I пол. на XIX в.

Редица автори развиват и доказват концепцията за метаморфизма като начин за поява на някои изкопаеми (Ами Буе – 1822, Чарлз Лайел – 1830-1833, Леонс Ели дьо Бомон – 1847, Шерер – 1847, и др.).

Започват системни наблюдения на вулканите, намиращи се извън Европа.

Стратиграфията и геотектониката се обособяват като водещи звена в геологическите науки; създава се палеонтологичният метод, който поставя на научна основа развитието на стратиграфията.

В геологията продължава дискусията между нептунизма и плутонизма (наричан също вулканизъм).

В началото на XIX век Георг Вилхелм Фридрих Хегел в своите съчинения разработва диалектическия метод, представляващ самодвижение на идеите в съзнанието на мислещия субект („Феноменология на духа” – 1807, „Науката на логиката” – 1812-1816, „Енциклопедия на философските науки” – 1817)

1802

Ламарк използва термина хидрогеология за означаване на дисциплината, възприемана от него като наука за въздействието на водата върху земната повърхност, включително и измененията от повърхността, свързани с живота на Земята.

В резултат на своите наблюдения и изследвания Леополд фон Бух подкрепя теорията за вулканизма и подчертава значението на тектоничната дейност за образуване на геологичните пластове; сътрудничил на Александър фон Хумболт, който подкрепял и пропагандирал неговите схващания

1802-1822

Готфрид Райнхолд Трефиранус издава „Биология, или философия на живата природа” – първото систематично произведение за биологичната наука, която възприема като теория на медицината

1805

Учредява се Дружеството на московските естественици

1807

В Англия се основава Геологическо дружество

1808

Пиер Кордие изучава явлението многоцветност при някои минерали.

Кювие и Александър Броняр изказват твърдението, че всеки геологичен пласт съдържа остатъци от живот, отговарящи на съответния период

1809

Френският зоолог Жан-Батист Ламарк създава учението за еволюцията („ламаркизъм”) и въвежда термина „биология”.

Излиза най-важното произведение на Ламарк „Зоология на философията”, където разработва подробно теорията за развитието на организмите на базата на приспособяването им към околната среда, както и че оформянето на органите става според функциите и наследствеността на придобитите белези

1811

Създава се терминът и понятието петрография.

Рене Жуст Аюи разработва класификация на полезните изкопаеми на минералогична основа; през първата половина на XIX в. тя се разпространява в различни варианти; по-късно (Лосен – 1884, Крос – 1903, и др.) отправят критика към нея заради превеса на минералогичните критерии

1812

Френският зоолог Жорж Кювие публикува книгата си „Изследване на изкопаемите останки” – първа монография по палеонтология. Макар че описва измрелите форми на живот подробно и ги класифицира по схемата на Линей, той не ги счита за предци на живеещите днес организми. Не признава изменението на видовете и обяснява смяната на изкопаемите фауни с така наречената теория за катастрофите.

Жорж Кювие формулира теорията за развитието на земния релеф; отдава решаващо влияние на периодичните катастрофи, откъдето идва и наименованието на неговата теория „теория на катастрофите”.

Германският минералог Фридрих Мос подрежда 10 минерала по скалата от 1 до 10. Идеята му е, че всеки минерал от тази скала би бил в състояние да одраска само минералите, намиращи се под него. Методът на Мос за измерване на твърдостта на минералите е възприет от науката и си остава стандарт и до днес

1813

Уилям Чарлз Уелс изразява мнение пред Кралското дружество, че различията между човешките раси са се появили от оцеляването на онези, които се пригаждат по-добре към местните условия.

Бронияр, развивайки класификацията на полезните изкопаеми, направена от Аюи, приема петрографията за самостоятелна област на изследване.

