънцето

1784

Хершел съставя каталог на 711 двойни звезди.

В Пражката обсерватория в Клементинума започват системни метеорологични наблюдения. Началото било поставено още през 1752 г.

11 януари 1787

Уилям Хершел открива два естествени спътника на Уран – Оберон и Титания

9 март 1788

Английският астроном Уилям Хершел установява спиралната галактика NGC 2841, която се намира в северната част на съзвездието Голяма мечка

28 август 1789

Уилям Хершел открива Енцелад – естествен спътник на Сатурн. Наречен е на името на един от гигантите от древногръцката митология, затрупан от Зевс с вулкана Етна

17 септември 1789

У. Хершел открива Мимас – естествен спътник на Сатурн. Мимас носи името на един от сто и петдесетте гиганти със змеевидна опашка от древногръцката митология, син на Уран и на Гея

1789-1798

Лаланд провежда в Париж измервания, които спомагат да се определи положението на 50 000 звезди

1796

Небуларната хипотеза на Лаплас за възникването на планетите, допълваща идеите на Кант, оказва голямо влияние върху по-нататъшното развитие на представите за строежа на Земята и спомага да се наложи идеята за нажеженото и течно земно ядро у по-голямата част от геолозите на XIX в.

1798

Публикувана е известната Кант-Лапластова теория за генезиса на Слънчевата система

1800

Уилям Хершел потвърждава съществуването на инфрачервени слънчеви лъчи.

Започва да излиза „Monatliche Correspondenz”, което може би е първото астрономическо научно списание

XVIII век

Изучаването на звездния паралакс придобива систематичен и организиран характер.

В кръга на интересите застават проблемите, отнасящи се до небесните тела, като за основа се приема преди всичко движението на Луната. Уточняват се изчисленията, свързани с движението на планетите. Голям принос за решаването на тези въпроси имат Клеро, Ойлер (1748-1752); при решаване на системи диференциални уравнения Ойлер въвежда метода за вариация на константите, Даламбер (1749), Лагранж и Лаплас. Постиженията на XVIII век са обобщени в произведението на Лаплас „Mѐcanique cѐleste”, започнало да излиза през 1799 г.

1 януари 1801

Италианският астроном Джузепе Пиаци открива малка планета, наречена по-късно Церера, чиято орбита била изчислена от Гаус, и която била първата фиксирана малка планета (астероид). Церера е най-големият астероид в Слънчевата система

8 март 1802

Германският астроном любител Хайнрих Вилхелм Олберс открива отново астероида Церера

28 март 1802

Хайнрих Олберс открива Палада – втория известен астероид след Церера

1802

Сър Уилям Хершел за първи път използва термина „астероид” (гр. „подобен на звезда”).

До момента имена имат 12 198 астероида, въпреки че за над 99 000 орбиталните данни са достатъчно добре известни, за да бъдат регистрирани. Те обаче имат само номера. За астероид се приема малко небесно тяло, но с диаметър над 50 м за разлика от метеоритите

1803

Уилям Хершел стига до заключението, че двойните звезди представляват система от две гравитационно свързани звезди

29 март 1807

Х. Олберс открива астероида Веста – третият по големина астероид в астероидния пояс

1820

В Англия се създава Астрономическо дружество

23 април 1827

Ирландският математик, физик и астроном Уилям Роуън Хамилтън представя теорията си за системата от лъчи

1827

Василий Яковлевич Струве публикува каталог на двойните звезди, включващ 3112 такива звезди, 2343 от които открил сам

1836

Джон Хершел измерва яркостта на някои звезди

1838

Фридрих Вилхелм Бесел и Василий Яковлевич Струве, независимо един от друг, за пръв път констатират собствено движение на звезди, анализирайки измерения паралакс

1839

Създадена обсерваторията в Пулково край Санкт Петербург.

Създадена е обсерваторията към Харвардския колеж – САЩ

1840

Томас Хендерсън и Томас Маклиър, като измерват паралакса на звездата Алфа Кентавър, стигат до заключението, че тя е отдалечена на 4 светлинни години от Земята и е най-близката известна ни звезда

1842

Анри Бекерел и Джон Уилям Дрейпър прилагат фотографията при изучаване на слънчевия спектър. Откриват фрауенхоферовите линии в ултравиолетовата област на излъчване

1845

Уилям Парсънс Рос изказва идеята, че мъглявината М51 в съзвездието „Ловджийски кучета” има спираловидна структура

23 септември 1846

Германският астроном Йохан Готфрид Гал открива осмата планета от Слънчевата система – Нептун, използвайки математическите предположения на френския математик Юрбен Льоверие

