Преди новата ера

III хилядолетие

В Египет се създават културно-образователни центрове за подготовка на административни чиновници. Към тях се основават библиотеки, управлявани от специални служители; те съдържат астрономически, математически и медицински съчинения

I пол. на III хил.

В Шумерия (Джемдет Насър и Шурупак) са открити глинени плочки с текстове, което доказва съществуването на училища към храмовете. В периода на старата Шумерия тези плочки служели за обучение на младежите. Тук освен четене и писане изучавали месопотамската флора, фауна, минерали, както и основите на математиката.

В Месопотамия са познати начини за добив на метални сплави (главно бронз), печене на тухли и процесите за производство на алкохолни напитки

2700-2400

В Египет се строят пирамиди. Безспорно при определяне тяхното разположение били използвани множество познания из областта на астрономията (точно ориентиране по посоките на света), на геометрията ( означаване на правите ъгли, предварително измерване на височината и определяне наклона на стените в зависимост от нея) и на нивелацията (при Хеопсовата пирамида максималното отклонение на основата от хоризонталната равнина е 1,27 см). Първата пирамида – гробницата на фараона Зосер, стъпаловидна пирамида в Сакара с основа 125x115 м и височина 61 м, била построена от Имхотеп, обожествения покровител на науката и медицината. Най-голямата пирамида изобщо била построена приблизително през 2600 г. пр.н.е. в Гиза за фараона Хуфу (на старогръцки – Хеопс). Размери: основа – 232,4 м х 232,4 м, височина – 146,7 м, обем – 2,54 млн. куб. м., изразходван материал – 6,5 до 7 млн. тона

2500

В критските, а от 1700 до 1300 г. пр.н.е. и в египетските гробници се среща кехлибар от бреговете на Северно море. Това говори за връзките с отдалечените европейски части, осъществявани очевидно с нечие посредничество

Средата на III хил.

Около 2800 г. пр.н.е. в Египет вече е познато желязото, но и през XVI в. пр.н.е. все още го смятали за рядкост. Методите за неговото производство започнали да се разпространяват по Средиземноморието на границата на XIII и XII в. пр.н.е. от хетите. Но човекът се е сблъсквал още в ранната каменна епоха, разбира се, напълно случайно, с парчета чисто метеоритно желязо

Около 2300 г.

В Месопотамия са открити най-старите схеми на карти, издълбани върху глинени плочки, напр. схематичната карта на империята на Capгон Акадски, плановете на Нипур; върху тях е отбелязван и съответният мащаб

Около 2200

В Египет се използва класическата сплав бронз (прибл. 90% – мед, 10% – калай), което свидетелства за развитие на металугията през този период. Бронзът обаче бил познат още в III хилядолетие пр. н. е. например в Месопотамия

Началото на

II хилядолетие

В храмовите и дворцовите библиотеки на територията на Месопотамия се съхраняват специализирани поредици от медицинска, математическа, астрономическа и др. литература

Около 1700 г.

В Нипур, Месопотамия, е намерен текст на земеделско научно съчинение

Около 1500

Появява се така нареченият Еберсов папирус, намерен в египетската Тива, който наред с преобладаващите лечителски рецепти и заклинания съдържа и елементи на природонаучни наблюдения и познания (онтогенезисът на скарабея от яйцето, на мухата месарка от ларвата, на жабата от поповата лъжичка).

(Онтогенезис (биол.) – проследява се индивидуалното развитие на живото същество, обхващащо всички промени на организма)

II половина на

II хилядолетие

Запазени са строителни и ситуационни планове от онова време. Такива са например планът на гробницата на египетския фараон Рамзес IV (около 1200 г. пр.н.е.) или планът на нубийските златни мини от периода около 1300 г. пр.н.е. Те свидетелстват за напредък във възприятието на планиметричните и пространствени отношения и за началото на техническите чертежи

Краят на XII в. и

нач. на XI в.

С развитието на мореплаването и търговията финикийците допринасят за опознаването на северните брегове на Африка; там създават градове (най-известният е Картаген, основан през 814 г. пр. н. е.). В древността било познато само средиземноморското крайбрежие на Африка. Гърците наричали Африка Либия, името Африка (въпреки че по произход е финикийско) датира от римската епоха 

Преди нач. на VI в.

По време на престоя си в Египет Талес Милетски влиза в контакт с египетската жреческа каста и усвоява множество научни познания

VI век

Йонийската натурфилософия на Милетската школа прави наивни опити да даде материалистическо обяснение на природните явления (Талес, Анаксимандър, Анаксимен, Анаксагор и др.). Докато в проблемите на космогонията тази философия е доста умозрителна, по въпросите от практически характер тя използва конкретните познания на египетската математика и земемерство (далекомера на Талес, първите общи теореми от планиметрията – напр. теоремата на Талес за правия ъгъл като вписан ъгъл върху диаметър на окръжност).

Автор на най-старата известна гръцка карта е Анаксимандър Милетски. Същата карта е допълнена от по-младия Хекатей Милетски, който за целта използвал познанията, придобити по време на собствените си пътувания; тя остава образец за гръцката картография чак до IV в. пр. н. е.

II пол. на VI в.

Хекатей Милетски, гръцки историк и картограф, описва в книгата си „Периегесис” (Пътуване по света) целия свят, известен по онова време на гърците. Той е основателят на гръцката география. Описанията му били придружени и от карти

530 г.

Питагор Самоски основава питагорейско дружество, което представлява авторитетна философска школа и реакционно политическо сдружение. Питагорейците изучавали математика, астрономия, теория на музиката и медицина. За разлика от Милетската школа те подчертавали количествения характер на природните явления, въпреки че умозрителността на техните разсъждения водела до числов мистицизъм. В космологията отхвърляли геоцентризма. За център на Вселената приемали един централен огън, около който обикалят всички планети, Слънцето и Луната. Вероятно достигнали и до познанието, че Земята е кръгла; това се споменава от Платон през IV в. пр. н. е. Особено голямо значение за развитието на диалектиката има формулировката на десетте двойки противоположни категории, със свързването на които в определени количествени отношения обяснявали появата и поддържането на световния ред. Математическата питагорова теорема се приписва на Питагор вероятно заради това, че неговата школа доказала валидността на общата ѝ формулировка

VI-V век

В Елея, град в Южна Италия, функционира гръцка философска школа – елейска (елеати), повлияна вероятно от идеите на Ксенофан от Колофон. Нейният идеен създател Парменид подценявал сетивното познание и твърдял, че истинската същност на действителността може да се опознае само чрез мислене. Въпреки че абсолютизирал неизменността на битието, неговото учение допринесло за развитието на рационалното мислене, като по този начин оказало влияние както върху атомистите, така и върху идеалистическото учение на Платон

V век

Настъпва най-големият разцвет на гръцките градове държави (възникнали в VIII-VI в. пр.н.е.); това развитие намерило отражение в културния, философския и научния живот по онова време.