Д'Омалиюс д'Алоа довършва геологичната карта на Франция, която се публикува едва през 1822-1828 г.; след нея последвали по-подробни карти, като идеите в тях били повлияни от трудовете на Ели дьо Бомон; връх в тези опити бележи издаването на картата, състояща се от 267 листа, през периода 1874-1912 г.

13 април 1814

Германският математик Карл Вите получава докторска степен по философия на 12-годишна възраст

1815

Уилям Смит публикува първата геологична карта на централната част на Англия (в двадесет цвята)

1816

Създава се швейцарското Дружество по естествознание

1817

Излиза първият годишник от натурфилософското списание „Изис”, издавано от Лоренц Окен.

Кристиан Хайнрих Пандер създава учението за зародишните пластове, от които впоследствие се образуват отделните органи.

Георг Август Голдфус за първи път споменава термина протозои, който се разпространява в литературата едва след 1820 г.

1819

Основано е Американското геологическо дружество в Йейл

1820-1838

Излиза основното произведение на палеоботаниката от Кашпар Щернберг „Опит за геогностико-ботаническо описание на палеофлората”

1821-1831

Кристиан Хайнрих Пандер издава „Сравнителна остеология”. Използвайки богат палеонтологичен и съвременен материал, доказва подобието в строежа на скелетите на животните. Остеология – дял от анатомията, който се занимава с формата и структурата на костите във връзка с техните функции

1822

Френският лингвист Жан-Франсоа Шамполион става основател на съвременната египтология, като разшифрова древноегипетските йероглифи, изсечени върху т. нар. Розетски камък.

Създателят на египтологията е известен най-вече с разчитането на „розетския камък”. Това е плоча с триезичен надпис – един и същи текст е на гръцки, опростен египетски и с йероглифи. Французинът се мъчил 15 години и накрая открил принципа на йероглифната писменост. И си спечелил прозвището Египтянина. Сега базалтовата плоча се пази в Британския музей.

Създава се Дружество на немските лекари и естественици, основано от Лоренц Окен. Характерно за дружеството е, че провеждало ежегодно конгреси.

К. Ф. Хойзингер формулира задачите на хистологията като наука за фината структура на т. нар. главни системи в живия организъм и за причините за тяхното нормално и ненормално развитие.

В трудовете на Конибиър и Филипс за геологията на Англия и Уелс е приложена схема за стратиграфска класификация.

Никола Демаре още през XVIII в. пръв различава синклиналите и антиклиналите; тази терминология обаче била въведена чак през 1822 г. от Уилям Конибиър и Уилям Бъкленд

1823

В своята класификация за полезните изкопаеми Карл Леонхард отхвърля класификацията на Линей и набляга върху структурата на полезните изкопаеми

1824

Превор и Дюма повтарят опитите с оплождане на жабешки яйца и констатират ролята на сперматозоидите

1825

Ян Пуркине описва клетъчното ядро на кокошето яйце като „зародишно мехурче”.

II четвъртина на XIX в. – Кристалографията се обособява като отделна изследователска област и не се ограничава вече само с изучаването на естествените кристали

1826

Йоханес Петер Мюлер формулира своята теория за специфичните енергии при възприятията

1826-1827

Леополд Гмелин и Фридрих Тидеман издават съчинението „Храносмилане на базата на опити”, в което обясняват химичните процеси, съпровождащи храносмилането

1826-1832

Леополд фон Бух публикува първата обобщителна геологична карта на Германия (върху 41 листа)

1827

Карл Ернест фон Бер открива наличието на яйца у бозайниците и човека

1828

Воган Томпсън изучава планктона (терминът е на Виктор Хензен от 1887 г.)

1828-1837

Карл Ернест фон Бер издава съчинението „Über Entwicklungsgeschichte der Tiere” („За историята на развитие на животните”), което поставя основите на модерната ембриология. Разработва идеята на Пандер за зародишните пластове и спира вниманието си върху факта, че в процеса на развитие зародишът придобива родови, типови и видови белези. Във видоизменен вид тази идея намира приложение в теорията за еволюцията

1830

Основано е Френското геологично дружество.

