1901

В Германия започва редовното измерване на температурите на времето

1904

Вилхелм Беркенс формулира съвременния начин за прогнозиране на времето на базата на математическата обработка на физическите данни. Сложните изчисления спъвали практическото приложение. За първи път методът се използва през 1950 г. с помощта на автоматичната изчислителна машина ENIAC (виж 1918)

2 януари 1905

Американският астроном Чарлз Дилон Перин открива Елара – естествен спътник на Юпитер

1905

Датският астроном Ейнар Херцшпрунг изказва предположението, че между звездите трябва да се различават „гиганти” и „джуджета”

1907

Петър Николаевич Лебедев открива налягането на светлината върху газовете. С него обяснява и появата на опашки на кометите

27 януари 1908

Астрономът Филибер Жак Мелот открива Пасифая – спътник на Юпитер. Името Пасифая е установено през 1975 г., преди това спътникът е бил известен като Сатурн 8, а понякога е наричан Посейдон

1909

В областта на земната обвивка е открит пласт, наречен по името на неговия откривател Мохоровичич (Границата на Мохоровичич)

18 май 1910

Земята преминава през опашката на Халеевата комета

1911-1913

Американският физик от австрийски произход Виктор Франц Хес изказва хипотезата за съществуването на космическо лъчение и доказва нейната правдоподобност

Ноември 1912

Виктор Франц Хес публикува резултатите от своя опит в балон от 7 август 1912 г. Доказва съществуването на космически лъчи

1913

Американският астроном Хенри Норис Ръсел потвърждава предположението на Херцшпрунг (1905) за „гигантите” и „джуджетата” сред звездите. Доказал е зависимостта на светлостта на звездите от спектралната група (т. нар. диаграма на Херцшпрунг-Ръсел)

19 март 1915

Направени са първите снимки на Плутон, който (правилно) не е определен като планета

1915

Когато Айнщайн изложил Общата теория на относителността, той би могъл да направи и следващата крачка и да обяви, че Вселената се движи – и това повече от десет години преди Едуин Хъбъл пряко да измери космическото разширение. Но по онова време астрономите си представяли Вселената като огромно струпване на звезди, заемащи постоянно място в Космоса. Айнщайн приемал този неизменен Космос, дори го харесвал. Той често се отнасял с подозрение към най-крайните заключения, до които водели идеите му. Но тъй като дори една статична вселена накрая би рухнала под собствената си тежест, той трябвало да прибави в уравненията на общата теория коригиращ коефициент – космологична константа. Докато гравитацията придърпва небесните тела едно към друго, този допълнителен гравитационен ефект – един вид антигравитация – ги раздалечава.

12 години по-късно Хъбъл открива други галактики, които се отдалечават от нашата, а светлинните им вълни се разтягат и почервеняват от разширяването на пространство-времето – и това слага край на схващането за статичната Вселена. Откритието елиминира и необходимостта от космологична константа, която да поддържа стабилността на галактиките. При посещението си в Калифорния през 1931 г. Айнщайн признава това. „Червеното отместване на далечните мъглявини смаза старата ми конструкция като удар с чук” – заявява той. Твърди се, че споделил със свой колега, че космологичната константа е най-голямата му грешка

1918

Вилхелм Беркенс обяснява появата на циклоните с полярните фронтове и създава методология за съставяне на метеорологични карти. Така полага основите на съвременната метеорология (виж 1904)

20-те г. на XX в.

Потвърждава се експериментално съществуването на йонизиран слой в атмосферата на голяма височина. По-късните радиофизични изследвания са доказали, че тези слоеве са няколко на брой и били наречени йоносфера; тя се простира на височина до 20 000 км. Освен неутрални частици в нея се съдържат електрично натоварени йони и електрони, появяващи се в резултат на слънчево лъчение.

Открито е магнитно поле около Слънцето

1920

Йонизиращата теория на индийския астрофизик Мегнад Саха обяснява спектроскопските различия в светлината на „гигантите” и „джуджетата” в зависимост от плътността на звездите (при „гигантите” е по-малка)

1922

Александър Александрович Фридман, руски физик, математик и космолог, предлага модел на разширяващата се Вселена, основан на релативистичната космология

21 октомври 1923

В Мюнхен (Германия) е открит първият в света планетариум

30 декември 1924

Американският астроном Едуин Хъбъл официално обявява съществуването на други галактики

1 януари 1925

Едуин Хъбъл обявява откриването на галактики извън Млечния път

23 ноември 1926

Умира Марин Бъчваров, първият български професор по астрономия

1927

Белгийският йезуит Жорж Льометр стига до нова хипотеза за произхода на Вселената и живота на Земята – Вселената е възникнала след „експлозия” на „първичен атом”. Днес учените наричат това начало Големия взрив.

След като проследили движенията на галактиките, най-видният астроном по това време Едуин Хъбъл и неговият помощник Милтън Хюмасън открили нещо изумително: че Вселената бързо се разширява, като увеличава разстоянията между галактиките. Откритието било направено в обсерваторията „Маунт Уилсън” в Южна Калифорния, дом на най-големия телескоп през онази епоха. До 1924 г. Хъбъл бил използвал огромното за времето си 100-инчово огледало, за да потвърди, че нашата галактика е само една от безбройните „островни вселени”, обитаващи безкрайността на Космоса.