Натурфилософията на Анаксагор се опитва да преодолее възгледите на елеатската школа за единното неизменно битие. Същността на Анаксагоровата философия е доверието в сетивното възприятие, предоставящо информация за многообразието и променливостта на съществуващия свят. Същността на битието се крие в безкрайно делящите се и притежаващи специфични качества частици – сперми (семена). Тази идея е използвана от Евдоксем (I половина на IV в. пр.н.е.) за развиване на античните методи за диференциално и интегрално смятане в математиката, а също така оказва влияние върху атомизма на Демокрит (края на V и началото на IV в. пр.н.е.).

Левкип Милетски формулира първите постулати на античния атомизъм, чиято система по-късно разработва Демокрит. Атомизмът представлява диалектически синтез на Елейската и Хераклитовата философия. Непроменливото битие според елеатите Левкип свежда до множество непроменливи частици (атоми), с чието движение свързва процесите на постоянните промени, които заемали важно място във философията на Хераклит. По-късно атомизмът възприел ролята на стимулатор за развитието на естествените науки и станал постоянен източник за обновление на материализма спрямо идеалистическите тенденции.

Софистите – привърженици на мисловно течение в гръцката философия – оказват значително влияние върху античната култура през V и IV в. пр.н.е.; създават идеала за всеобщото образование, включващо реторика, право, философия, история и естествени науки. Между другото срещу идеите на софистите реагирали Сократ и Платон.

Софистите прилагат и принципа, че всяко правило трябва да се докаже, с което създават и предпоставките за изграждане основите на точното мислене.

На Сократ принадлежи заслугата за принципното развитие на логиката, особено анализа, който той прави на понятието дефиниция. Логиката се използвала и от някои предсократисти (напр. Зенон Елейски).

Гръцкият поет Симонид от Кеос изобретил метода, наречен „изкуството на паметта”. Симонид бил единственият оцелял от срутването на покрива на зала за пиршества в Тесалия. Според Цицерон, който описал злополуката четири века по-късно, телата на загиналите били обезобразени до неузнаваемост. Симонид обаче успял да се абстрахира от хаоса и да „види” мислено всички гости на местата им около масата. Той открил т. нар. локационна памет. (Ако можете да преобразувате онова, което се опитвате да си спомните, в живи мисловни образи и ги подредите в някакво въображаемо архитектурно пространство, познато като „дворец на паметта”, спомените стават практически незаличими)

I пол. на V в.

Емпедокъл, гръцки лекар и философ, изказва мисълта, че организмите на Земята възникват от свързването на отделните части; несъвършените загиват и освобождават място на по-съвършените. Предугажда идеята за еволюцията.

Емпедокъл формулира учението за четирите основни елемента, които са материални, самостоятелни и взаимно непроизводни. Под действието на две противоположни сили („приятелството” и „омразата”) елементите се смесват, за да дадат формата на съответния предмет. Според Емпедокъл земното ядро представлява огнетечна маса, защото запазва температурата на вулканите и горещите извори и създава условия за образуване на планини. Според него светът периодически преживява промени

Нач. на V век

Характеристиките на диалектическото мислене намират най-ярък израз във философията на Хераклит Ефески.Той възприема всяко съществувание като непрестанно движение и смята, че то се подчинява на един общ закон: редуване на противоречията, които се налагат във взаимната борба

II пол. на V в.

Евклид Мегарски създава мегарската философска школа, представляваща синтез на елеатската и Сократовата философия. Школата изиграла голяма роля за развитието на античната логика и формулирала редица логически парадокси (софизми), най-известният от които е „Лъжецът”

450

Най-древното писмено фиксиране на римското право – законите в дванадесет таблици, които са изложени на Форума в Рим

IV век

Атинянинът Платон създава първата цялостна идеалистическа философска система. Той приема реалния свят около нас за чисто отражение на непроменливия свят на идеите и истинско познание за него (епистемия) може да се получи по пътя на умозрението (ноесис), докато за нещата, възприемани чрез сетивата, можем да получим само неопределена представа (докса). В диалога „Тимей” Платон дава израз на своите възгледи за природата, които били повлияни от питагорейството. В това произведение той възприема света като органично цяло, сътворено от божествена творческа сила, надарено със световна идея, овладяна от разума. Според него разумът се проявява в математическия ред, съществуващ при движението на небесните тела.

Аристотел отхвърля Платоновия свят на идеите и създава собствена онтология (наука за същността на явленията), която нарича „първа философия” и в която подчертава предимството на сетивното познание.

В произведенията си „Органон” и „Метафизика” Аристотел полага всеобщите основи на дедуктивната логика. Формулира логическите форми, принципа за изключеното трето, принципа за спора, като разглежда също и правилата за правилно съждение. Създава учението за категоричния и модалния силогизъм.

В представите си за процеса на виждане, повлияни от питагорейците, Платон допуска, че от предметите се отделя особен флуид, който се среща с „меката светлина на деня”, излизаща „пряко и силно” от нашите очи. Ако двата отделяни флуида са подобни един на друг, при срещането си те се свързват и окото получава представа за дадения предмет. Ако флуидите не са подобни, в окото не се получава никаква представа за предмета

Около 387

В Атина Платон основава философска школа, наречена Академия, продължила традицията на питагорейската школа. Тя съществувала под разни форми до 529 г. от н. е., когато била закрита от Юстиниан. В първоначалния период (до 268 г. пр.н.е.) в дейността ѝ взимат участие Аристотел, Евдокс Книдски, Хераклит Понтски и др. Школата на Платон проповядвала като философия обективния идеализъм (платонизъм); повлияла по-нататъшното развитие на философското мислене чак до новата ера

Около 335

В Атина Аристотел основава философско-природонаучна перипатетическа школа, наречена „Лицей”, която се изявила като прочут научен център със систематичен подход към изучаваните проблеми. Развивала конкретни природонаучни дисциплини (ботаника, зоология, физиология и др.) и послужила за образец при създаването на александрийския Музеон.