Във Френската академия се провежда дискусия между привърженика на идеите на еволюционизма Жефроа Сент Илер и Кювие, завършила с победата на Кювие, който твърдял, че съществуват повече типове организация на организмите.

Излиза I част от произведението на Чарлз Лайъл „Основи на геологията” (3 тома – от 1830 до 1833), доказващо постепенния процес на геологичното развитие под въздействие на постоянни фактори.

Чарлс Лайъл разделя геологичната система на еоцен, миоцен и плиоцен

1831

Учредява се British Association for the Advancement of Science (Британско сдружение за напредък на науката), приближаващо се напр. до Дружеството на немските лекари и естественици.

Започва своята дейност „Матице Ческа”, дружество за подпомагане издаването на чешка литература, включително и научна.

П. Метю предвижда идеята за създаването на видовете чрез естествен подбор.

Робърт Браун, „принцът на ботаниците”, описва в общи линии ядрото на растителната клетка.

Д'Омалиюс д'Алоа полага основите на международната скала за геологичните пластове; била разширена и приета главно на международни конгреси през годините 1878-1900. За разработката ѝ допринасят особено Лайъл (1852), Карл Фридрих Шимпер, Йожен Рьоневие (1873-1874 и 1894), Мюние-Шалма и Албер дьо Лапаран (1893) и др.

1832

Хайнрих Кота изучава гората като органично цяло в нейното историческо развитие и взаимните отношения на нейните елементи

1833

Пайен и Персо установяват важната роля на ензимите (вещества с белтъчна природа) в процесите, извършващи се в живия организъм

1834

Щудер изказва хипотезата за образуването на планинските гребени, напр. Алпите

1835

В Англия се учредява държавна геологична служба; след нея подобни институции се появяват в Австрия (1849), Русия (1882) и т. н.

2 октомври 1836

Чарлз Дарвин се завръща в Англия след 5-годишно изследователско пътешествие в южните океани на борда на кораба „Бийгъл” и сяда пише знаменитата си теория за еволюцията

1837

По инициатива на Кашпар Щернберг в Прага се провежда заседание на Дружеството на немските естественици и лекари; друга такава среща се провежда през 1862 г. в Карлови Вари.

Излиза книгата на Болцано „Wissenschaftslehre” („Учение за науката”) в 4 тома. Съдържа цялостно обяснение на теорията за науката, включително и научните методи; Болцано уточнява логическите средства, изпреварва идеите на математическата логика (въвежда променливата в логиката, понятието импликация и др.), уточнява и анализира редица понятия на научните методи.

Берцелиус постулира каталитичната роля на ензимите при ферментационните процеси

10 юли 1838

Понятието „протеин” е въведено през 1838 година, когато в писмо от 10 юли, изпратено от Йонс Якоб Берцелиус до Герардус Йоханес Мюлдер, за първи път е употребено названието „протеин” с акцент върху първостепенното и първичното (от гръцки πρωτειοξ – първична нишка). В приблизителен превод цитатът от писмото гласи: „Наименованието протеин, което предлагам за органичния оксид на фибрина и албумина, бих искал да идва от πρωτειοξ, защото изглежда, че това са основни или главни за храненето на животните вещества.” С това изречение се дефинира за първи път понятието протеин, което се използва като синоним на „белтък”

1838

Хуго фон Мол описва клетъчното деление.       

Кристиан Готфилд Еренбург публикува основния труд за инфузориите, в който описва 350 вида от тях. В него разглежда между другото и бактериите и поставя началото на тяхното изследване.

Аманс Гресли обръща внимание на факта, че скалните пластове са определени не само от еднаквия петрографски състав, но и от еднаквите останки от вкаменелости, на основа на което въвежда общото наименование „фациес”

1839

Провежда се първият конгрес на италианските учени.