Открити са йонизирани слоеве на височина 180-200 км и 250-350 км, т. нар. Апълтънови слоеве

1929

Едуин Пауъл Хъбъл установява, че отместването на линиите в спектрите на галактиките към червения край (червено преместване), което обяснявал с помощта на доплеровия ефект с радиалното движение, е пропорционално на разстоянието до обектите. С това бил подкрепен моделът за разширяващата се Вселена (съди се за всеобщо разпростиране на галактичните формации)

30-те години

Младият индийски астрофизик Субраманиан Чандрасекар приложил към една звезда специалната теория на относителността и новата теория на квантовата механика. Той предупредил, че ако тя надхвърля определена маса, в края на живота си няма да се превърне в бяло джудже (както ще стане с нашето слънце). Вместо това гравитацията ще я свие много повече – може би дори до една-единствена точка. Чандрасекар открехнал вратата на желаещите да размишляват за съществуването на най-страшните звезди, които можем да си представим – черните дупки, в центъра на които има обем, близък до нулата, и безкрайна плътност, където законите на физиката не действат. Откритията, които биха могли да принудят Айнщайн да признае тази странна издънка на собствената му теория, били извършени след смъртта му през 1955 г.

18 февруари 1930

Американският астроном Клайд Уилям Томбо открива планетата Плутон

1 май 1930

Планетата Плутон е кръстена официално – получава името си, избрано в конкуренция с предложенията Кронос и Минерва

1931

Появява се хипотезата на Джеймс Хопууд Джийнс, английски физик, астроном и математик, за образуването на Слънчевата система чрез извличане на слънчева материя под действие на привличането от друга звезда. Във възраженията на Л. Шпицер и Н. Н. Парийски се споменава, че слънчевият „извлек” не би се сгъстил, а разпръснал.

Белгийският свещеник и астрофизик Жорж Льометр мислено обърнал хода на разбягващите се галактики и си ги представил преди милиарди години, слети в ослепително бляскав болид – „първичен атом”, според израза на учения. От този поетичен сценарий се родила съвременната теория на големия взрив. Доказателствата в нейна полза достигнали кулминацията си през 1964 г., когато учените открили, че Космосът плува в море от микровълново лъчение. Оттогава образът на големия взрив придава форма и насока на работата на космолозите така, както небесните сфери на Птолемей са оказвали влияние на астрономите през Средновековието.

Английският физик Пол Дирак дава една от първите дефиниции за това, какво точно е антиматерията

2 октомври 1932

Открита е Метеорологичната станция на връх Мусала (2925 м). Построена е във връзка с Международната геофизическа година, по инициатива на Българския туристически съюз и със средства, събрани от туристите от цялата страна. Планът и ръководството на строежа са извършени от архитектите Петър Калчев и Генчо Скордев

1932

Изучавайки атмосферните смущения при вълни с дължина 15 м, Карл Г. Янски установява, че източникът на една от съставките на радиовълните се намира приблизително в средата на Галактиката. Това наблюдение е поощрило радиоастрономическите изследвания

1937

Американският инженер Гроут Ребър построява първия радиотелескоп с диаметър 10 м.

Пол Дирак формулира теорията за непрекъснатото разширяване на земното кълбо

1938-1943

Изследват се отделните източници на радиошумове в космоса. Развитието на радиоастрономията е настъпило главно след Втората световна война

1939

Джулиъс Робърт Опенхаймер и Лев Давидович Ландау създават теоретичен модел на въртящите се неутронни звезди – пулсари. На практика били наблюдавани от Антъни Хюиш и Дж. Бел през 1967-1968 г.

40-те години

С усъвършенстването на телескопите астрономите забелязват мъгла около Титан (спътник на Сатурн) – първия знак, че за разлика от всички други луни в Слънчевата система той има плътна атмосфера

1942

С помощта на военни радиолокатори случайно се регистрира силно слънчево радиолъчение на вълни в диапазона между 4 и 6 м. През 40-те години Николай Дмитриевич Папалекси е предложил да се наблюдават количествените изменения в слънчевите радиовълни по време на слънчево затъмнение. Доказал е, че Луната ще закрива източниците на лъчение. Изохронната карта на затъмнение на Луната в радио- и оптичния диапазон е помогнала по-късно да се локализират източниците на излъчване

1943

Ото Юлиевич Шмит предлага своята „метеоритна” хипотеза за образуването на Слънчевата система

1944

Карл Фридрих фон Вайцзекер формулира „студената” планетарна теория за възникването на Слънчевата система

1946

Американският астрофизик Лайман Спицър-младши предлага да бъде изведен в орбита голям астрономически телескоп

1947

Виктор Амазаспович Амбарцумян предлага теория за звездните асоциации, имаща отношение към въпросите, свързани с появата на звездите.