(Перипатетизъм – учение на перипатетиците за научно обяснение на света. Името „перипатетик” идва от обичая на Аристотел да се разхожда по време на преподаване)

320

Дикаярх Месерски съставил нова карта на познатия дотогава свят, изхождайки от познанията за елинските завоевания

314

Теофраст от Ерес пише трактата „За камъните”, съдържащ каталог на скалните материали, които по това време се обработват от атинските занаятчии. Това е първата книга по геология

306

Епикур Самоски основава в Атина философска школа, наречена „Кепос” (Градина). Философията на Епикур изхожда от атомизма на Демокрит, но отслабва неговия строг детерминизъм, като въвежда понятието спонтанно (вътрешно обусловено) отклонение в движението на атомите, предизвикано от вътрешни, но не и външни причини. Проповядва необходимостта от опознаване същността на света и се опитва да даде естетическо обяснение на някои физически явления (мълнията, слънчевото затъмнение и др.)

II пол. на IV в. и

нач. на III век

С произведението си „За камъните” Теофраст Ересейски полага основите на минералогичните проучвания. Критериите за него са цвят, плътност, степен на твърдост и топене на минералите.

Пирон Елидски проповядва като философско течение скептицизма, който признава относителността и субективността на сетивното възприятие и надценява тяхното значение; разкрива слабостите на тогавашните логически операции. Скептиците формулирали методически правила за начините на съждение, т. нар. тропи

III век

В школата на стоиците в Мала Азия се разработва античната форма на изразната логика, заслуга за което има Хрисип от Соли.

Връх в развитието на гръцката картография бележи картата на Ератостен

Нач. на III в.

С помощта на Деметрий Фалерски Птолемей I Сотер основава в Александрия Музеон по образеца на Аристотеловия Лицей. Музеят притежавал богата библиотека (впоследствие броят на съчиненията достигнал 700 000 свитъка). В него философите, географите, математиците, естествениците, филолозите и лекарите получавали пожизнено възнаграждение за своята изследователска дейност. Към него имало астрономическа обсерватория, зоологическа и ботаническа градина, зала за дисекции, както и други експериментални съоръжения. Там работили много видни гръцки учени до 391 г. от н.е., когато последните останки на Музеона били разрушени при „антиезическите” погроми на християните.

Зенон от Китий (на о-в Кипър) основава най-влиятелната елинска философска школа – школата на стоиците. Основа на познанието за него са сетивните възприятия, от които на базата на опита възниквали представите. В своето учение за природата създава системата на пантеистичния монизъм, в който се сливали детерминистичните и теологичните представи за света

I пол. на III в.

Стратон Лампсакски, вторият заместник на Аристотел в Лицея, сближава перипатетическото учение с атомизма и се отдава на обширно природонаучно изследване (затова бил наречен „физик”). Провежда многобройни експерименти. Силата, придаваща форма на материята, приписвал на самата материя

213

Китайският император Цин Шъхуан заповядва да се изгорят всички налични книги, за да се унищожат съществуващите традиции

II век

Карнеад Киренски е автор на теоретичните основи на скептичната философия. Доказва, че не е възможно съществуването на абсолютно сигурно „познание”, че няма никакви очевидни представи и че познанието не може никога да бъде истинско, а само вероятно

I век

По образец на питагорейците неопитагоризмът, представляващ доста еклектично философско течение с мистична насоченост, приписва на числата и геометричните отношения първична роля в строежа на света.

Айнесидим Кнососки формулира основните положения на скептицизма в 10 тропи (т. е. изтъкнал доводите защо е необходимо да се въздържаме от заключения за характера на обективната действителност).

Тит Лукреций Кар написва стихотворението ,,De rerum naturа” („За природата на нещата”), където се проявява като привърженик на Демокрит, Епикур и техния атомизъм. Вселената, така както и атомите, е вечна и неизчерпаема. Различието в характерите се обуславя от различни, поне по форма, атоми, които са в непрекъснато движение. Неговото произведение пренесло античния атомизъм в Ренесанса

II пол. на I в.

В произведението си „География” гръцкият историк и географ Страбон прави обширно описание на известния по онова време свят

12

Направена е геодезическа карта на Римската империя, която става основа за създаване на карта на света

След новата ера

Средата на I в.

Плиний написва своята „Естествена история”, която се състои от 37 книги и е компилация от близо 500 гръцки и римски автори; дава представа за някои части от античната зоология, ботаника, минералогия и медицина

70

Древноримският учен Плиний Стари публикува „Естествена история”, съдържаща произведения по зоология, ботаника, астрономия и география

I век

Луций Аней Сенека младши е автор на 7 книги от природонаучната енциклопедия „Въпроси на натурфилософията”

II век

Клавдий Птолемей съставя карта на познатия по онова време свят, използвайки сведенията на Марин Тирски, който по време на своите пътувания определил сферичните координати на известни градове. Написва и 8-томното „Въведение в географията”, съдържащо упътвания към изработването на картата на базата на използваните данни за сферичните координати на съответните обекти на Земята. Изброява 8000 географски места, определени по този начин. Едва през XV и XVI в. с развитието на мореплаването неговите сведения започнали да се коригират

II-IV век

Създава се гръцката народна книга „Физиологос”, описваща характерните белези на различните представители от царството на растенията, животните и изкопаемите, нерядко измислени

I пол. на III в.

Амоний Сакас създава неоплатонизма, последната значителна идеалистическа система в късната антична философия, преобладавала в древната философия чак до 529 г., когато Юстиниан закрил философските училища. Главен представител на неоплатонизма в III в. бил Плотин. По-късно се създават различни школи: римска, атинска – Прокъл, Симпликий, сирийска – Иамблих, пергамска – Юлиан Вероотстъпника, александрийска – Хипатия. Логическият и систематичен начин на излагане мистичното съдържание на неоплатонизма определил неговите привърженици като предшественици на средновековната схоластика

III век

Александър Афродизийски, философ перипатетик, коментира редица произведения на Аристотел, включително и „За небесните явления”. Доказва, че „общото” се появява в резултат на абстракцията от опознаването на отделните неща и съществува само в нашите разсъждения

V век

След разформироването на Александрийския научен център, а по-късно и след Юстиниановата забрана на езическата философия във Византийската империя мнозина учени и философи емигрират от Византия в Иран и Сирия.

От гръцки на сирийски език започват да се превеждат произведения из областта на математиката, астрономията, медицината и др. По този начин трудовете проникват и в арабските области

Нач. на VI в.