Ян Пуркине назовава с термина протоплазма живата материя на зародиша (през 1835 г. Феликс Дюжарден използва в подобен смисъл термина „sarcode”).

Теодор Шван формулира клетъчната теория в труда си „Микроскопски изследвания за съответствието в структурата и растежа на животните и растенията”, според която клетката е основен елемент в органима. Обобщава и пропагандира по-раншните представи за организмите като съставени от елементарни частици (Дютроше – 1824, Тюрпен – 1826 г., Мирбел – 1831 и др.). На базата на наблюдавания растителен материал към клетъчната теория се приближават Пуркине – още в 1837 г., а през 1838 г. и Матиас Якоб Шлайден.

Като изхожда от формата на Земята и нейното движение, Уилям Хопкинс доказва, че дълбочината на твърдата земна кора трябва да бъде 1/4 от диаметъра на Земята

1840

По английски образец се организира дружеството, наречено по-късно American Association for the Advancement of Science (Американска асоциация за напредък на науката)

1841

Клод Лалеман доказва ролята на сперматозоидите при оплождането на яйцата; в същата насока се развиват и трудовете на Рудолф Алберт фон Кьоликер – 1841, Феликс Архимед Пуше – 1842 и др.

1843

Излиза „Система на логиката” от Джон Стюърт Мил, в която са изложени основите на индуктивната логика като база, върху която да бъде поставено естествознанието.

Ричард Оуен разграничава ясно хомологията и аналогията в строежа на организмите и техните органи. Анализирал в общи линии хомологичните явления, което подпомогнало осезателно развитието на сравнителната морфология, а непряко и идеите за еволюцията

1845

Ами Буе прави опит да изготви сборна геологична карта на Земята

1846

В трудовете на Артър Кейли и Йохан Бенедикт Листинг – „Vorlesungen über Topologie” („Лекции по топология”) – 1847 и Август Фердинанд Мьобиус (1858), след по-раншни единични опити топологията започва да се формира като наука. Неин действителен основоположник е Бернхард Риман (1857 г.).

Хуго фон Мол пренася термина на Пуркине „протоплазма” върху течното съдържание на растителните клетки.

Жоакем Баранд публикува първите резултати от проучването на силурските формации. Подробните резултати от това изследване са залегнали в обширното произведение от 22 тома, което започнало да излиза в Прага и Париж през 1852 г.

Хуго фон Мол описва движението на протоплазмата в едноклетъчните организми – протозои.

Основано е Руското географско дружество

1847

В Лондон се основава Paleontological Society (Палеонтологично дружество).

Ели дьо Бомон формулира хидротермалната хипотеза за възникването на рудните находища чрез наслагване на минерали от топли водни разтвори.

По време на наблюденията на Везувий се създава специална обсерватория, където през периода 1855-1857 г. се провежда химически анализ на излизащите газове. Подобни обсерватории и анализи се правили по-късно върху други действащи вулкани

1848

Основано е Немско геологично дружество в Берлин

1849

В Петербург се създава геофизична обсерватория.

Във Виена се основава Имперски институт по геология.

Ричард Оуен нарича възпроизводството чрез неоплодено яйце партеногенезис

Средата на XIX в.

Появява се астрофизиката благодарение на създадените нови подходящи технологии, преди всичко спектроскопията, а по-късно и спектрографията.

Палеонтологията познава вече 18 000 вида вкаменелости на безгръбначни животни.

В геологията и другите естествени науки се полагат основите за развитие на специалната геологична наука, т. нар. хидрогеология

1850-1854

Джеймс Дуайт Дейна разработва минералогична система, чиято класификация става основа на научните трудове в тази област през цялата втора половина на XIX век; в нея намират приложение резултатите от химичните анализи и тези, постигнати в областта на кристалографията

1851

Роберт Вилхелм Бунзен подчертава необходимостта от прилагане на химични методи в геоложките проучвания

1852

Шарл Ноден защитава тезата за родството в развитието на „подобните видове”, като по този начин се приближава до идеята за естествения подбор

1853

В Брюксел се провежда първият международен конгрес по статистика.