Провежда се експедиция до Бразилия, организирана от АН на СССР с цел да се наблюдава слънчевото затъмнение на 20. V. 1947 г. от парахода „Грибоедов” под ръководството на Николай Дмитриевич Папалекси, С. Е. Хайкин и Б. М. Чихачев от Физическия институт „Н. П. Лебедев” към Съветската академия на науките. Било установено, че по време на пълно затъмнение силата на електромагнитното лъчение в радиодиапазона на Слънцето намалява с 60%. Оказало се, че това отговаря изцяло на закриването на тези части от Слънцето, в които са разположени слънчеви петна и други активни образувания, наблюдавани във видимата част

16 февруари 1948

Холандско-американският астроном Герард Кайпер открива Миранда – естествен спътник на Уран

1948

Физиците Джордж Гамоу и Ралф Алфър публикуват теорията за Големия взрив, която обяснява зараждането на Вселената.

Артемий Исакович Алиханян заедно с Абрам Исакович Алиханов откриват нови частици в космическото лъчение – т. нар. варитрони.

Герард Питер Кайпер открива петия спътник на планетата Уран, а през 1949 г. открива и втория спътник на Нептун.

Новият 200-инчов телескоп „Хейл” на обсерваторията „Паломар” в Калифорния се насочва към небето. Той е най-големият за времето си телескоп в света

1949

Д. А. Калиняк, В. Красовски и В. Б. Никонов от Кримската астрофизическа обсерватория получават инфрачервени фотографии на ядрото на Галактиката и откриват неговата елиптична форма с диаметър около 1200 парсека.

Американският астроном Едуин Хъбъл предлага новия фототелескоп „Шмит” на Паломарската обсерватория да бъде използван за картографиране на нощното небе. Получените плаки, например тази с мъглявината Северна Америка, се превръщат в епохален принос към астрономията

Краят на 40-те години на XX век – Начало на по-широкото и систематично приложение на радиоастрономичните методи при изучаване на Космоса (виж 1932, 1938-1943)

50-те години 

Гавриил Адрианович Тихов основава астробиологията и изказва предположението, че на Марс съществуват растителни организми.

От средата на XX в. продължава с ускорен темп изучаването на фината структура на газовите и прахообразните мъглявини; провежда се преди всичко в съветските обсерватории в Крим и Алма Ата, както и в обсерваториите в САЩ.

В периода 1949-1956 г. Паломарската обсерватория в Калифорния извършва първото систематично фотокартографиране на нощното небе, предприемано някога. Нейните 1758 фотографски плаки, обхващащи небесния свод такъв, какъвто се вижда от северното полукълбо, запечатват милиони неизвестни до този момент обекти

23 март 1950

Влиза в сила конвенцията, която учредява Световната метеорологична организация като специализиран орган на ООН

30 септември 1950

В Париж се състои първият конгрес на Международната астрономическа федерация. Тя е основана през 1951 г. като неправителствена организация, като включва 165 членове от 44 страни. Федерацията е свързана с Международната астрономическа академия

29 септември 1951

Открит е нов естествен спътник на Юпитер – Ананке

1951

Хипотезата за възникването на Слънчевата система по студен път, изказана от лауреата на Нобелова награда – Харълд Клейтън Юри, проследява най-новите постижения в планетарната космология и геохимия

1952

Василий Григориевич Фесенков, като изхождал от наблюдението, че във влакнестите мъглявини съществуват звездни вериги, зависещи от общата структура на мъглявината, изказва хипотезата за възникването на звездите от нестационарното състояние на влакната в мъглявините, които се разпадат в турбулентни сгъстявания, като от тях се оформя постепенно гъсто, плътно тяло.

Б. М. Чихачев и В. В. Виткевич по време на слънчевото затъмнение в Ашхабад от 28.II.1952 г. установяват, че дължината на радиовълните от слънчевата корона е толкова по-голяма, колкото по-висок е слоят на короната, източник на радиосигнала

1954

През периода 1936-1954 г. са проучени нови 700 мъглявини (общо повече от 800) и се доказва, че всички са подредени по един и същи начин и имат еднаква плътност с тази на досега познатите системи.

По предложение на д-р Карла Веге от Свободния берлински университет в Европа се установи практиката да се кръщават всички въздушни вихри с ниско и високо атмосферно налягане. Така предварително се оформя списък на потенциалните кръстници. Преди столетия тропическите бури в Западния Атлантически океан имали честта да носят имената на католически светци. В началото на 20 в. учените използват описания, включващи географската ширина и дължина, в която се е родил вихърът, но това водело и до объркване. През Втората световна война, може би в пристъп на нежност, метеоролозите дават на бурите само женски имена. Но през 1979 г. Световната метеорологична организация налага на ураганите да бъдат давани имена от двата пола по 6 списъка, редуващи се всяка година. В случай, че някой „кръщелник” нанесе прекалено големи поражения, името му отпада от списъка

1956

Джералд Питър Кюпър публикува своята соларна хипотеза за възникването на слънчевата система. В нея е обединил еволюционната звездна теория с планетарната. Слънцето и планетите се появили от протозвезда, която намалила своя обем на една милионна част от първоначалния.

Наблюдавайки група галактики на рекордното разстояние 550 мегапарсека, У. А. Баум доказва, че Вселената се разширява, като това разширение се равнява на 55 км·с-1 за 1 мегапарсек

1957

В Ондржейов е пуснат в действие чехословашкият метеоритен радиолокатор.