Византийският учен Евтокий коментира голям брой от произведенията на Архимед и Аристотел

VI век

Първоначално в Атина, а след закриването на атинската Академия и на територията на Иран живее и твори Симпликий – автор на известните коментари към трудовете на Аристотел и Евклидовите „Начала”.

Бенедикт от Нурсия има заслуга за основаването на бенедиктинските манастири. Те били строени по образец на манастирите от Ориента. (Първите християнски манастири били основани в средата на IV в. в Мала Азия и на Балканския полуостров.) Бенедиктинците смятали овладяването на науката за една от основните задачи на своя орден. Имали отношение към медицината и отглеждали лековити билки, приготовлявали лечебни балсами. И през по-късното съществуване на манастирите там се запазило определено ниво на образование, като се създавали условия за по-задълбочено изучаване на естествените науки.

Касиодор издава „Учебник за божествените и човешките науки”, посветен между другото на седемте свободни изкуства: граматика, реторика, диалектика, аритметика, музикална хармония, геометрия и астрономия; за запознаване с основите на тези дисциплини той препоръчва да се черпи от произведенията на гръцки и латински автори.

В своето произведение Аниций Манлий Торкват Северин Боетий обобщава някои познания из областта на математиката, логиката и музиката. Прави оскъден подбор на някои части от античната философия, предназначен за църковните училища, а по-късно и за университетите. Независимо от всичко чрез латинските преводи и коментарите към тях за широкия кръг читатели станали достъпни части от произведенията на Птолемей, Платон, Аристотел, Архимед и Евклидовите „Начала”

Нач. на VII век

Изидор Севилски издава „Етимология” в 20 книги, представляващи своеобразна енциклопедия. Освен със седемте свободни изкуства той се занимава и с медицина, естествени науки, география и др. Съчинението на Изидор, въпреки че е лишено от критичност по отношение на първоизточниците, които ползва, става важен ориентир за всички обобщителни произведения чак до края на средновековието

VII-IX век

Иконоборството във византийската църква довело до унищожаването на много стари ръкописи

VII-X век

В периода от управлението на династията Тан в Китай се установява своеобразна форма на бюрократичен апарат, към който се числели такива научни институции като напр. „Съветът на учените” и „Астрономическата служба”. Била създадена и система за училищата, включително и за висшите училища. По същото време в Китайската императорска академия се изучават естествените науки. Например курсът на обучение по математика продължавал 7 години. Условие за приемане на държавна работа било полагането на няколко изпита, един от които бил по математика

VIII век

Установяват се по-тесни контакти между Китай и Индия, от една страна, и Китай, Ирак и Средна Азия – от друга. В Китай се разпространява будистката религия и индийската наука.

Карл Велики, подтикван от своя придворен учен Алкуин, поканва в двора си чуждестранни учени. По този начин успява да създаде своеобразно образовано общество и придворно училище. Последното изпълнявало светски функции и било ръководено от Алкуин.

Робан Мавър – водеща личност от манастирското училище във Фулда, Германия – оставя след себе си произведението ,,De universo libri XXII”, в което прави преглед на естествените науки. В сравнение с античността обаче този преглед бил много сбит и съкратен. Първата част от произведението задължително съдържала религиозни сюжети, като чак втората част – ,,De rerum naturis”, от годините 842-847, третира проблемите, свързани с географията, медицината и останалите естествени науки

Преход VIII-IX в.

В Багдад се появяват обществени и частни библиотеки, а едновременно с това и сдружения на учените; развива се училищното дело, учителите получават заплати от държавата. Увеличава се броят на пътуванията с учебна цел и така се стимулира появата на географски произведения; освен на топографията се обръща внимание и на климатологията и стопанската география

863

В едно от великоморавските селища Константин-Кирил Философ основава школа. Според т. нар. Панонско-Моравски легенди тук освен теология се изучавали „и други науки, граматика и музика”. Още преди идването си във Велика Моравия Константин създава първото славянско писмо (глаголица), станало основа на старославянската писменост

IX век

Ал-Кинди превежда на арабски и коментира Аристотел

Краят на IX-

нач. на X век

Ал-Фараби създава арабска енциклопедия на тогавашната наука, изхождайки от произведенията на Аристотел, Платон и останалите антични философи. Коментарите му към съчиненията на античните автори му спечелват сред съвременниците титлата „втори учител” (Аристотел е бил „първият учител”).

Измаил ал-Ашари създава в Багдад мюсюлманската схоластична система „калам” и философската школа на „мутакалимите”, изхождаща от учението за дискретния характер на движението и времето, което не допускало причинна връзка в обективната реалност.

(Дискретен характер – прекъснат, състоящ се от отделни части)

Краят на X-

Един от ислямските учени и най-известни енциклопедисти на своето време ал Бируни, живял в средноазиатския град Хорасан, превежда на санскритски Евклидовите „Начала” и „Алмагест” на Птолемей. Сам написва обширно съчинение за астрономията и сферичната тригонометрия, което нарича „Канон масуда”; написал е и други трудове: „Минералогия”, „Книга за лечебните средства” и др.

Ал-Бируни е и автор на обширно описание на Индия

Нач. на XI в.

Ибн Сина (Авицена) изготвя коментар в 20 книги към произведенията на Аристотел, предназначен за арабските учени

Краят на XI-

нач. на XII в.

Йоан Петрици превежда на грузински философските произведения на неоплатонистите (главно трудовете на Прокъл)

1120

Англосаксонският учен Уелчър въвежда означаването на географската дължина и широчина в градуси, минути и секунди

1134-1145

Платон от Тиволи заедно с еврейския учен Савасордон (Абрахам бар Хия) превеждат в Барселона от арабски на латински научни трудове

1150

Хилдегарда Бингенска написва „Физика” в 4 части, където освен за местната фауна и флора се говори и за традиционното народно лечителство

II пол. на XII в.

Живее и твори един от най-известните преводачи на научни трактати от арабски на латински – Герардо Кремонски. Превежда съчинения из областта на логиката и философията, математиката и астрономията, алхимията, физиката и медицината. Превел е около 90 трактата, между които Евклидовите „Начала”, труда на Архимед за измерването на кръга, Аполониевия трактат за коничните сечения, „Алмагест” на Птолемей, работите на Теодосий и Менелай, „Алгебрата” на ал-Хорезми, трудовете на Сабит Ибн Кури, „Оптиката” на Ибн ал-Хайсам и др.