Лудвиг Карл Шмарда в своя обширен тритомен еколого-зоо-географски труд публикува материал за влиянието на условията на средата и климата върху разпространението на фауната.

Ф. Кебер описва проникването на сперматозоидите в яйцето

1853-1855

Жозеф Артур дьо Гобино публикува съчинението „За неравенството между човешките племена”, станало впоследствие основа на реакционните расистки теории. Според Гобино расите се различават не само по външен вид, но и в духовно отношение, а историята на човечеството не представлява нищо друго освен история на расовите борби

1854-1857

Клод Бернар разработва концепцията за „вътрешната среда” на организма като стабилно равновесие между химичните и физичните процеси, осигуряващо нормалното протичане на жизнените функции

1855

Лудвиг Бюхнер издава съчинението „Сила и материя”, станало „библия” на вулгарния механически материализъм.

Алфред Ръсел Уолис публикува първите студии относно проблематиката, третираща появата на видовете в светлината на тяхното географско разпространение

1856

Алберт Опел разработва идеята на Гресли за „фациесите” на скалните пластове; полага началото за системното изучаване на тези въпроси

1857

Излиза подробният труд на Веселовски „За климата в Русия”

1857-1858

Трудовете на Жозеф Дюроше, Карл Бернхард Кота и др. стимулират разработването на въпросите, свързани с образуването на изкопаемите от първичната материя – магмата. Едновременно с това се разработват и идеите за физико-химическите свойства на магмата

1 юли 1858

Английският естествоизпитател Чарлз Дарвин в Лондон за пръв път представя публично своята теория за еволюцията.

Дарвин излага в труда си „Произход на видовете” теорията за еволюцията по пътя на естествения подбор. На основата на събран от него обширен материал той доказва, че видовете се изменят и се появяват нови видове, по-приспособени към условията на околната среда, измествайки предходните видове

1858

Германският учен Рудолф Вирхов формулира афоризма „omnis cellula е cellulа” – „всяка клетка от клетка”.

Алфред Ръсел Уолис изпраща на Чарлз Дарвин студия, в която на базата на фактите за географското разпространение на животните стига до идеята за естествения подбор. Получаването на този труд накарало Дарвин да побърза с публикуването на собствените си класически произведения още през следващата година.

С трудовете на Хенри Клифтън Сорби започва развитието на микроскопската петрография

24 ноември 1859

Чарлз Дарвин издава произведението „The Origin of species” („Произход на видовете”) – най-значимото научно съчинение, публикувано някога. Основните мисли на теорията за еволюцията се появили още през 1842-1844 г. Принципно нова част в неговата теория е обясняването на механизма на развитие върху базата на естествения подбор – свързаното с това влияние на случайността в голяма степен допринася за диалектическия подход в разбирането на детерминизма в природата. Теорията на Дарвин е изиграла голяма роля за формирането на философското мислене и е станала предмет на дългогодишни идейни сблъсъци

20 април 1862

Френският биолог Луи Пастьор и физиологът Клод Бернар завършват първите тестове по пастьоризация

1862

В микроскопската техника в биологията Бойш оцветява препаратите с анилин в разтвор от оцетна киселина.

Луи Пастъор доказва, че микроскопичните живи организми не се появяват спонтанно от стерилна, нежива материя.

Иван Михайлович Сеченов излага основната теза на своята теория, според която „всички прояви на съзнателен и несъзнателен живот според начина на възникване са рефлекси”; в останалите си научни трудове разработва физиологията на нервната система и физиологичните основи на психическите действия

1863

След като хомологизира съдържанието на растителната и животинска клетка (sarcoda), Максимилиан Шулце му дава наименованието „протоплазма”. Приема протоплазмата за най-важната част от клетката.