В. В. Виткевич и Б. Н. Пановкин откриват във външната слънчева корона, в областта, непосредствено прилягаща към Слънцето, равномерно магнитно поле с радиално направление, оказващо влияние върху динамиката на физическите процеси, протичащи в тази част на космическото пространство. По време на откритието е бил използван източник на радиолъчение в мъглявината на Рака, в момента, когато е закрита от Слънцето

1958

Чрез „Спутник-1” и „Спутник-2” Е. Бухар установява сплеснатостта на полюсите, резултат от тогава развиващата се нова дисциплина – космическа геодезия.

Получено е радарно отражение от Венера.

Учените от Института за ядрена физика към Московския университет (акад. Сергей Николаевич Вернов, А. Е. Чудаков, П. В. Вакулов, Е. В. Горчаков и Я. И. Логачов) откриват и обясняват външния радиален пояс около земята между 50° – 60° магнитна ширина, състоящ се от електрони с енергия 105 – 106 електронволта, обхванати от магнитното поле. От 1965 г. структурата на космическото обкръжение на Земята се изследва с помощта на съветските космически спътници „Космос” и „Електрон”, космическите кораби „Марс-1”, „Луна-4”, „Зонд-1”, „Восток” и „Восход”.

Австрийският геохимик Фридрих Адолф Панет разработва изключително точен метод за определяне възрастта на метеоритите.

Николай А. Козирев, от астрономическата обсерватория към Академията на науките на СССР в Пулково, наблюдавайки изтичанията на газове, изказва хипотезата за съществуването на вулканична дейност на Луната. На базата на системните спектроскопични наблюдения върху лунния кратер Аристархос и центъра на кратера Алфонс през 1955-1966 г. е доказал, че облакът дим, излязъл на 28. X. 1959 г. от кратера Алфонс, е сходен с дима от вулканите на Камчатка.

Американският астрофизик Юджийн Паркър предсказва слънчевия вятър

1959

Открита е област на потоци на „меки” електрони (с ниска енергия) зад границите на радиационните пояси на Земята, в плоскост, близка до магнитния екватор, на разстояние до 55-85 хиляди км от центъра на Земята. Енергията на тези електрони е около 200 електронволта, броят на протичащите електрони е от порядъка 10-8 см2/с. (К. И. Грингаус, В. В. Безрукич, В. Д. Озеров, Р. Е. Рибчински). С помощта на космическите кораби „Луна-1” и „Луна-2” тези опити всъщност за първи път са доказали съществуването на слънчев вятър и неговото въздействие върху земното магнитно поле. (През 1966 г. с помощта на „Луна-10” било доказано, че тази област не е по-малка от разстоянието между Луната и Земята и оказва влияние върху процесите, предизвикващи магнитните бури и останалите промени в поведението на магнитно поле на Земята). Едновременно с това е била открита и плазмената обвивка на Земята, въртяща се заедно с нея (2-20 хил. км от нейната повърхност), съставена от заредени частици с концентрация 103-102 частици на см3.

В горните слоеве на земната атмосфера на 280, 420, 500 км са открити слоеве, излъчващи инфрачервени лъчи с дебелина около 10 км. Интензитетът на излъчването е от порядък 10-6W/м2 и е в корелация със слънчевата активност

60-те години

Началото на 60-те години на XX век – При проследяване излъчването на радиовълните от повърхността на Луната се открива съществуването на топлинно отделяне от нейното ядро. Това е станало възможно благодарение на изключително финия и до голяма степен уточнен метод за измерване интензитета на слабите радиоизлъчвания от Луната. Било доказано, че ядрото на Луната е горещо (В. С. Тропицкий, В. Д. Кротиков)

8 април 1960

В радиоастрономическата обсерватория в Грийн Банк, Западна Вирджиния, Франк Дрейк започва осъществяването на проекта OZMA. С радиотелескоп с диаметър 26 м на вълна 21 см е правил опити да улови радиосигнали, изпращани от предполагаеми напреднали цивилизации от звездите Тау от Кит и Ипсилон от Еридан. Опитите завършили с неуспех

1960

Започва осъществяването на многотематичния международен „Проект за горната обвивка на Земята”, с който са били направени множество превратни открития за земната обвивка на дълбочина до 1000 км

1961

По време на пълното слънчево затъмнение на 15. II. 1961 г. С. М. Полосков и А. Е. Микиров доказват по експериментален път, че космическият прах не е хомогенно разпръснат в Слънчевата система, а благодарение на гравитационните сили е съсредоточен в по-голямата си част в облаци с различни размери от порядъка на 8-ъглови секунди. Това било потвърдено и уточнено с помощта на съветски и американски космически ракети (откритието е от значение за хипотезите, отнасящи се до възникването на Слънчевата система).

Американският радиоастроном Франк Дрейк съставя формула, прочула се като уравнението на Дрейк, което цели да установи броя на извънземните цивилизации, които бихме могли да открием в Млечния път. През 60-те години Фр. Дрейк допринася за създаването на науката астробиология с търсенето на радиосигнали от извънземни цивилизации.