1846

Юрбен льо Верие, като изхожда от неравномерностите в движението на Уран, изчислява положението и орбитата и на една друга планета, която била наблюдавана от Йохан Гале и била наречена Нептун

1847

Синът на Уилям Хершел – Джон Хершел, предлага в своята публикация „Резултати от астрономически наблюдения, направени на нос Добра надежда” съвременните имена на известните седем спътника на Сатурн, като им дава имената на титаните и братята и сестрите на бог Хронос

Джовани Касини нарекъл откритите от него четири спътника на Сатурн – Тетида, Диона, Рея и Япет, с колективното име Sidera Lodoicea или Звездите на Луи в чест на своя крал, френския Луи XIV. Преди 1847 г. астрономите са наричали всички спътници Сатурн 1 до Сатурн 7, включвайки в поредицата Титан, Мимас и Енцелад

16 септември 1848

Американските астрономи братя Уилям Кранч Бонд и Джордж Филипс Бонд и английският астроном Уилям Ласел независимо откриват Хиперион – естествен спътник на Сатурн. Хиперион е най-голямото тяло с подчертано несферична форма в Слънчевата система

12 април 1849

Италианският астроном Анибал де Гаспарис открива Хигея – четвъртия по големина астероид

3 януари 1851

Френският астроном Леон Фуко провежда опит със свободно люлеещо се махало („Махалото на Фуко”), доказващ въртенето на Земята около оста й

1851

Английският астроном Уилям Ласел открива Ариел и Умбриел, естествени спътници на Уран

1855-1862

Издава се каталог на 324 188 звезди, наблюдавани от обсерваторията в Бон (Bonner Durchmusterung). През 1886 г. е допълнен с още 133 000 звезди

1862

Артър Кларк открива слабо видима звезда близо до Сириус, която била причина за 50-годишната периодичност в движението на Сириус

1863

В Хайделберг се основава Astronomische Geselschaft (Астрономическо дружество)

1864

Уилям Хъгинс, основателят на звездната спектроскопия, по спектроскопски път доказва газообразния вид на някои мъглявини

1865

Въведен е терминът астрофизика и е дефинирана науката астрофизика – изучаваща строежа, физичните свойства, еволюцията на небесните тела и Вселената като цяло

18 август 1868

Френският астроном Пиер Жансен открива хелия, докато анализира хромосферата на Слънцето по време на пълно слънчево затъмнение.

Изучавайки слънчевия спектър, англичанинът Джоузеф Локиър открива близо до линията на натрия още една линия, която дълго оставала неотъждествена с известен химичен елемент. Известно време някои приемали, че това е линия на химичен елемент, срещан само на Слънцето и го нарекли хелий от Хелиос, както гърците наричали Слънцето. Едва през 1895 г. хелият бил открит в състава на земните минерали

70-те г. на XIX в.

Започва широкото приложение на фотографията в астрономията

9 февруари 1870

Основана Американската метеорологична служба

1870

Американският астроном Люис Морис Ръдърфорд изработва решетка с 3500 линии върху 5-сантиметрово метално огледало; нейното действие се равнявало на действието на най-добрите призми

1875

Американският астроном Бенджамин Гулд започва системно да картографира небето с помощта на фотографията

12 август 1877

Деймос, спътник на Марс, е открит от американския астроном Асаф Хал във Военноморската обсерватория в гр. Вашингтон, САЩ

18 август 1877

Асаф Хал открива и спътника на планетата Марс – Фобос, като изчислява орбитите на двата спътника. Той използва 26-инчов телескоп, най-големия от вида си. Откритието е направено в обсерваторията във „Фоги Ботъм”.

Имената на спътниците са предложени от Хенри Мейдън (1838–1901) – директор на науките в Итън Колидж. Той ги взима от Илиада, песен XV, където Арес призовава Ужас (Деймос) и Страх (Фобос)

1 октомври 1884

На Вашингтонска конференция е прието решение за въвеждане на часови пояси върху цялата Земя

13 октомври 1884

Международно прието е, че нулевият меридиан минава над Гринуич (Великобритания)

1887

На базата на спектралния анализ на различни звезди, Локйър стига до заключението за температурата на звездите, откъдето следва и степента на тяхното развитие

1890

В Харвард Едуард Чарлз Пикъринг открива спектроскопическите двойни звезди

1892

Германският астроном Паул Кемпф определя скоростта на Слънцето спрямо най-близките звезди – 18,5 км. с-¹; според днешните данни тя е равна на 19,7 км. с-¹

17 март 1899

Американският aстроном Уилям Хенри Пикеринг открива Феба – естествен спътник на Сатурн, по фотографски плаки, заснети в Перу. Феба е първият спътник, открит с помощта на фотографския метод