XII век

Гийом дьо Куш в противоречие с традицията на Аристотел за петте основни елемента (огън, въздух, вода, земя, етер) прокарва идеята за корпускуларното теоретично възприятие на материята

I пол. на XIII в.

Към емпирическото естествознание на Аристотел Робърт Гроустест предявява изискването за доказателства, създавайки така основите за развитие на експерименталните методи в естествените науки; посветил се на астрономията, оптиката, календарната реформа и геометрията

1209

Църковният събор в Париж издава указ, с който забранява четенето на природонаучни съчинения от монасите, тъй като били обявени за „грешни”

II пол. на XIII в.

Вилем ван Мурбек превежда от гръцки на латински някои части от произведения на Аристотел, Прокъл, Архимед и Херон

60-те г. на ХIII в.

Трудовете на Тома Аквински представляват крайъгълен камък в схоластичната система на църковно-феодалната идеология (томизъм), доминираща в средновековното мислене. Изходна точка във философското отношение за тези трудове е концепцията на Аристотел

1260-1295

Венецианецът Марко Поло пътува за Далечния изток и стига чак до Пекин и о-в Суматра. Неговият пътепис „Милион” донесъл много нови познания не само по география, но също и за природата, минералните богатства и тяхното използване. По този начин европейците се запознали за пръв път не само с въглищата и нефта като горива, но и с много други: ароматични вещества, багрители, лечебни средства; научили се как да обработват бамбука, памука, коприната

1267

Роджър Бейкън се смята за пионер на експерименталните методи в развитието на европейското естествознание след древността, въпреки че в това отношение дължи много на своя учител Перегрин. През 1266-1267 г. написва своето основно произведение „Opus majus”, където напада главния виновник за незнанието – предразсъдъците, сляпата вяра в авторитета, многобройните неправилни и недопустими понятия и човешката суета. Едновременно с това прави енциклопедичен преглед на науката от XIII в., включвайки научните постижения в Гърция и арабските земи. Базира се на познаването на Аристотел, Евклид, Птолемей, Плиний, Боетий, Касиодор, Авицена, ал-Фараби и Алхазен, като подлага на критика техните разсъждения: „Без собствен опит не е възможно да се добие истинско задълбочено познание”. Подчертава изключителното значение на математиката за развитието на останалите науки, тя е „врата и ключ” към тях и само с нейна помощ може да се достигне до пълната истина; в другите науки се допускат толкова по-малко грешки и съмнения, колкото по-тясна е връзката им с математиката

Около 1274

Рамон Лул стига до идеята за създаване на специален универсален начин за откриване на нови истини „Ars magna”. Погрешно е приемал, че е възможно чисто логическо, рационално опознаване на света и е пренебрегвал емпирията

1288

Роджър Бейкън изразява мнението си, че ученият не е длъжен да принизява науката до нивото на обясненията, давани от авторитети; науката следва да се гради на базата на точни аргументи и опит и да доказва теоретичните заключения. Затова сам е провел редица химически, оптически и физически опити, както и астрономически наблюдения. От областта на оптиката му били познати камера обскура, увеличителните свойства на изпъкналите лещи, фокусите на сферичните огледала. Предвиждал е възможността да се конструират оптически уреди. При обясняването на дъгата сравнявал нейните цветове с цветовете, получаващи се при разлагане на светлината, преминаваща през кристал или капка роса. Установил, че ъгълът на светлинния лъч, падащ върху дъждовните капки, и този на лъча, насочен от дъгата към окото, е 42°. Предсказал също построяването на редица технически изобретения (подводницата, самолета и др.)

XIII век

Немският епископ Албертус Магнус (Алберт Велики) написва няколко природонаучни съчинения: ,,De Alchymia”, ,,De rebus metallicis et mineralibus”, „De vegetalibus”, ,,De animalibus” и др. Писал е по всички въпроси, за които съществували съчинения от Аристотел, и то много подробно. Опитвал се е да изрази собствено становище въпреки трудностите, породени от църковната догматичност. В това е неговата главна заслуга. Проявил е задълбочени познания и е обърнал внимание на проблемите, свързани с географското разпространение на фауната и флората, и по този начин е стимулирал обновлението в описателското естествознание. В сферата на минералите и металите е останал на позициите на древните и арабските алхимици с техните теории за четирите основни елемента и представата им за образуването на металите от сяра и живак. Формулирал е понятието химически афинитет

I пол. на XIV в.

Уилям Окам, късен номиналист, формулира важен методически принцип: „Излишно е да се върши нещо с повече изчисления, щом то може да се извърши с по-малко” (т. нар. бръснач на Окам) – „Entia non sunt multiplicanda praeter necessitatem”

XIV век

Започват да се пишат научни съчинения на говорим език, най-вече учебници и практически помагала; слага се началото в изработването на специализирана и научна терминология на съответните езици.

Пътеписите на Ибн Батут за Индия и Китай привличат вниманието на обитателите на арабския свят

1453-1456

Атина е опустошена от турското нашествие. Гръцки учени бягат в италианските градове. Те предават своите познания на италианците и така започва Ренесансът

След 1475

Широко се разгръща талантът на всестранния научен, технически и художествен гений Леонардо да Винчи. Занимавал се е с научно експериментиране в областта на механиката, оптиката, астрономията. Изучавал е също анатомия и физиология. В математиката вижда образец за извеждане на доказателствата. Подчертавал е необходимостта от тясна връзка между практическата дейност и науката. За съжаление повечето от неговите научни идеи са се запазили само във формата на чертежи и недовършени бележки

1492

Мартин Бехаим изработва глобус на Земята, даващ представа за нейната повърхност още преди откриването на Америка

1518

Отпечатана е първата самостоятелна карта на Чехия, издадена от Микулаш Клаудиан

След 1525

Публикувани са първите описания на американската природа

1539

Появява се т. нар. проекция на Меркатор, която става основа на по-точни мореплавателни карти

1540

Произведението на Бирингучо ,,De la pirotechnia” обобщава техническите познания, предимно металургичните, приложението на барута и т.н.