Изхождайки от разбирането за т. нар. „мозъчни рефлекси”, Иван Сеченов формулира своята теория за душевната дейност

20 април 1865

Италианският астроном Пиетро Анджело Секи демонстрира диска Секи, който измерва прозрачността на водата, на борда на яхтата на папа Пий IX – L'Immaculata Concezion

1865

Австрийският естествоизпитател Йохан Грегор Мендел публикува резултатите от своите изследвания по генетика, започнали през 50-те години; дава точна дефиниция на основните генетични закони.

Грегор Мендел формулира закономерностите на наследствеността. Учението на Мендел става основа на класическата генетика.

Шарл Ноден публикува резултатите от своите изследвания по въпросите за наследствеността.

Тремо излага теорията, че диференциацията на живите същества е последица от редуването на геологичните времена

1866

Ернст Хайнрих Хекел издава „Обща морфология на организмите”. Изхожда от учението на Дарвин и поставя пред морфологията задачата да обясни органичните форми на базата на механичните принципи; изказва твърдението „Онтогенезисът е късо и бързо повторение на филогенезиса” (т. нар. основен биогенетичен закон); създава термина „екология”, с който означава отношението на живите същества към околната среда и останалите организми.

Вилхелм Хис конструира първия микротом с механично придвижване на рязания предмет (Микротом – лабораторен инструмент за приготвяне на тънки отрязъци от животински или растителни организми за изследване).

Габриел Огюст Добре изказва мнението, че земното ядро се състои от никел и желязо

1869

В Англия започва да излиза списанието „Nature” („Природа”).

Франсис Галтън публикува книгата „Herreditary Genius and its Conseguenses” („Наследствен гений и неговото следствие”), в която подкрепя расистката теория за „природното неравенство” между членовете на различните раси. Конкретно негрите е определелил като раса, стояща на много по-ниско стъпало от бялата раса. Заедно с Карл Пирсън основава евгениката като „наука за подобряване на човешкия род”

1871

Публикуван е трудът на Чарлз Дарвин „The Descent of Man” („Произход на човека”), разширяващ възгледа за еволюцията по пътя на естествения подбор и върху човека

1872

Емил дю Боа Реймон мотивира неуспеха на механичното направление в естествознанието с ограничеността на човешкото познание въобще

1873

Фридрих Антон Шнайдер описва непрякото деление на ядрото на яйцето (означено по-късно като митоза); не след дълго този процес бил потвърден от Ото Бючли, Щрасбургер и др.

Със своите палеонтологически изследвания Василий Онуфриевич Ковалевски потвърждава теорията на Дарвин за еволюцията; неговите трудове водят до създаването на еволюционната палеонтология.

Карл Алфред Цител, позовавайки се на представите за първоначалното горещо течно състояние на Земята, стига до заключението, че металите в земната кора са разпределени според своето специфично тегло

1873-1882

Фридрих Енгелс работи върху „Диалектиката на природата”, издадена за първи път в СССР през 1925 г.

1874

Вилхелм Хис основава аналитичното направление в ембриологията.

Роберт Мале изразява мисълта, че причина за набраздяването на планинските вериги е едновременното действие на две тангенциални сили (в малко по-неясна форма същото мнение изразява и Ели дьо Бомон през 1852 г.)

1875

Вилхелм Август Оскар Хертвиг описва точно механизма на оплождането като сливане на ядрото на яйцето с ядрото (главичката) на сперматозоида, проникнал в него.

Уилям Грийн, като проучва разделението на сушата и океаните, успява да формулира тетраедричната хипотеза за развитието на земната повърхност в съвременния ѝ вид и силите, които способствали за това.