Провежда се първата конференция на американските учени по въпросите, свързани със съществуването на извънземни цивилизации

9 май 1962

От Линкълновата лаборатория на Масачузетския технологичен институт е изпратен лазерен лъч към Луната. Вземат участие Луис Смулин, Джорджио Фиоко и др. Бил е използван лазер със синтетичен рубин, дълъг 15 см и дебел 1 см. Имал интензитет 200 трилиона фотона. Диаметърът на конуса на Луната бил 3 км (при разстояние 384 000 км от Земята)

5 октомври 1962

Създадена е Европейската организация за астрономически изследвания в южното полукълбо (ESO). Организацията е известна с конструирането и използването на първите телескопи, снабдени със системи за активна и адаптивна оптика. Седалището на организацията се намира в Гархинг край Мюнхен, Германия, а телескопите на обсерваторията са разположени в Чили. В организацията членуват 14 европейски държави (Австрия, Белгия, Великобритания, Дания, Германия, Испания, Италия, Португалия, Швеция, Швейцария, Чехия, Финландия, Франция, и Холандия) и Бразилия

1962

В Димитровград е построен най-старият планетариум на Балканите – „Джордано Бруно”. Оборудването му е било модерно за годините си.

Пуснат е първият спътник – слънчева обсерватория ОСО

1963

М. Шмид открива квазарите (в първоначалното значение на радиоизточници, подобни на звездите); оказало се е, че се отнася за обекти на метагалактиката, отдалечени на разстояние 6.105 до 4.106 парсека; откритието опровергало хипотезата за неизменността на галактиките и е потвърдило предположенията за активността на техните ядра.

Астрономите идентифицират първия квазар (отдалечена млада галактика, изригваща от центъра си енергията на 1 билион слънца). 4 години по-късно много по-близо до нашата галактика учени се натъкват на първия пулсар – бързо въртящ се светлинен източник, излъчващ насечени радиосигнали. Междувременно орбиталните апарати регистрирали мощни рентгенови и гама-лъчи, идващи от различни точки в небето.

В Бюраканската астрономическа обсерватория (Армения) се свиква първото съвещание на съветски учени, посветено на проблематиката, свързана с извънземните цивилизации.

А. В. Таранцев и Дж. Г. Бирфелд доказват влиянието на земетресенията, вулканичните изригвания, подземните, земните и въздушните избухвания върху появата на бури в йоносферата и аварии, най-силно действащи в полярните области, чрез посредничеството на акустичните вълни в земната атмосфера.

Ф. Дж. Вайн и Д. Х. Матюз публикуват статията, станала основа на теорията на литосферните слоеве

1964-1965

Протича Международната година на Спокойното слънце, световна научна акция, насочена към изследване на земното магнитно поле, земната атмосфера и др. в периода на понижена слънчева активност

29 април 1965

Направена е първата снимка на Харон – спътник на Плутон

18 октомври 1965

Двама астрономи аматьори в Япония забелязват кометата „Икея-Саки”, наречена по-късно на нейните откриватели

1965

Чрез ракетни проучвания се установява, че съществуват още два други йонизиращи земни пояса на височина от 10 до 40 км и от 50 до 70 км, образуващи гигантски кондензатор.

Открито е остатъчно космическо радиолъчене, отговарящо на излъчването от абсолютно черно тяло с температура 2,4К, най-вероятно остатък от експлозия на първоначално силно компактна и нажежена метагалактика

16 ноември 1966

В района на Тихия океан е наблюдаван най-интензивният в историята „метеоритен дъжд” (2300 метеорита в минута)

15 декември 1966

Астрономът Удуин Долфус открива Янус и Епиметей – естествени спътници на Сатурн. Те заемат практически една и съща орбита около Сатурн, поради което първоначално са били считани за едно и също тяло. Имената на двата спътника са утвърдени през 1983 г.

1966

Към Академиите на науките на социалистическите страни се създава Комисия за планетарна геофизика, която продължава проекта за Геофизическия район на социалистическите страни, започнат в началото на 60-те години

1967

За пръв път са открити пулсиращите звезди или пулсарите

1968-1969

В остатъците от свръхнови звезди са открити интензивни източници на радиосигнали от Космоса – пулсари (Дж. Бел и А. Хюиш); отнасяло се за бързо въртяща се неутронна звезда

1969

National Geographic публикува карта на Земната луна, нарисувана от Тибор Тот, художник картограф на списанието. Тази карта на Луната била първата, показваща и двете лица на лунната повърхност едно до друго

Август 1970

Сеизмометърът, инсталиран на Луната от екипажа на „Аполо 12”, регистрира 14 труса, причинени от тектонична активност

1970

В стратосферата се изстрелва за трети път съветска автоматична слънчева обсерватория, оборудвана с телескоп, притежаващ най-голямото за времето си огледало, носено на спътник

1971

Появява се хипотезата на Брагин за образуването на електрически полета в атмосферата. На разстояние 10 земни радиуса магнитното поле около Земята действа върху частиците от слънчевото лъчение. Частиците с различен товар се отклоняват на различни страни. Частиците с по-голяма енергия проникват в земната атмосфера, а тези с по-малка енергия остават в магнитните окови на Земята (радиационни пояси, плазмена обвивка и др.). Различните по вид и енергия частици се поглъщат от атмосферните слоеве на различни височини. Горният слой (положителен) е изпълнен със струи слънчеви протони. Долният (отрицателен) слой е областта на влияние на Земята. Колебанието на зарядите в този „кондензатор” впоследствие влияе върху атмосферните явления на Земята и т. н.