1543

Белгиецът Андреас Везалиус поставя началото на съвременната наука анатомия

1546

Немският металург Георг Агрикола (Георг Бауер) в произведението си „За природата на изкопаемите” нарича с думата „изкопаемо” всичко, което може да бъде извадено от земята, включително и камъните във вид на кости и раковини

1553

Немският филолог Йероним Волф измисля названието Византия като синоним на Източната Римска империя. Наименованията „Византия” и „византийски” стават традиционни за историческата литература след издаването през 1645 година от Филип Лабе на „Парижкия корпус” на византийските извори

1556

Георг Агрикола (Бауер) в произведението си ,,De re metallica” обобщава тогавашните познания за минералите и металите, като ги класифицира според външните им белези

1558

Федерико Командино издава в превод на латински трудовете на Архимед

Около 1564

Волхер Койтер изследва в Болоня развитието на птиците и на човешкия зародиш (начало на ембриологията)

1569

Герхард Меркатор, автор на картографската проекция (наречена на негово име), издава карта на света и Европа

1574

Създават се обширни минералогични сбирки; най-известните са на Йохан Кентман и Ватиканската (първият каталог датира от 1574 г.)

1583

Пребиваването на математика и астронома Матео Ричи в Китай засилва проникването на науките от запад в Китай, а по-късно и в Япония

1585-1586

Томас Хариът описва природата на Северна Каролина – първи опит за научно описание на американската природа

1590

Рудолф Хекел публикува книга с есета от различни автори, в чието название фигурира думата „психология”

XVI век

Извършват се първите пътешествия извън Европа с цел да се опишат различни природни явления. Едно от най-известните пътувания през 1546-1549 г. е на Пиер Белон, обхващащо Източното Средиземноморие

1609

Бойс дьо Бод в труда си „Historia gemmarum et lapidum”, създаден в Прага, прави богата характеристика на минералите, като същевременно помества и теория за тяхната поява

1610

Географските знания се обособяват като отделна дисциплина

1620

Излиза „Novum organum” от Френсис Бейкън – формулира индуктивния метод в зараждащата се експериментална наука.

Английският философ Франсис Бейкън отбелязва, че контурите на Африка и Южна Америка са в основни линии съпоставими; това наблюдение по-късно става важен момент в развитието на тектониката на плочите. Бейкън публикува произведението си „Новият органон”, в което набелязва научен метод, основаващ се на принципите на експериментирането и индукцията

1637

Философът Рене Декарт публикува своя труд „Discours de la mѐthode” („Разсъждение за метода”). Той мисли, следователно съществува.

Германският природоизследовател Атанасиус Кирхер прави едни от първите магнитни изследвания на света (около 1637 г.)

1638

Атанасиус Кирхер описва и обобщава своите наблюдения върху избухванията на Везувий

1643

Първите систематични резултати от изучаване кръговрата на водата на Земята (Жорж Фурние)

1644

Рене Декарт публикува „Principia philosophiae”, където излага основните понятия на картезианската механика. Изказва хипотезата за строежа на Земята, като състояща се от нажежено ядро и покривна кора, плаваща върху океана.

(Картезианство (картезианска механика) – наименованието идва от Cartesius – латинската транскрибция на името на Декарт)

1650

Произведението „Обща география” от Бернард Варениус определя задачите и методите на географските науки; прави разлика между обща и регионална география, като освен математическа география и картография разглежда и географията на климата, водите и континентите

II пол. на XVII в.

Изучаването на оплождането при гръбначните животни предизвиква дикусии между две теории: т. нар. теория за двойните семена, появила се още в древността и застъпвана от Бейкън, Паре, ван Хелмонт и Декарт (публикувана през 1664 г.), и втората теория, т. нар. овистична теория, която твърди, че всичко живо се заражда от яйцето.

Създава се теорията за преформизма, според която целият индивид в умален вид се съдържа в яйцето (Свамердам, Малпиги).

1657

За първи път се използва терминът „геология” в съвременния смисъл на думата

1658

Фейтърн публикува фантастично точна карта на Лондон. Осем години по-късно Големият пожар в Лондон я прави ненужна. Новата карта на Огилви, Мордън и Лий ще се появи през 1682 г.

60-70-те г. на XVII в.

Марчело Малпиги провежда обширни микроскопски изследвания, с чиято помощ характеризира многобройни морфологични и анатомични образувания

1660

Робърт Бойл установил, че дишането и горенето в разредена атмосфера са силно ограничени. Този факт имал евристичен ефект в по-нататъшните изследвания, свързани с процеса на дишането

1662

В Лондон се основава Кралското дружество; неговата дейност обединява усилията на няколко групи английски учени, обособили се още от 1640 г.

Антоан Арно и Пиер Никол издават анонимно Loguique ou l'Art de Penser de Port-Royal

1664

Атанасиус Кирхер развива своята представа за вътрешността на Земята в труда „Mundus subterraneus”.

Германският природоизследовател Атанасиус Кирхер издава първата карта на морските течения в света

1665

В Париж започнал да излиза Journal de Scavans.

Хенри Олдънбърг, секретар на Кралското дружество, започва да издава в Лондон „Philosophical transactions”.

След като били преодолени техническите трудности, свързани с качеството на лещите, в началото на 60-те години излиза произведението на Робърт Хук „Микрография”. В него между другото Робърт Хук описва различни тъкани на растения и структури на минерали, наблюдавани под микроскоп.

В книгата си „Микрография” английският биолог Робърт Хук помества първите рисунки на клетки и за пръв път въвежда термина „клетка“ – в „Наблюдение №18. Относно схемата на строежа на корка и относно клетките и порите на някои други такива порести тела”, които той изучава с помощта на микроскоп.

Робърт Хук, чието образование било в областта на физиката, поръчва изработката на микроскоп (по образец на този на Льовенхук) и наблюдава през 1665 година под уреда различни предмети, включително и тънки срезове от корк, като установява, че в един кубически сантиметър коркова материя се съдържат над 500 000 000 малки обли празнинки, които той оприличава на килиите, обитавани от монасите (cell). Названието клетка се запазва и до наши дни. Фактически основния интерес на Хук бил защо коркът не потъва и плува над водата, което той обяснил с наличието на малките празнинки, изпълнени с въздух. Днес ние знам, че те представляват местата на вече умрелите и разложили се клетки, обвити с твърди клетъчни стени, които са се запазили под формата на корк

1669

Изучавайки кристалите, Еразъм Бартолин установява двойното им пречупване в исландския калцит (шпат).

Нилс Стенсен (Стено) в произведението си ,,De solido intra solidum natuliter contento” на базата на наблюдения стига до съвременните представи за геологичните пластове. Изказва мисълта за постепенното развитие на структурата на земния релеф, като изхожда от наблюдението на пластовете в Апенинския полуостров; открива някои от законите на кристалографията, напр. постоянството на ъглите на кристалните плоскости от едно и също вещество; тези познания били разширени от Хюйгенс и Льовенхук и обобщени от Ломоносов

1677

Франсис Глисън отхвърля обяснението на живота с принципите на механиката и приема дразненето (irritabilitas) за първично свойство на живата материя

След 1680

Лайбниц формулира първите представи за геологическото развитие на Земята (публикувани през 1749 г.)