Едуард Зюс публикува геологична карта за образуването на Алпите; разработва хипотезата за възникването на земната повърхност от първоначалните постоянни ледове, образували се при нейното охлаждане и втвърдяване

1876

Едуард ван Бенеден описва по-подробно центрозомите (като „полярни тела”); Центрозома (клетъчен център) – клетъчен елемент (органоид), постоянна структура в клетките на животните и човека и на някои низши растения. Включва едно или няколко сферични телца, обвита е с протоплазма и е разположена до ядрото.

Пастьор публикува теорията за ферментацията, в която решаващо значение придава на живите организми; трудът бил започнат още през 1861 г.

1876-1878

Фридрих Енгелс завършва своето произведение „Анти-Дюринг”, където формулира марксическия подход към въпросите на диалектиката на природата

1877

Теофил Шльозинг и Ахил Мюнц доказали експериментално, че нитрификацията на почвата е дело на микроорганизмите

1878

Френският хирург Шарл Седийо употребява термина микроб; Емил Дюкло през 1897 г. създава термина микробиология.

В Париж се провежда първият международен геологически конгрес.

Алберт Хайн прави опит да докаже количествено намаляването на земната кора

1880

В Япония започва да се използва сеизмограф, изработен от Милн.

Организирана е първата световна постоянна сеизмографска комисия; през 1903 г. в Страсбург се създава Международна сеизмична асоциация.

80-те и 90-те години на XIX век – Германският биолог Вилхелм Ру със своите произведения, в които набляга върху причинния анализ на процесите, свързани с развитието на зародиша, и на експерименталния метод, основава механиката на развитието

1882

Арнолд Ласо изказва хипотезата, че между земното ядро и твърдата повърхност съществува „лепкав” слой; разработва и хипотези за геологичните процеси, като допуска, че земното ядро е твърдо

1883

Излиза „Анализ на усещанията” от Ернст Мах, според който реалните обекти представляват комплекси от усещания, които науката трябва да обработи по математически път. Идеите на Мах са оказали силно влияние върху формирането на новопозитивизма и били подложени на критика от Ленин. Ернст Мах издава и книгата „Die Mechanik in ihrer Entwiekelung historisch-kritisch dargestellt”. („Механиката, изложена критично-исторически в своето развитие”), където освен анализи на основните понятия се съдържат и изходните становища на позитивистичната му философия.

Август Вайсман отхвърля гледището на Ламарк за унаследяване на придобитите качества.

Едуард ван Бенеден установява, че в соматичните клетки броят на хромозомите е 2 пъти по-голям отколкото в гаметичните

1883-1909

Едуард Зюс публикува обширното произведение „Лицето на Земята”, обобщаващо геологичните познания на XIX век

1884

Карл Вилхелм Негели формулира теоретически разликата между идеоплазмата, носителка на наследствеността, и стереоплазмата (трофоплазма), осигуряваща останалите жизнени функции в организма

1885

Август Вайсман изказва тезата за приемствеността в зародишната плазма, носителка на наследствеността.

Карл Рабл за първи път изказва идеята за континуитета на хромозомите (тяхното съществуване в спокойно ядро).

Едуард Зюс формулира схващането за двата начина на движение на земната кора: хоризонтален, който има характер на изграждане, и вертикален, който причинява отклонение и нестабилност

1887

Холандският ботаник Хуго де Фриз за първи път наблюдава и описва мутациите.

Франтишек Вейдовски установява, че центрозомата на оплоденото яйце, ръководеща неговото деление, произхожда от сперма

1888

Вилхелм Валдейер назовава променените части в ядрото на яйцето, участващи в процеса на митоза, хромозоми (Митоза – основен начин за делене на клетките, при който хромозомите търпят сложни изменения и най-точно се разпределят в дъщерните клетки).

Райер въвежда понятието „формация” в петрографията.