В Бюраканската астрономическа обсерватория (СССР) се провежда съветско-американски симпозиум на тема „Връзка с извънземни цивилизации” (CETI).

При анализа на резултатите от дългосрочните визуални наблюдения от космическите кораби „Союз-5 и 9” е открито дневното вертикално лъчение от горните слоеве на земната атмосфера.

Започната е работа по международния геофизически проект „Геодинамика”.

След мисията до Марс на орбиталния апарат „Маринър 9” вече знаем, че вероятно някога на Червената планета свободно е текла вода. Така че е възможно там да е имало живот поне под формата на микроорганизми.

Фобос, спътник на Марс, е сниман за първи път от близо от американските апарати „Маринър 9” през 1971 г. и „Викинг 1” през 1977 г., съветския „Фобос 2” през 1988 г. и американския „Марс глобъл сървейър” през 1998 и 2003 г.

6 януари 1973

Американски астрономи оповестяват тезата си, че е възможно съществуването на живот на един от спътниците на Сатурн

1973

1973 година бележи зората на програмата Лендсат, когато НАСА започва картографиране на земното кълбо от Космоса

16 ноември 1974

От радиотелескопа Аресибо в Пуерто Рико се изпраща (на вълна 21 см) първото послание на човечеството към звездите. Радиотелеграмата е съдържала най-важните сведения за нашата цивилизация, изразени чрез 1679 знака, и е била зашифрована с двоичен код

1974

Учените откриват много компактен източник на радиовълни, излъчвани от една област в съзвездието Стрелец, на 26 000 светлинни години от Земята. Днес вече знаем, че източникът, наречен Стрелец А* (Sgr A*), е свръхогромна черна дупка в центъра на нашата галактика, тежаща повече от 4 млн. слънца

Английският теоретичен физик Стивън Хокинг доказва, че черните дупки всъщност не са абсолютно черни, а излъчват енергия под формата на елементарни частици, докато изчерпят енергията си и избухнат. Това явление е известно като „лъчение на Хокинг”

1975

Открита е най-близката до Земята черна дупка 1А 0620-00. Тя е на 3500 светлинни години от Земята

1980

На снимки, заснети от апарата „Вояджър 1”, са открити Прометей и Пандора – естествени спътници на Сатурн

През 1980 г. Алан Гът дава тласък на теорията за големия взрив, като добавил към Айнщайновото гъвкаво пространство-време новата физика на елементарните частици. Той разбрал, че за първата си милиардна от милиардна от милиардната част от секундата новороденият Космос може да е претърпял свръхразширение – мигновено „издуване” – преди да премине към по-умерен растеж. Издуването сигурно е помогнало за изглаждане на материята и енергията във Вселената и за изравняване на цялостната пространствено-времева крива. В наши дни някои теоретици смятат, че издуването не е било еднократно събитие. В процеса на създаване пространство-времето може би се е издувало в нови вселени навсякъде и през цялото време – безкрайност от големи взривове

13 март 1981

В България е открита официално Националната астрономическа обсерватория – Рожен, най-големият астрономически комплекс на Балканите и Югоизточна Европа. За времето си той е бил сред най-модерните в света. Роженската обсерватория е оборудвана с 4 телескопа

1983

Дадено е математическо доказателство за предположението на Стивън Хокинг, че въпреки че Вселената няма граница, тя има краен размер в пространство-времето. Според него Вселената е „крайна” но „неограничена”, така както е крайна и неограничена земната повърхност. С подобна идея много хора имат проблем, тъй като за да проумеем теорията на Хокинг, трябва да работим с освен познатите ни три пространствени измерения, с още две допълнителни

2 март 1984

Фиксирано е най-голямото отдалечаване на Луната от Земята

1985

Идентифицирана е дупката в озоновия слой

1986

Около планетата Уран са открити девет луни

Хелеевата комета отново навестява земните небеса след продължително отсъствие

23 февруари 1987

В галактиката Голям Магеланов облак е видяна за първи път свръхновата SN 1987А – най-близката и най-ярка свръхнова след 1604 г.

24 април 1990

Космическата совалка „Дискавъри” извежда на височина 555 км в орбита 12-тонният космически телескоп „Хъбъл”. Основното му огледало е с диаметър 2,4 м и според твърденията е най-гладкото голямо тяло, създавано някога от хора

21 август 1990

Първите снимки, направени на планетата Венера от космическата сонда „Магелан”, показват релеф, характерен с вулкани и долини, подобни на земните

1990

Космическият телескоп „Хъбъл” открива огромна бурна активност на Сатурн. Астрономите я наричат „голямото бяло петно”

25 март 1993

Каролин Шумейкър открива кометата Шумейкър-Леви 9, която през юли 1994 г. се разби в Юпитер

1995

Мишел Майор и Дидие Келоз от Женевския университет засичат първата планета на орбита около подобна на Слънцето звезда извън Слънчевата система. Този свят, известен като 51 Пегас b, на около 50 светлинни години от Земята, е огромно газово кълбо – наполовина колкото Юпитер – и обикаля толкова близо до звездата си, че годината продължава само четири дни, а температурата на повърхността е над 1000°С