1682

В Лайпциг започва да излиза научното списание „Acta eroditorum”

1684

Пиер Бейл започва да издава в Холандия списанието „Nouvelle de la Republique des Lettres”

1690

Английският философ Джон Лок пише „Опит върху човешкия разум”. Той твърди, че човешкият разум е роден като празна плочка и единственото, което притежаваме, е емпирично познание

1695

Излиза I том от просветителската енциклопедия на Пиер Бейл „Исторически и критически речник” (II том – 1697 г.)

1699 

В резултат от изучаването на вкаменелостите, открити в Англия, се съставя списък, съдържащ 1600 различни екземпляри

1700

Френският натуралист и ентомолог Шарл Боне използва пръв термина „еволюция”, за да опише представите си за това, че периодично ставащите катастрофи водят до поява на по-висши форми на живот

XVII век

Слага се началото на системното изучаване на кристалите

16 април 1705

Английската кралица Анна удостоява Исак Нютон с рицарско звание

1705

Публикувана е работата на Хук за значението на земетресенията при промяна на земния релеф; приписва също и голяма роля на вътрешния „огън” на Земята

1707-1714

Французите Фьойе и Фрезие предприемат изследователско пътешествие до Перу и Чили

1708

Георг Ернст Щал в произведението „Theoria media vera” отхвърля преобладаващия дотогава механицизъм в науките за живота и отново прилага възгледа, че душата е двигател, който привежда в действие машината на тялото. Неговите разсъждения оказали влияние върху Медицинската школа в Монпелие, в която се формирал витализмът още от края на XVIII в.

Жан Астрюк публикува статия за вкаменелостите, намерени в областта Монпелие. Твърдял, че това са варовикови черупки на животни, останали след отдръпването на Средиземно море

1709

Проучването на каолиновите находища в Майсен предхожда производството на първия саксонски порцелан. То предизвикало по-късното издирване и на други находища (напр. в края на XVIII в. в Западна Чехия)

1711

Галеаци изследва вкаменелостите в областите край Болоня и установява, че не съществува сходство между тях и другите познати видове от Средиземноморието

1713

Британският парламент учредява награда за онзи, който се справи с най-точното измерване на географските дължини

1720

Реомюр обръща внимание на еднаквия произход на раковините и варовиците от различните области във Франция и подсказва идеята за създаването на геологически карти

8 март 1722

По заповед на Петър I в Петербург започват системно да наблюдават атмосферните условия

1725

Д. Стрейчи характеризира разположението на въгледобивните пластове между останалите земни пластове в областите на Югозападна Англия

1728

Излиза двутомната английска енциклопедия от Чеймбърз, наречена „Енциклопедия, или универсален речник на изкуствата и науките”.

Леонард Ойлер и Йохан Бернули изучават геодезическите линии

1730

Шведският военен географ Филип Йохан фон Страленберг след годините в плен, които позволили близко наблюдение на руската география, предлага планината Урал като нова европейска граница в 1730 година. Границата Страленберг скоро била приета в цяла Европа – и от самата Русия

1732-1750

Излиза немска енциклопедия в 64 тома

1735

Парижката академия организира измерване на географската ширина в Перу и географската дължина в Лапландия. Тези измервания, направени през 1736-1748 г., доказали, че Земята е сплесната на полюсите и следователно нейната форма потвърждава гравитационната теория на Нютон и отхвърля теорията на Декарт за вихрите.

В произведението си „Systema naturae” Линей обяснява принципа на своята нова класификация. Първоначалната схема от 1766-1788 г. се разраснала в 4 тома. Неговата система за класификация на растенията била изкуствена и се наричала полова система, тъй като класифицирала растенията според броя на тичинките и др.; в произведението си „Systema naturae” („Системата на природата”) Линей предлага и класификация на полезните изкопаеми. По-обстойно тя била разработена през 1768 г. След нея били правени и други опити, напр. от Валериус – 1747, 1768; Алексей Фредерик Кронщед – 1758; Торберн Бергман – 1769

1737

Степан Петрович Крашеников наблюдава вулканите и земетресенията на о-в Камчатка; според него те се причинявали от изгарянето на минералите в земните недра.

Йохан Матиас Хасе съставя първата критически издържана карта на Африка; след него подобна карта изготвил Бургиньон д'Овил през 1749 г.

1737-1739

Степан Петрович Крашеников описва географските условия на Камчатка

Около 1740

Нийдъм прави опит чрез загряване на дадена течност да унищожи всички живи организми в нея; фактът, че след това отново били наблюдавани в нея микроскопични организми, потвърждавал според него теорията за спонтанното размножаване

1740

Боне открива партогенезиса на листните въшки, предполаган още от Льовенхук и който се опитал да докаже Реомюр.

Абраам Трамбле изучава регенерацията на сладководните полипи

1743

По инициатива на Бенджамин Франклин във Филаделфия се основава философско дружество

1746

В Оломоуц (Чехия) се създава Societas Incognitorum (Дружество на неизвестните), което в годините 1748-1749 издава „Моnatliche Auszüge alter und neuer Gelehrten Sachen”. След 1751 г. дружеството запада.

Жан Етиен Гетар разработва идеята и принципите за геологическите карти и създава първата геологическа карта в съвременния смисъл на думата

1748

Жулиен Офре дьо Ламетри публикува съчинението „Човекът-машина”, в което достига своя връх механично-материалистичното разбиране за живота, типично за епохата на Просвещението

1749

Излиза произведението на Бюфон „Histoire naturelle”, описващо подробно природните явления. В него авторът проявява стремеж да направи комплексна характеристика и да констатира естествените отношения между животните и растенията към околната среда и взаимоотношенията между различните видове. Определя мястото на човека в природата и отбелязва подобието между него и маймуните; публикува и „Теория за земята”, където разглежда въпросите, свързани с разпространението на вкаменелостите, които разделил според условията и произхода и констатирал пълното изчезване на някои форми

1751

Под редакцията на Дидро и Д'Аламбер излиза първи том от френската енциклопедия „Encyclopedie ou Dictionnaire raisonne des Sciences des Arts et des Metiers”.