Във Вашингтон 33 мечтатели се обединяват, за да създадат организация „за умножаване и разпространение на географското познание” – Националното географско дружество (NGS)

1889

Албрехт Пенк разработва възгледа, че крайно състояние на земната повърхност би било нейното изравняване под действието на ерозията

1889-1890

Измерванията на географската ширина в Берлин, Потсдам и Прага доказват движението на земните полюси, през 1891 г. Чандлър открива техните два периода – дванадесет- и четиринадесетмесечни

90-те г. на XIX в.

Измерена е обмяната на енергия при физиологичните процеси в организма (главно при дишане – Макс Рубнер, Уилбърн Атуотър и др.). Доказана е валидността на закона за запазване на енергията и при жизнените процеси.

90-те години на XIX век – I десетилетие на XX век:

Джек Лъб подчертава влиянието на външните фактори за развитието на живите същества, прилага нашироко биохимичните и биофизични методи в тази област на изследване

1890

Евграф Степанович Фьодоров извежда 230 пространствени групи н 230 съвкупности от симетрични елементи за кристална структура; по този начин доказва единните закони при строежа на кристалите и разположението на елементарните частици в тях.

Около 1890 г. започва периодът на химията в петрографията, най-вече изследванията на Валдемар Брьогер, Хари Розенбуш, Левинсон-Лесинг и др.

1891

Ханс Адолф Едуард Дриш установява, че от части на яйцето (бластомер) могат да се развият цели индивиди. Този факт довел до развитието на теорията за т. нар. хармонично-еквипотенциални системи, до разработването на теорията за органичната регулация и накрая до обновлението на витализма (възраждане на Аристотеловата ентелехия). Бластомер – (от гр.) клетките, които се получават при деленето на оплодено яйце при животните

1892

Германският биолог Аугуст Вайсман приема, че белезите се унаследяват чрез определена субстанция в хромозомите в клетъчното ядро, която той нарича „зародишна плазма” (по-късно идентифицирана като материалната основа на гените)

1893

Лорд Келвин определя времето, за което Земята се е охладила до днешния си вид, от 20 до 400 милиона години

1894

Хенри Едуард Шънк и Леон Теодор Mapхлевски констатират химическото подобие между хемоглобина в кръвта и хлорофила.

Уилям Бейтсън публикува студията за неочакваните несвързани вариации в развитието на видовете.

Франтишек Пошепни издава своя знаменит труд относно появата на находищата, съдържащ и тяхната генетична класификация

27 ноември 1895

Алфред Бернар Нобел прави завещание, с което неговото състояние отива във фонд за Нобелови награди.

Нобел написва в Париж своето завещание, в което учредява от имуществото си фонд за награди за най-значителни изобретения или открития в областта на физиката, химията, физиологията или медицината, за литература и за мир. За първи път Нобелови награди са били присъдени през 1901 г. От 1969 г. се дава Нобелова награда и за икономика

1899

Сергей Иванович Коржински публикува труд, в който за разлика от Дарвин отрича непрекъснатото развитие на видовете и признава само ненадейните по-дълбоки скокови промени (т. нар. хетерогенезис). Хетерогенезис – промяна в начините за размножение в организмите в продължение на две или повече поколения.

Излиза най-популярното съчинение на Ернст Хекел „Загадките на природата”, където авторът прави опит за единно цялостно обяснение на природните и обществени явления, изхождайки от механистическия принцип и вулгаризираната теория за еволюцията.

Васил Василиевич Докучаев създава учението за географските зони по места, вземайки под внимание всички елементи, съставляващи земната повърхност

23 юли 1900

В Париж започва първият международен конгрес по сравнителна история

1900

Зигмунд Фройд издава знаменития си труд „Тълкуване на сънищата”, основаващ се върху клиничната му работа във Виена.

Карл Пирсън от Лондонския университет полага основите на биометрията, която прилага статистическите методи в биологичните науки.

За изложба в Париж се подготвя колекция от геологични карти на повечето европейски страни

 

на следващата страница продължава хронологията от 1901 г. до наши дни ...