7 януари 1998

В обсерваторията „Макдоналд” в Тексас започва да функционира най-големият телескоп в света – „Хоби-Ебърли”. Той има диаметър на огледалото 9,2 м и е на 2072 м надморска височина

22 януари 1999

В Япония влиза в действие най-големият оптически инфрачервен телескоп в света

15 април 1999

За пръв път извън Слънчевата система са открити наведнъж няколко големи планети около звездата Епсилон в съзвездието Андромеда

11 август 1999

Последното за ХХ век пълно слънчево затъмнение, наблюдавано в много страни по света, включително и от България

10 януари 2000

Възобновени са наблюденията с космическия телескоп „Хъбъл”

21 юни 2000

Учени от НАСА откриват вода на Марс

9 ноември 2000

Открит е Албиорикс – естествен спътник на Сатурн

23 ноември 2000

Открит е естественият спътник на Юпитер – Йокаста

2000

Учени от НАСА съобщават за откриването на вода на повърхността на Марс

15 август 2001

Астрономи обявяват откритието на първата слънчева система, извън нашата. Тя е съставена от две планети, които обикалят около една звезда от съзвездието Голямата Мечка

30 април 2002

Планетите Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн се подреждат в една въображаема линия от едната страна на Слънцето. Подобно явление ще може да се наблюдава отново чак след 38 г., тъй като следващият голям парад на планетите (5 броя) е през 2040 г.

15 юни 2002

Астероидът 2002 MN преминава на 121 000 км от Земята – близо 1/3 от разстоянието между планетата ни и Луната

27 август 2003

Марс минава покрай Земята на разстояние от 55,76 милиона километра, най-близо от каменната ера

2003

Американски екип открива най-далечната засега планета OGLE-TR-56b, намираща се на 5000 светлинни години от Слънцето в съзвездието Стрелец. Ръководител на екипа, направил откритието, е проф. Димитър Съселов, българин. Той добива международна известност с откриването на други подобни на Земята планети извън Слънчевата система, обикалящи около звезди (екзопланети). Проф. Съселов и сътрудниците му разработват метода на транзитното търсене, чрез който откриват най-отдалечената планета, известна на астрономите

18 юни 2004

Американският астроном Дейвид Толън открива астероида Апофис (древноегипетския бог на злото) – скала с диаметър 274 м, който ще прелети покрай Земята през 2029 и после през 2036 г. Има вероятност (според учените – 1:45 000) второто преминаване да прерасне в сблъсък

21 декември 2004

Сателитът на НАСА Galaxy Evolution Explorer открива около 3 дузини огромни, наскоро формирани галактики, които вероятно наподобяват нашата в зараждането й

5 януари 2005

Ерида, най-голямата планета-джудже в Слънчевата система, e открита от научния екип на Майкъл Браун при изучаване на снимки, направени в обсерватория Паломар на 21 октомври 2003 г.

4 май 2005

Открит е Егир – естествен спътник на Сатурн

29 юли 2005

Екип астрономи оповестява откриването на планетата Ерида в Слънчевата система, както и на още два големи обекта от пояса на Кайпер (2003 EL61 и 2005 FY9)

2006

Австралийският астроном Робърт Макноут открива кометата Макноут

Плутон е „разжалвана” в планета джудже

4 януари 2007

Американски учени съобщават, че на Титан (най-големия спътник на Юпитер) са открити езера, пълни с течен метан

4 март 2007

Наблюдава се първото от двете пълни лунни затъмнения за 2007, което е уникално с това, че е частично видимо от всеки континент по света

Май 2009

Екипажът на совалката „Атлантис” започва ремонт на телескопа „Хъбъл”, за да поднови първата в света космическа обсерватория, базирана 563 км над Земята

2009

Български астрономи откриват астероид 20483 Васил Левски

2010

НАСА изстрелва Обсерватория за наблюдение на слънчевата динамика (SDO) с цел по-доброто разбиране на слънчевата активност и нейното въздействие върху Земята

Май 2011

Мащабно астрономическо изследване доказва, че наистина съществува тъмна енергия, която представлява 74% от Вселената. Учени изследвали над 200 000 галактики. Те са направили два различни вида изследвания – как галактиките са разположени във Вселената и колко бързо са се формирали през времето. И двата вида проучвания доказали едно и също – че тъмна енергия съществува и че Вселената се разширява все по-бързо

2011

Учени откриха четвърти спътник на Плутон. Сателитът, временно обозначен като Р4, има диаметър едва между 13 и 34 км

Марсианската изследователска сонда Mars Reconnaissance Orbiter (MRO) – летателният апарат, който проучва планетата от нейната орбита, за първи път фиксира тъмните ивици на Марс, които, както се оказва са ручеи вода. Те са широки по-малко от 5 м, като в летните периоди стават по-широки и по-дълги, а в студените сезони се смаляват и изчезват

5 юни 2012

Венера преминава през „лицето” на Слънцето. Подобно нещо може да се наблюдава пак едва през 2117 г.