Антонио Лазаро Моро публикува своите наблюдения върху дейността на вулканите. Съсредоточава интереса си върху изригванията на Везувий и Етна и неочакваната поява на о-в Санторин в Средиземно море през 1707 г.

1756

Йохан Готлоб Леман поставя основите на стратиграфските проучвания в Средна Германия (Харц, Тюрингския лес и др.); различава първични природни изкопаеми, съдържащи руди, и наноси – бедни откъм руди, но съдържащи остатъци от живот

1757

Ломоносов обяснява появата на рудните жили с действието на подземен огън и проникването на метали под формата на пари.

Карл Цимерман излага за първи път теорията за появата на рудните изкопаеми и отлагането им при циркулацията на водата

1759

Каспар Фридрих Волф в съчинението „Theoria generationis” опровергава преформистическите представи за развитието на зародиша и дава епигенетично обяснение на този процес (крайният модел се създава и оформя постепенно от неготовото)

1762

Георг Кристиан Фюксел въвежда в геологията основните стратиграфски понятия и термини, напр. пласт (strata), находище (situs) и др.

1763

В произведението „За земните пластове” Михаил Ломоносов предлага земетресенията да се класифицират в четири вида според силата и начина на отклонение; изказва също предположения за строежа и развитието на Земята; допуска възможността да се достигне Тихия океан през Северния път; през 1878-1879 г. това било осъществено от Ото Нурденшолд

1769

Торберн Олаф Бергман изказва идеята за образуването на кристалните изкопаеми (графит, базалт и др.) от разтвори

1771

Излиза I издание на Енциклопедия Британика (в З тома).

70-те години на XVIII в. – Стратиграфската палеонтология се създава с трудовете на Жиро-Сулави

1779

Швейцарският геолог Орас Бенедикт дьо Сосюр измисля термина „геология” и описва правилно движението на ледниците.

Бюфон публикува произведението „Epoques de la Nature”; в него той пръв изказва идеята за продължителността на геологичните периоди, които разделил на 6

1781

Излиза „Kritik der reinen Vernunft“ („Критика на чистия разум”) от Имануел Кант. Той поставя изискването за критическа преоценка на възможностите за опознаване на човека и неговите оръдия. За дълго време инспирира философията и методологията в научното мислене

1783

Жан Батист Луи Роме дьо л'Ил в произведението „Кристалография” обобщава предишните познания и заедно с труда на Рьоне Жуст Аюи полага основите на научните изследвания в тази област; обяснил е и закона за постоянната форма на кристалите (постоянните ъгли).

Петербургската академия обявява специална награда за класификация на изкопаемите

1785

Джеймз Хътън предлага на вниманието на научното дружество в Единбург плутонистичната теория за появата и развитието на изкопаемите. Според нея основен активен елемент е топлината, излъчвана от центъра на Земята, което води до образуване на първичните минерални изкопаеми; топлинното влияние се проявява във вулканичната дейност, а заедно с налягането то действа и върху наносните образувания

1787

Абраам Готлоб Вернер обобщава своите дългогодишни геологични наблюдения и създава нова теория за възникването на геологичните пластове. Според тази теория полезните изкопаеми се появяват като утайки от водата. Носи името плутонизъм

1788

В Лондон се основава Дружество за откриване вътрешните части на Африка. Послужило като образец за Френското географско дружество (основано 1821) и Немското африканско дружество (1878)

1788-1792

Излиза преработено издание на френската енциклопедия под заглавие „Методическа енциклопедия”

1789

За първи път през 1789 г. френският химик Антоан Фуркроа прави разграничение между белтъците и другите известни органични субстанции. Класифицира познатите дотогава албумин, фибрин и желатин като самостоятелни съединения с животински произход. От тази начална стъпка до формулирането на концепция за това, какво представляват белтъците, е извървян дълъг път, минаващ през грубо характеризиране на химичния състав, опити за клинично приложение на белтъчни екстракти, до все по-прецизното дефиниране на структурата и функциите на всеки отделен белтък

1791

Във Франция се създава метричната система

7 април 1795

Франция приема метричната система

1795-1802

Джон Бароу подготвя първото географско описание на Южна Африка

1796-1808

I издание на „Konversations-Lexicon” в 6 тома от немския издател Фридрих Арнолд Брокхаус

1797

Фридрих Вилхелм Шелинг в „Идеи към философията на природата” излага основните тези на натурфилософското обяснение на природата, основаващи се на идеалистическата диалектика (идеята за полярността, стъпаловидното развитие в степени и др.)

1798

Излиза „Есе върху принципите на населението” от английския свещеник и математик Томас Робърт Малтус. Според него човешката популация може да се регулира целенасочено чрез средства като контрол на раждаемостта, полово въздържание или отлагане на брака, както и стихийно чрез бедствия като война, глад и болести.

Под редакцията на Тилок започва да излиза „The Phylosophical Magazine”.

Севергрин разработва система за класификация на полезните изкопаеми на базата на различни критерии

1798-1803

Томас Робърт Малтус издава книгата си „Опит за установяване принципите за заселване на Земята”, в която изразява възгледа, че хората се размножават в геометрична прогресия, а средствата за препитание в аритметична и което обуславя „борбата за живот”. Неправилната теза на Малтус изиграла важна роля на стимулатор за Чарлз Дарвин при неговата разработка на теорията за естествения подбор

1800

Карл Фридрих Бурдах за първи път използува термина биология за означаване науката за живота.

Немският агроном Алберт Даниел Тер подчертава значението на естествените торове за добивите.

В края на XVIII век е изработена карта на източния бряг на Азия

XVIII век

Създава се и се развива патологичната анатомия; експерименталната дейност и резултатите от нея създали условия за възникването на физиологията; сред първите произведения в тази насока са „Fundamenta physiologiae” от Халер (1718) и „Instutiones medicae“ от Херман Бурхафе (1708).

В биологията се задълбочава спорът между преформистите и епигенетистите. Преформистите твърдели, че индивидът съществува първоначално в яйцето или сперматозоидите, сякаш в умален вид, и че раждането не представлява нищо друго освен развитие, което прави самия индивид и неговите части видими. Епигенетистите отричали тези възгледи и твърдели, че видът и качеството на индивида се формират след оплождането.

Дискусията за съществуването на спонтанно оплождане се пренася в сферата на микроорганизмите; към поддръжниците на тази идея се числели например Ото Фредерик Мюлер, Бюфон, Нийдъм и др., а към противниците – Рене Антоан Реомюр, Шарл Боне и др.

Открити азбестови находища в Канада