2012

Европейски астрономи откриха най-далечния познат квазер – обект, подхранван от черна дупка, който е 60 трилиона пъти по-ярък от Слънцето

15 февруари 2013

Над 1000 души са ранени, когато над Челябинск, Русия, се взривява метеорит

Февруари 2013

40-метрова скала премина на 27 700 км от Земята

Март 2013

На високото 5000 м плато Чахнантор в Чили официално е открит Атакамският голям милиметров/субмилиметров масив (ALMA). Съвместният американо-европейско-японски проект е построен за близо 20 години (1994-2013) и струва 1,3 млрд. долара. Най-големият и най-скъпият наземен телескоп в света ще картографира невидими космически области с безпрецедентна детайлност. ALMA се състои от два масива, които работят заедно. Два огромни транспортьора местят 12-метровите антени от основния масив със субмилиметрова прецизност. Масивът „Морита” – отделна група от 16 антени, построени от Япония – изучава по-големи структури във Вселената

Октомври 2013

Учените от обсерватория ALMA в Чили откриха, че най-студеното място във Вселената има форма на призрак. Става дума за мъглявината Бумеранг, която се намира на 5000 светлинни години от Земята в съзвездието Центавър. Температурата там е минус 270 градуса по Целзий – най-ниската, регистрирана във Вселената. На снимки от 2007 г. мъглявината се виждаше като пясъчен часовник, но по-новите фотоси тя по-скоро прилича на призрак

Февруари 2014

В доклад на НАСА се казва, че американски астрономи, работещи с космическия телескоп „Кеплер”, са открили 715 нови планети. Четири от тях превишават размера на Земята не повече от два пъти и половина, и се въртят в обитаемата зона на своите звезди

17 март 2014

Към тази дата сред общо 1771 потвърдени планети отвъд нашата Слънчева система, максимум 14 са в обитаемата зона на своята звезда, където температурите не са нито твърде горещи, нито твърде студени за съществуването на живот. Размерът също има значение: твърде малките планети не могат да поддържат атмосфера, а атмосферата на твърде големите ще е смазваща

Август 2015

От космическата агенция НАСА са уточнили, че няма астероиди или комети, които биха приближили нашата планета в обозримо бъдеще. Според изследователите всички потенциално опасни астероиди, които са им известни, имат по-малко от 0,01 на 100 шанс да застрашат Земята през следващите 100 години

11 февруари 2016

Учени потвърждават първото пряко наблюдение на гравитационни вълни. Звукът от сблъсъка между 2 черни дупки на милиарди светлинни години от нас сбъдва последното предсказание в общата теория на относителността на Айнщайн

Септември 2016

Китай построи най-големия в света радиотелескоп, с който започва да търси извънземни от други галактики. Диаметърът на радиотелескопа е 500 м. Разположен е в естествен басейн в южната провинция Гуейджоу. Построен е за 5 г. и 180 млн. долара. Учените споделят, че FAST, както е наречен, ще търси „гравитационни вълни от звезди и галактики и ще слуша за признаци на интелигентен извънземен живот”

Любопитно:

Диаметърът на Земята при екватора е около 12 750 км.

Космосът започва на 100 км над Земята.

356 400 км е най-близкото разстояние от Земята до Луната.

Леонардо да Винчи бил първият, който обяснил защо небето е синьо (защото въздухът разпръсква светлината).

Вселената се състои от 71,5% тъмна енергия, 24% тъмна материя, 4% газ (и прах) и 0,5% планети и звезди.

Около 80% от звездите в Млечния път са малки, хладни, мътни, червеникави светила, известни като М джуджета.

Най-близката до нас звезда е Проксима Кентавър, отдалечена на 40 трилиона километра.

Най-близката до Слънцето звезда е Алфа Кентавър. Тя се намира в система от три гравитационно свързани звезди, които се движат на 4,37 светлинни години от Слънцето.

Най-голямата известна звезда е VY Canis Majoris, чийто радиус се смята, че е между 1800 и 2100 слънчеви радиуса. Ако VY Canis Majoris се намираше на мястото на нашето Слънце, краищата на звездата щяха да стигат до орбитата на Сатурн.

R136a1 е най-ярката и най-плътната звезда, известна във Вселената. Яркостта на R136a1 е приблизително 8,7 млн. пъти по-голяма от тази на Слънцето, а масата й е 265 по-голяма от тази на Слънцето. R136a1 е способна да произвежда в много пъти повече енергия в сравнение с нашата звезда.

От гледна точка на науката всички астероиди са потенциално опасни, защото се движат със скорост 10 пъти по-голяма от куршум на автомат „Калашников”. Така наречените „хазартни астероиди”, които обикалят около Земята и са заплаха, са 1390 на брой. Те са потенциално опасни за сблъсък със земната повърхност.

Пълното слънчево затъмнение е доста рядко явление. От конкретно място на Земята то се случва средно на всеки 360 години – не всеки има късмета да бъде свидетел на такова.

Най-високата точка на Марс е Olympus Mons в Западното полукълбо – 21 249 м, а най-ниската точка – минус 8208 м в Peneus Palus в Източното полукълбо.

Средната повърхностна температура на Червената планета е -63°С и спада до -140°С.

На Сатурн ще отнеме 29 години, за да направи пълен кръг около Слънцето, на Юпитер – почти 12 години, на Марс – 687 дни, на Земята – 365 дни, на Венера – 224 дни, а на Меркурий – 88 дни